Майка ти почина - преодоляхте ли го?

  • 424 894
  • 5 666
# 2 760
Forest rein много съжалявам за загубата ти. Да знаеш , нормално е да се чувстваш така както го описваш , да се събуждаш по сред нощ ,да виждаш как е в ковчега ,знам защото аз при мен е познато.
Това ,че е нелепо неочаквано това което се е случвало допълнително тежи . Казват , че минава всичко ,но аз поне не вярвам. Ти си дай сили заради децата ,  татко ти ще гледа от горе и ще ти помага, а не трябва да си слаба.
Виж целия пост
# 2 761
Форест, съболезнования! Прегръщам те! 🖤

Много е трудно, с времето не знам дали боли по-малко. Май не. Просто осъзнаваш, че животът продължава и се учиш да живееш с болката.

В първия месец, два не можех да си събера мислите. Не можех да бъда себе си (винаги съм сериозна и концентрирана). С дни не можех да ям. След 40-то, на следващия ден ревах цял ден, не бях яла или пила вода. Бях като болна. Осъзнах, че не може така, защото се съсипвам. Нямах сила да вдигна чаша с вода, нямах сила да отида до магазина. Беше ужасно и все още е. Но животът е за живите. Имаш децата си, бори се да си адекватна за тях. Те имат нужда от теб.
Виж целия пост
# 2 762
Много е прясно все още. От това е и чувството за вина. Защо ли почти всички натам ни избива. Сякаш не стига болката, а и саморазрушаващи чувства се появяват. Не си виновна за нищо. Просто съдбата си взема своето. Ще се справиш, ще видиш. Много е тежко, но ще се справиш. Съболезнования! Така ми се иска никой да не страда така.
Виж целия пост
# 2 763
Баща ми почина нелепо преди малко повече от 40 дни. Аз съм на антидепресанти и успокоителни. Горе- долу притъпяват болката. Обаче не мога все още да го осъзная. На погребението лежах върху него и исках просто да умра. Имам съпруг и малки деца, но в онзи момент, болеше така силно, че нищо не ме интересуваше.
Сега уреждам имотните му въпроси. Всеки документ, всеки ред, написан някъде от него, ме пробождат. Нямам сили да пипна дрехите му, в началото не можех да ходя в апартамента на нашите. Котката им много обичаше да лежи у него, дори тя ми навява спомени. На гроба отидох веднъж, но там се сринах. Синът ми постоянно ме пита за дядо си. Да съм идела на небето, за да го доведа. Нямам сили нищо да му обясня, понеже започвам да плача, а не искам децата ми да ме виждат така. И без това ги травмирах, защото не спирах да плача,  когато почина. Дъщеря ми дори няма да го помни, тъй като е малка.
Ако преди у мен е имало някакъв страх от смъртта, сега напълно изчезна. Гледам да избутвам дните, искам по- бързо да мине животът ми и да приключи. Кога става по- леко? Изобщо става ли? Будя се почти всяка нощ и пред очите ми е той в ковчега, как го затвориха и го спуснаха. Аз го обичам повече от себе си. Изпитвам ужасно чувство на вина, понеже настоявахме с майка ми да отиде на лекар за един проблем. Умря нелепо в болницата след рутинна процедура. Ако не беше отишъл, щеше да е жив. Той не искаше да ходи, заради нас се съгласи. Толкова силно се мразя, колкото обичам него. На 40-то майка ми беше приготвила една портретна негова снимка от моята сватба. Като я видях, пак рухнах. На нея й носи утеха да изпълнява традициите. На мен-никаква. Виждат ми се напълно безсмислени. Човека вече го няма. Как да приема тази смърт? Какво да направя?

Съболезнования! Какво да ти кажа.. болката наистина не минава,но с времето ти обещавам,че пак ще се усмихваш.За 40 дни човек все още не осъзнава какво му се е случило и изживява истински шок.
Виж целия пост
# 2 764
На мен първите 40 дни ми беше по-лесно. Имах усещане за присъствие. Случваха се странни случайности, но и някак имаше присъствие около мен. След 40ия ден стана пусто. Сякаш си отиде за втори път. Сега ми е по-трудно защото усещането за присъствие го няма. Когато съм насаме със се си си мисля за него, потичат сълзи, стяга ме болка в гърдите, но то е защото все още съзнанието не е приело напълно необратимостта и очаква среща в съня или пак да се случват странни случайности.
Той отдавна не беше добре, но не искаше да ходи на лекар и от там беше ясно, че без медицинска помощ ще се влошава. Опитваше сам с добавки да си подобри показателите, които бяха отчайващо зле. Накрая беше толкова безпомощен, че можех въпреки волята му да извикам спешна помощ и да го вземат. Но ако не успееха да го закрепят щеше да си отиде в болница, смазан от моето предателство. Затова до последно зачетох нежеланието му да отиде в болница или поне ва лекар. Не чувствам вина, а тъга от това му решение да си отиде по този начин. Все пак вярвам, че човек трябва да има правото сам да взема тези решения за себе си. А на мен винаги ще ми е мъчно. Незавикимо от изминалото време човека го няма и липсва. Но това няма да се промени ако се вкопча в тези чувства. Така че не смятам че е преданелство към него с детето да търсим форми на забавление, да се смеем на смешните неща, да гледаме любими филми и сериали, да слушаме музика. Когато нещо ни напомни за него го споменаваме с обич и аз поне се опитвам да се ръководя от това какво би ме посъветвал в даден момент, да правя някои неща, които имат отношение към спомена за него  по начин който според мен той би одобрил и знам, че докато съм жива аз и той ще живее чрез мен. Аз съм наполовина с негово ДНК, но и ще го нося в сърцето, спомените и мислите си. Винаги съм се плашела, че неизбежно ще дойде момент на такава раздяла. Дойде и уви ще преживея тази болка още веснъж. Неизбежно е. И все пак живота продължава за живите и в памет на родителите, които сме изгубили трябва да намерим начин да го изживеем смислено и пълноценно, така както те биха се радвали да живеем, ако бяха сред нас.
Виж целия пост
# 2 765
Много хора около мен усещат починалите си близки. Аз нищо не усещам. Не само че не става по- леко, с времето все повече осъзнавам и се чувствам като в кошмар. Увеличавам си дозите на лекарствата, защото нямам сили за тази болка, но нищо не помага. Не мога да се примиря с факта, че съм виновна. Той ми се довери, а моята грешна преценка, го уби. Знам, че заради децата трябва да живея, но наистина, не го искам този живот. Искам да умра и да не усещам нищо.
Виж целия пост
# 2 766
Форест, решението е било негово. Моето дете пък например смята, че ако бях извикала спешна помощ въпреки волята на татко и бяха го закрепили е щяло да си струва да го направя. Но при положение, че няма как да знаем какъв резултат ще се получи от действията ни е важно че сме се съобразили с желанието на човека. Това че твоят татко ти се е доверил не означава че си го подвела. Той е взел това решение. Така както моя не ми се довери и не потърси лекарска помощ. Не бях съгласна с това, но си беше неговото решение и вярвам че е правилно в такива моменти човек да има право да решава за себе си.
Не си виновна. Защо си го причиняваш
Виж целия пост
# 2 767
Форест , разбирам и аз търся вина в себе си,но разбери ,че това няма да промени нищо . Напълно знам какво е чувството ,но трябва да ти кажа , време трябва време. Времето ще покаже по трезвата преценка на това , което се е случило. Силно те подкрепяме и те прегръщаме ,но трябва ти време да премислиш , само то можеш да видиш реално нещата и никой друг . Хората казват, че всяка болка трябва да се прижевее ,едни по силно, други по слабо ,това зависи от нас,от душата на самите нас!
Виж целия пост
# 2 768
Защото е така. Вината е моя. Той изобщо не искаше да се занимава с лекари. Баща ми беше много силен и издръжлив. Никога не се оплакваше. По едно време започна да уринира кръв. Аз се паникьосах и веднага го накарах да отиде на лекар. Едно лекарство, което приемаше за разреждане на кръвта се оказа, че го предизвиква. Преди години получи микроинсулт, и му го назначиха доживот. Когато отиде на лекар, му предложиха цистоскопия. Аз естествено настоях да я направи. След процедурата не беше моят баща. Майка ми се обади притеснена, че целият е в синини, и е неадекватен. Аз се чух с него минути, преди да го вкарат за цистоскопията. Беше си напълно добре. Когато отидох в болницата, синините се бяха разнесли, но устните му, бяха чисто сини. Не можеше да говори нормално, бълнуваше, едва се движеше. Аз го нахраних с триста зора, не можеше главата да си вдигне. Според лекарите било нормално. Глупаците даже не си бяха синхронизирали версиите. Единият ми каза, че бил с венозна анестезия, а другата, че бил със спинална упойка. Предупредих ги, че има завишен Д-димер, сякаш съм предчувствла, обаче те казаха, че това нямало значение. На другия ден беше уж добре. Бях при него, няколко часа по- късно нещо усетих и веднага му звъннах. Звънях няколко пъти, накрая се обадиха от болницата, за да ми кажат, че е получил инсулт. Бяха го интубирали, можел да диша сам, но защитните му рефлекси, били много отслабени, и имало риск да се задави. Като капак ни казаха, че е вероятно да има рак, защото открили рана при цистоскопията. Оказа се обикновен цистит, но татко почина след осем дни. Те ни казаха, че една вечер били на косъм да го екстубират, защото покривал критериите, но нямали практика през нощта да го правят. Отворил очи, движел си всички крайници, оглеждал се. Майка ми много се зарадва, на мен ми се сви сърцето. Ние с него си приличаме много. Той беше казал, че изпадне ли в състояние, в което да тежи на другите, ще се самоубие. Точно това си помислих тогава. Разбрах, че ще се откаже да живее. И аз бих се отказала. От този ден нататък нещата тръгнаха надолу. И майка ми ме обвинява, макар и не директно. Аз го набутах там, аз съм виновна. Беше толкова здрав, можеше да живее още. Имаше хубав живот, беше спокоен, материално осигурен, правеше всичко, което си поиска. Имаше внуци, които го обичат, аз и майка ми го обожавахме. Цял живот съм треперила над тях- още от дете, а накрая, аз станах причина да си отиде. Ако беше станало по друг начин, може би щеше да ми е по- леко, но с тази вина, не мога да живея.
Виж целия пост
# 2 769
Мила Форест, разбирам те защото и при майка се случи нещо като лекарка грешка ,случаят е подобен на този ,който се е случил на вас. Лекарите знаят какво е станало много добре . Моята майка също я интубираха и до там беше остана в реанимация. Също трябваше да я оперират но от счупен крак ,също вземаше лекарства за разреждане на кръвта. Лекарите знаят какво е станало ,знаят истината , защото моето семейство не можеха да погледнат в очите.
Аз също се обвинявах много ,но лекарите са виновни ,те знаят .
Разбирам те напълно и ти съчувствам
Виж целия пост
# 2 770
Не мога да се примиря с факта, че съм виновна. Той ми се довери, а моята грешна преценка, го уби. Знам, че заради децата трябва да живея, но наистина, не го искам този живот. Искам да умра и да не усещам нищо.
И на кого ще помогнеш с това-на майка ти, на децата, ще върнеш баща ти?!
Както каза съпругът ми: “Това е най-лесното решение, но не можеш да си го позволиш, поне заради детето”.
Виж целия пост
# 2 771
Изключително болезнена е темата...
В крайна сметка- всички искаме близките ни да са добре. За това уви, рано или късно се стига до лекари..болници...лекарства,решения.
Искаме най-доброто за здравето им! Доверяваме се,вярваме, увещаваме ги...и накрая- тези, от които зависи това са абсолютно безцеремонни,не мислещи и некомпетентни!
Нали уж е важно да се хванат нещата рано, не да се чака, нали е ок да има превенция,нали при тази уж напреднала медицина, малко са нещата, с които не могат да се справят...???!!!
И накрая- да се обвиняваме, за това, че сме искали здраве и грижа за близките ни...
Отвратително е просто!
При мама беше нелечимо...но имаше, какво да се направи, за да е поне човешко. Сърцето ми се къса като чета за някакви пълни нелепици с толкова жестока цена!
Не се вини! Искала си само добро, нищо лошо не си направила!
Човешкият фактор за съжаление...е неспасяем! И в най- оборудваната болница! От санитаря- до професора!
Не знам, как заспиват....но знам, че въпреки малкото бели лястовици, масата в бели престилки са нечовеци! Не в хубавия смисъл...
Дано има възмездие...някога,някъде!
Виж целия пост
# 2 772
Аз не помня добре ковчезите им. Още като разбрах, че са починали, знаех, че вече ги няма. Срам ме е да го кажа, но изпитвах отвращение от пресинелите и вдървени тела, остатъци от най-милите ми хора. Изпитвах ужас от тях, не смеех да ги погледна и доближа, камо ли да ги прегърна или целуна. Искам да ги помня живи, пълни с любов и топлина.
Виж целия пост
# 2 773
Относно лекарите, в момента се сещам нещо.
Станка Златева веднъж разказваше за смъртта на баща си.
В София е, и близките и съобщават, че баща и починал или е зле не помня.
Тя тръгва към родното си място и болницата.

Когато пристига в болницата, баща и вече е починал. Първата реакция на лекарите била
"Защо не казахте по рано, че е Вашият баща".
Какво значение има чий баща е!?!?!?

Относно това, че "медицината била напреднала" съм на друго мнение, за мен не е чак толкова напреднала, в някои специалности дори е на никъде.
Но дори и това което е открито, приложението му куца в много случаи, заради чисто човешкият елемент в личността на лекаря.

И все пак лекарите не са шамани, магьосници, хора като нас са.  Дори и в идеалния случай, всичко да са направили, пациента може да не оцелее, особено ако е в напреднала възраст. Формула няма, някои неща само един господ/Господ ги знае.
Последното да се разбира и в преносния и в прекия смисъл,  не съм религиозна...
Виж целия пост
# 2 774
Аз не спирах да прегръщам баща си. Ушите му  бяха посинели, а около устните, имаше рани. Такова разкъсващо усещане никога не съм изпитвала. Само с един човек мога да говоря за това. Никой друг не ме разбира, затова си мълча. Исках да ме погребат с татко. Разревах дори погребалните агенти. Не съм такава, не показвам емоции, но в онзи момент, нищо не ме интересуваше. Аз не исках никой да присъства на погребението. Не исках церемонии и т.н.  Мина само опелото в църквата. И него не исках, но майка ми, е религиозна. Дойдоха само трима души, макар че изрично ги бяхме помолили да не идват. Едната ми каза да спра да рева, че съм разстройвала останалите. Кои останали?! Майка ми си беше в нейния филм и не ме отразяваше. На другата съм се хвърлила да я прегръщам и да я питам къде е баща ми. Аз не помня. Мъжът ми разказа. Този ден беше най- жестокият в  живота ми.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия