Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Цял ден искам да напиша нещо ииии думите ми изглеждат, безлични и празни...нищо не е същото, особено този ден...

Не грешиш. Хората сме различни. Едни искат да говорят, а други се затварят и не искат да говорят. Аз минах през двете състояния. Много години не исках да говоря. Какво да кажа, на кого да кажа, как да кажа....Не искам никой да ме съжалява. Намерих си моя начин да изплача всичко, да го изкарам извън мен, защото не можех повече да издържам, да го задържам в мен.
Колкото и сега да не ти се вярва, предстоят ти много щастливи мигове. Но ще ти тежи, че не можеш да ги споделиш с майка си.

РоЗи!!! Искам от сърце да Ви благодаря, че в ранни зори на нелекия за нас осмомартенски ден, сте написали този  проникновен и интелигентен пост. Вярвайте ми, прегледах го преди да отида на работа, настройвайки се някак да преглътна днешната шумотевица, защото асоциирам празника само и единствено с мама, още повече, че я загубих в този период. Но думите ви ме докоснаха и трогнаха- може би защото толкова ги споделям и съм убедена в това, което казвате, осъзнавам го и се надявам да достигна тази фаза на някакво относително омиротворение. И всяко ваше изречение е изстрадано, мъдро, адекватно. И съдържателно, също както въпроса на детенцето ви.... Четох ви няколко пъти днес и пак ще Ви чета, защото сте достигнала до единствената възможна истина, за да продължи животът ни смислено ...Не знам сама ли сте се издърпала или нещо ви е провокирало, бих искала, ако не е твърде любопитно, да споделите кога достигнахте тази точка на емоционално освобождение? Естествено ли се случи с времето или просто друга голяма емоция ви е споходила?
За тези от вас, които са загубили майките си неотдавна може би е още рано да го осъзнаят, но момичета, годините минават много бързо и колкото и мъката да ни застопорява в онзи момент, нищо около нас не ни предоставя комфорта ние да стоим застинали или пък някой да се съобразява с нас. Ние винаги ще сме децата на майките си, но за околните сме големи хора с техните си отговорности, поведение и светоглед. Както споменахме по-рано- изобщо не е сигурно какво и на нас ни е писано. Налага се, дори и да е по трудния път, да "култивираме" тъгата в душата си и с нея да посрещаме следващите фази от живота си, защото ако сме живи и здрави, тях ще ги има. И на мен, след толкова години ми е още непосилно, имам си често моментите на кризи, но за света около мен това време е мнооого и никой не ми го отсрочва, за да си страдам необезпокоявано. Нещастия се случват и около нас. Много, ама много споделям коментара на Рози, че най-смазващия товар са го понесли майките ни, че се залисваме от нашата си скръб и забравяме колко ли неща майчиците ни са премълчали от собствната си болка, емоции, страх дори и отнесли със себе си, за да ни пощадят и от това ...Наистина вярвам в написаното от Рози, обърнете му задълбочено внимание, за добро е. Но трябва да мине време.Времето изобщо не лекува, но не ти оставя избор, ако ти е дадено...Ох, и още неща искам да споделя, но друг ден, сега сълзите ми напират и искам на този да почета най-добрата майка на света- моята (така би казал всяка от вас, нали?). Няма да ви спестя пак да вметна, че се- радвам, че ви има, вие сте моите съмишленици, само пред вас мога да се изплача и да знам, че сърчицата ви сихнронизират с моето....никъде другаде!

Shine_86, прекалено ти е прясно. Остави се на всички чувства, които те обземат. Приеми гнева, хвани го за ръка. Тъгата, усещането, че не вярваш.... Всички те са тук, за да ги поздравиш. Не се усмихвай, когато ти се плаче. Плачи, когато ти се плаче! Не бъди фалшива. Бъди такава, каквато си.

По отношение на психолога – не психиатър, психолог. Пързалката с АД е много стъмна и често безкрайна.
Добър психолог.
Аз също преди години попаднах на една, която ми помогна да прозра някои неща, но не си допаднахме. После при друга.
И накрая с третата съм вече 7 години и благодарение на нея толкова много промених живота си
Хората не са фалшиви и злобни. Хората са прекрасни!
Хората рядко се бъркат и ровят в подобни рани, както е казала Almond12, защото това е начин за проява на уважение.... Аз не бих го правила спрямо близки мои приятели. Имам такива. Един от най-добрите ми приятели загуби баща си миналата година и не смея да повдигам темата.

И мен ме съсипва това че има на кой да споделя, но на никой не е така, както на мама....
Сега ми стана ужасно тъжно, защото баща ми имаше ангажимент да ми помогне утре с децата и в последния момент ми сервира, че няма да може, заради някакви негови си неща. Мама винаги беше насреща. Винаги. Беше ми толкова леко.
Дори в дните, в които не съм била на работа, детето на градина, звънкам, приказваме си, виждаме се.... Свиквам, но понякога ми е трудно, апатично.

Г-жа Малдини, мисля че само един или два пъти я сънувах и то единия беше само като усещане, не я видях. Обади ми се по телефона, докато бях в колата. Каза ми че се е прибрала. Била на пътешествие... Беше много реалистичен сън. Но някак си мисля, че се страхувам да я сънувам. Не искам.


Airy, безкрайно благодаря за милите думи. Наистина
Така е, времето не лекува, но имаме избор.
Не съм сигурна доколко успях сама, все пак посещавам психолог (макар и рядко, 3 пъти годишно) от повече от 7 години. Много работя върху себе си и едно от големите сътресения в живота ми беше да осъзная, преди доста години, че с майка си имам силна, но често токсична връзка, която трябва да променя. И някак си тогава се стартира един процес на самоусъвършенстване, осъзнаване, който продължава и до днес и най-вероятно ще продължава докато съм жива.
Просто се обръщам към себе си. Аз съм важна, аз съм нужна, аз съм тази, която се грижи най-добре за мен. Изследвам чувствата си, приемам всичките и започвам да нищя защо са се появили.
Моята най-голяма трудност, но и спасително въже, когато мама почина преди 2 години, беше че бях бременна отново. Много дълго чакана бременност с изненадващо съдържание. Моя мечта, която не можех да си позволя да съсипя. Сякаш това беше нещото, което ми помогна да се съхраня и да погледна по-философски на нещата. И от там се започна.... Може би едва миналата година усетих, даже си спомням самото усещане, буквално сякаш камък ми падна от плещите. Моментът, в който се освободих емоционално. Сякаш я пуснах наистина да си отиде. Осъзнах колко свързани сме били и колкото и да е хубаво това, колко много ми е пречело да съм свободна.
Интересното е, че намалих до минимум комуникацията с роднини. Страшно много ми тежеше, много се обичаме, много сме близки, но чак задушаващо. То не бяха обаждания по задължение, гости, срещи, уговорки. Леко ми е сега.
Сякаш имам всичкото време да правя нещата, за които съм на този свят.
Развих блога си, създадох група за взаимопомощ за жени след появата на детето, водя подкаст, гледам си децата. Всеки ден правя нещо, което да ме зарежда.
Мрънкам, плача, ядосвам се, тъжа, но това са нещата от живота. Приемам ги, благодаря им, че ме учат и продължавам напред.

Ни най-малко не мисля, че всички хора са прекрасни. Напротив! Мисля дори, че много хора биха се възползвали от загубата и тъгата ми, за да ми навредят или да се възползват по един или друг начин. Не казвам за загубите си на никой, на който не е крайно необходимо. Така нито давам обяснения, нито поводи да ме съжаляват или хапят. Плача си тихо в стаята най-отдалечена от съседите, ближа рани и това е. Приемам, че никой не ми е длъжен за нищо, оправям се както мога. И аз не съм сънувала никой от мъртвите ми близки, не знам и дали го искам, защото се събуждам разбита след такива сънища и не мога да се оправя дни наред.

И аз се включвам с усещането,че никой не ме разбира и рядко имам с кой да говоря за загубата на майка ми,а тя е все още прясна. Истината е ,че близките и приятелите,които не са загубили родител все още е доста вероятно наистина да не ни разбират.Като цяло за доста хора темата за смъртта е табу и избягват да говорят на нея. Усещам обаче ,че прекалявам с обвиненията към другите и се опитвам да не се вкарвам сама в ролята на вечната жертва.Тогава се замислям аз как бих подходила към мой близък,който е загубил родител,ще задавам ли въпроси и т.н и осъзнавам,че и аз не знам кой е правилния подход.

За себе си съм приела, че ще стисна зъби и когато се оправя - тогава.

Няма как да получим очакваното от нас разбиране от хора, които не са изживели подобна загуба.Аз самата нямам претенции да разбирам загубата и моята загуба не е същата както загубата на майката на едно, например, непълнолетно дете.

Аз съм загубила родител майка, но и аз не ви разбирам, поради причината че се е случило преди 44 години, сега съм на 46.
Спомени нямам, представа само от снимки.
Надявам се, че това, което описвате повечето  е защото още е прясна загубата.
Не може цял живот такава обсесия, особено ако имате други роднини, деца ваше семейство.
За който няма, най-вероятно не е късно за семейство, или да се захване за нещо което да го откъсне от постоянните натрапливи мисли.
Може и да звучи жестоко, но бих искала да съм на ваше място, да беше починала не на моя две годишна възраст, ами на 20,30,40,50, тоест да имах лично усещане и спомени, усещане за майка.
Тъй или иначе майката ще си отиде един ден по-рано или по-късно, друг изход няма. Ценете това което сте имали и преживели заедно......

Това, което аз пиша се отнася не само до майка ми, а и до няколко изключително близки хора, които загубих през последните няколко години, включително майка ми и баща ми. Понякога не знам кой най-много ми липсва.

Скоро ще стане 1 година. Определено вече се чувствам по-леко, сякаш свикнах с физическата липса. Казват, че първата година е най-тежка. Дори на първия 8 март без нея успях да запазя самообладание, очаквах че ще рухна и ще плача. Понякога се изненадвам от себе си.

Брей, до тази вечер удържах фронта. Но ме налегна такава мъка, плаках сякаш повече, отколкото на погребението.
Не знам как ще намеря сили да отида в нейния дом, да раздам дрехите ѝ, да пипам вещите ѝ. Изобщо не съм претръпнала.
Спасява ме това, че съм с малко дете и не живея в България. Също, че се отказах от тия простотии за кармата, в които вярвах - майка ми беше много добър човек. Няма логика, разбирате ли, тя е от род на дълголетници, двете и баби живяха до 90, родителите ѝ също, а тя почина само седем години след дядо ми, нейния баща, който си отиде на 93! Какви грехове изплаща моята майка, че се разболя тежко и умря толкова рано? Самата тя казваше, че вероятно изкупува грехове, защото от всичките ѝ приятелки, само тя е болна.
Чудя се, дали е знаела, че си отива, последните дни говореше трудно, почти не е яла, но ми отказа, когато я помолих да се прибера да я видя. Два дни преди да почине, ми се обади, едва говореше, а ми разказа два вица, да ми оправи настроението.
Такъв човек беше тя, с невероятно чувство за хумор!
Сигурно аз съм още на вълна 'неприемане', още ми е прясно, 40 дни даже няма.
Но ми липсва, много липсва.
Чудя се, момичета, дали те усещат каква празнина са оставили след себе си? Знаете ли, ако можех, давах 10 години на нея, от тези, които ми остават. 🥺

Ей това и аз се чудя. Дали вижда колко страдаме? Дали вижда колко сме го обичали приживе ? Дали е на по-добро място?
За баща ми говоря, преди няма и 3 седмици го загубих. И въпреки че ходя на гроба му, не мога да осъзная, че го няма.
Изключително ми е трудно на моменти. Казвам на моменти, защото имам две малки деца, които ми ангажират вниманието през деня. Големият ми син искаше да отиде на гробищата, да иди къде сме оставили дядо. Заведох го и той беше разочарован,  защото не може да го види. Само ме питаше къде е дядо?!
Същият въпрос задаваше и докато дядо му беше в болницата - кога ще си дойде? А после питаше защо лекарите не можаха да го излекуват...
Ами не можаха, защото други преди това си оставиха ръцете и така го неглижираха, че вече беше неспасяемо положението, не издържа. Душата ми се гърчи при мисълта в какви болки е живял толкова много време.
И като вляза и видя празното легло, нещо ме стиска за гушата и буца ми засяда- тогава ме удря мисълта, че повече няма да го видя. Постоянно си припомням погребението, когато го видях за последно и как се бях вкопчила в него.
Първите дни даже исках да копая, копая и да го видя отново, за последен път, защото времето не ми беше достатъчно. Само на мен ли ми е минавала тази налудничава мисъл?
Преди няколко дни го сънувах за първи път, точно няколко секунди - сънувах го седнал в кухнята и се храни. Нещото, което всъщност последните седмици не правеше

Раздай храна за " Бог да прости" щом си сънувала, че се храни, а преживе не е ядял...
Светлина по пътя на починалите ни близки!

О, аз също бих дала 10г от живота си, само за 10 минути отново да я видя! Толкова много ми липсва....
Ако майките ни са загубили своите майки, значи са изпитали тази празнина. Но моята си отиде много млада. Баба ми надживя единственото си дете. Ето това е най-страшното.
ver4eto_sv и на мен много налудничави мисли са ми минавали. Години наред чаках да се върне. Не можех да приема, че никога повече няма да я видя и да е до мен. Затова потърсих професионална помощ.
Всеки път ме разплаква тази тема