Майка ти почина - преодоляхте ли го?

  • 424 893
  • 5 666
# 2 745
Родителите винаги ще са родители и друг който да ме обича безрезервно повече от тях няма и няма и да има.
Когато загубиш някой от тях разбираш това . Според мен няма мъж ,няма свекър ни свекърва , приятел ,приятелка ,роднини ,брат ,сестра ,няма нищо по ценно от родителите.
Няма нищо по ценно от това те да са живи и.
Лошото е ,че разбираш това ,когато някой от тях е болен или вече го няма.
Вероятно не си майка, за да разсъждаваш по този начин. За мен най-ценното е детето ми. Е, като се замисля след него бих поставила мама (ако беше жива). Със съпруга ми сме на приливи и отливи, дори не го класирам в тройката.

Скоро ще стане година и половина. Липсва ми, макар че вече свикнах с факта, че я няма.
Виж целия пост
# 2 746
Как така времето не лекува, години, деситилетия ли болката, чувствата, ежедневното ходене на гробища е същото?!
И моля, не квалифицирайте всеки, който е продължил живота си, по една или друга причина, а най-важната, неизбежна е, че животът е за живите, за следващите поколения.
Писала съм, майка ми е загубила детето си на  6-7 годишна възраст, не ходеше на гробища, за всеки негов рожден ден или годишнина от смъртта купуваше подарък на мен, живото си дете, водеше ме даже на сладкарница, детско забавление. Явно е била много бездушна.
Виж целия пост
# 2 747
Елпис, майка ти е била мъдра! Искала е да се радва на теб, защото си била най-ценна и важна за нея!

Родителите не винаги са толкова бели и добри! Моят баща колко глупости свърши, преди да си отиде от този свят. Много. Успя да прогони всички, държа се ужасно с майка ми. С мен също. Оправдавам го, защото виждах, че не е добре с главата. Буквално човекът си полудя. Не искаше помощ, а ние много страдахме от поведението му.

Накрая се самоуби, за да не го убие ракът на последната права. Не му се сърдя, защото никой не иска такова страдание.

Надявам се пътят му горе да е светъл и лек! И пак да се видим в някой друг живот!

Каквото и да беше адски ми липсва.

Не съм майка, но съм сигурна, че децата си ще обичам най-много. И най-нормалното нещо е децата да си погребват родителите. Иначе реципрочното е най-страшното и непрежалимо. Обичам си родителите, но това е естествения ход на живота. Тъжното е, че имах само 29 години с татко. Брат ми е късметлията, той имаше 38.
Виж целия пост
# 2 748
Не се тормози, Шерелийн. Ракът понякога е нещо много, много страшно. Аз дълго време имах кошмари от последните 2 месеца с мама в болницата.
Пожелавам ти от все сърце да имаш деца, да им разказваш за баба и дядо, да ги научиш на това, което тези хора са научили теб, да се радвате заедно на живота, да се усмихвате, да си спомняте без болка.
Виж целия пост
# 2 749
Искрено ти благодаря за думите! ❤
Виж целия пост
# 2 750
О, и моят баща никак не е безгрешен. Много глупости е правил, в повечето време не се е интересувал от нас. Зарязвал ни е, а в редките случаи когато се появяваше имаше грубо и деспотично отношение. Към днешна дата също не сме близки. Няма как да простя някои неща. Предполагам, че като си отиде ще ми липсва, но със сигурност няма да е както е сега с майка.

Та, да. Генерализирането, че родителите са най-най не важи при всички. При децата е по-лесно да ги моделираш според твоя вкус и разбирания, защото имаш контрол над тях от самото им раждане, докато родителите са изградени възрастни и не ти остава друго освен да ги приемеш с плюсовете и минусите им.
Виж целия пост
# 2 751
Аз лично се успокоявам от ходенето на църква. С майка сме палили свещи на починали баби и дядовци и тя винаги се усмихваше и казваше: "Ето сега ще им светне кандилото горе, ще се зарадват!" 2020 г е най-ужасната година в живота ми. На 03.01.20 г.  почина майка, а на 10.12.20 г почина свекърът, много добър и стойностен човек. Добрите си заминаха, останаха калпавите....
Виж целия пост
# 2 752
Днес прочетох нещо в нета,което ме впечатли,не знам кой е автора,но има много мъдрост в думите му:
"Не умирай с мъртвите си близки! Ако наистина ги обичаш, но не егоистично, ще уважиш желанието на душата им да си тръгне от този свят. Ако наистина ги обичаш, ще ги почиташ като избереш да изживееш живота си щастливо, както те биха искали!
Върни в паметта си радостите, които сте изживели, спомените, любовта, която сте чувствали...Като плачеш с мъка, всъщност плачеш за себе си и затова, че не можеш да ги видиш, егоистично е да казваш кой кога да живее и кога да напусне този свят...Пусни душата им, остави ги на спокойствие...Смъртта не е края! Те са на място без болка и страдания...Не умирай с мъртвите, а ги почети като живееш щастливо"!
Виж целия пост
# 2 753
Много хубаво написано. Знам, че майка иска точно това. Да сме задружни с брат ми и да сме щастливи!
Виж целия пост
# 2 754
Родителите винаги ще са родители и друг който да ме обича безрезервно повече от тях няма и няма и да има.
Когато загубиш някой от тях разбираш това . Според мен няма мъж ,няма свекър ни свекърва , приятел ,приятелка ,роднини ,брат ,сестра ,няма нищо по ценно от родителите.
Няма нищо по ценно от това те да са живи и.
Лошото е ,че разбираш това ,когато някой от тях е болен или вече го няма.
Вероятно не си майка, за да разсъждаваш по този начин. За мен най-ценното е детето ми. Е, като се замисля след него бих поставила мама (ако беше жива). Със съпруга ми сме на приливи и отливи, дори не го класирам в тройката.

Скоро ще стане година и половина. Липсва ми, макар че вече свикнах с факта, че я няма.
Грешно си ме разбрала ,не съм визирала деца , защото децата са най милите  в семейството,за всички. Взирах ,както съм писала други членове от семейството ,но като общо ,не ,че се отнася за теб ,мен , или комшията.
Хубав ден
Виж целия пост
# 2 755
ivka_2503, благодаря за напомнянето на това, което всички добре знаем на интуитивно ниво, но сякаш забравяме и трябва да го преоткриваме, всеки когато стане готов за това.

Точно както често си припомням и молитвата за душевен мир и спокойствие, без която живота ми бил доста по-труден:

Господи,
Дай ми спокойствие
Да приема нещата, които не мога да променя,
Смелост да променя онези, които мога да променя,
И мъдрост да виждам разликата между тях...

Дари ме с търпение
За нещата, които изискват време,
Благодарност за всичко онова, което вече имам,
И толерантност към хората с различни проблеми...

Дай ми свободата
Да живея извън ограниченията на своето минало,
Способността да чувствам Твоята любов към мен
И щедро да раздавам моята любов към Теб и всички останали...

И ме благослови
Със силата да стана и да продължа отново,
Дори тогава, когато ми се струва, че това е невъзможно...

Амин!
Виж целия пост
# 2 756
Днес станаха 3м. без татко. Все още нещо в мен не може да приеме, че това е положението. Няма връщане. В този живот повече няма да го видя и да чуя гласа му. От 3м. се моля да го сънувам, да го видя или чуя насън, но или нищо не помня ако изобщо сънувам или някакви шантавинии. Снощи например се борих на живот и смърт да задържа затворена вратата на един шкаф, защото знаех че вътре е затворена контка, много ядосана от това че е затворена, напираща да излезе и да ме издере, а аз много се боях да не изтърва вратата и да излезе. Добре, че почти паднах от леглото и се събудих. А толкова се надявах да срещна татко в съня си. Вече 3м. всяка вечер си пожелавам това. Знам, че чисто физически тялото му много е страдало последните години и се опитвам да се успокоявам че вече не го боли, но пак ми е мъчно. И осъзнах, че цялата тази болка, която изпитвам е някаква форма на егоизъм. Защото него вече не го боли. Надявам се душата му е намерила покой и би трябвало да се радвам за него. Но плача. Плача за себе си. На мен ми липсва и болката която изпитвам е заради мен и моите чувства.
Виж целия пост
# 2 757
Рори, знам трудно е,не се приема загубата на родител.
Виж целия пост
# 2 758
Днес племенницата ми стана на 3 години. Детето беше много щастливо, аз като си тръгнах, ревах. Вече не си спомня баба си, а тя толкова й се радваше и я обичаше. Много ми липсва мама...
Виж целия пост
# 2 759
Баща ми почина нелепо преди малко повече от 40 дни. Аз съм на антидепресанти и успокоителни. Горе- долу притъпяват болката. Обаче не мога все още да го осъзная. На погребението лежах върху него и исках просто да умра. Имам съпруг и малки деца, но в онзи момент, болеше така силно, че нищо не ме интересуваше.
Сега уреждам имотните му въпроси. Всеки документ, всеки ред, написан някъде от него, ме пробождат. Нямам сили да пипна дрехите му, в началото не можех да ходя в апартамента на нашите. Котката им много обичаше да лежи у него, дори тя ми навява спомени. На гроба отидох веднъж, но там се сринах. Синът ми постоянно ме пита за дядо си. Да съм идела на небето, за да го доведа. Нямам сили нищо да му обясня, понеже започвам да плача, а не искам децата ми да ме виждат така. И без това ги травмирах, защото не спирах да плача,  когато почина. Дъщеря ми дори няма да го помни, тъй като е малка.
Ако преди у мен е имало някакъв страх от смъртта, сега напълно изчезна. Гледам да избутвам дните, искам по- бързо да мине животът ми и да приключи. Кога става по- леко? Изобщо става ли? Будя се почти всяка нощ и пред очите ми е той в ковчега, как го затвориха и го спуснаха. Аз го обичам повече от себе си. Изпитвам ужасно чувство на вина, понеже настоявахме с майка ми да отиде на лекар за един проблем. Умря нелепо в болницата след рутинна процедура. Ако не беше отишъл, щеше да е жив. Той не искаше да ходи, заради нас се съгласи. Толкова силно се мразя, колкото обичам него. На 40-то майка ми беше приготвила една портретна негова снимка от моята сватба. Като я видях, пак рухнах. На нея й носи утеха да изпълнява традициите. На мен-никаква. Виждат ми се напълно безсмислени. Човека вече го няма. Как да приема тази смърт? Какво да направя?
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия