Майка ти почина - преодоляхте ли го?

  • 424 894
  • 5 666
# 2 775
Форест, къса ми се сърцето като чета поредната история за такива лекари...
Тази година на рождения ми ден се обади една приятелка да ме поздрави. Звучеше ужасно по телефона и се притесних за нея. Каза, че не искала да ме тревожи, но наш общ приятел бил приет в ковид отделение и бил много зле.
Не можех да повярявам, здрав като бик беше тоя човек. На рождения си ден много се молих да се оправи.
Дни след това го интубираха и почина. Остави съпруга и дъщеря в тийнейджърска възраст. Страдам за този човек като за баща си.

Сега като паля свещи за починали, винаги паля по 2, една за татко и една за този мой приятел.

***

Още не съм събрала сили да се върна в апартамента. Не съм влизала. Майка ми и брат ми ходят, ремонт ще се прави. Чакат шестия месец да дарят каквото става от дрехите. Нямам против, не съм привързана към тях, а татко има дрехи и обувки повече от 3 жени.

Имаше разни рибарски такъми, разни ножове, толкова вещи имаше той.. голям плюшкин.

Напоследък съм много заета, нещо, за което си мечтаех през лятото. Тогава ми беше най-тежко, приятелите ми пътуваха, по-рядко се виждахме. Нямах университет, не ходех в офис. Сега имам 1 ден седмично в офиса, лекции почти всеки ден, фитнес и то остана време само за спане. Тегаво е, но поне съм заета и нямам време да мисля колко ме боли.
Виж целия пост
# 2 776
Направо ми се къса сърцето като чета всичко това. Споделяйте, не се притеснявайте да си пишете всичко, както го чувствате, защото пред близките, сред колегите и приятелите е невъзможно.
Хората изпитват вина за това, че т.нар. специалисти си гледат през пръсти работата. В крайна сметка, изборът е - дали да оставим близкия у дома, ако успее да живне, успее, иначе поне ще си отиде сред обичните си хора или да се доверим на системата. Ако нямаме късмет, полезен ход няма. Толкова е съсипана системата, че просто се чудя защо я има. Да затварят всичко и който оцелее, оцелее, поне да знаем, че това е съдбата ни.
Не мога и аз да изляза от вината, че дадох мама и тате в болница. Кошмарни са тези вземания на кръв за изследвания, те направо им разсипаха телата. Добре, че не ги интубираха. Да бях взела кислороден апарат и щях да се мъча у дома. Какво им даваха - същото. На тате катетърът беше счупен и си отиде с подути тестиси - бяха като топка - кошмар.
На моя близка майка й си отиде от рак без да стъпи в болница. Избраха така. Майка ми също е знаела за тумора - също е избрала да не се лекува. Нямаме и няма как да имаме доверие в системата.
Виж целия пост
# 2 777
Много мъчно ми стана и на мене.
Forest rain стискам палци да преодолееш чувството за вина поне, миличка. На татко станаха 18 години, много време, но няма ден да не се сещам за него.
Болката от загубата на родител е такава, като моя белег от операциите на корема - уж зараснал, не боли, пък понякога наболява зверски.
Миналата седмица водих малкото ми дете в бърза помощ. За да стигнеш до педиатрията, се минаваше през някакъв спешен скан. Беше пълно, момичета, пълно с умиращи хора, на болнични легла, които чакаха... гледката беше безкрайно покъртителна, една жена си беше изтървала телефона, а не можеше да си го вземе, искаше, горката, да се чуе с дъщеря си.
Затова, нека живеем днес, сега. Защото ще дойде ден, когато и ние ще сме там, на финала.
Виж целия пост
# 2 778
Аз подозирам, че татко е имал рак, но не е искал да разберем и затова не искаше да ходи на прегледи и да влезе в болница. Той изпитваше предубеден страх от тази диагноза и когато излезе биопсиата на майка ми благозари, че предложих аз да й го кажа. Вероятно е смятал че така ми спестява стрес и притеснения, но всъщност се случи обратното. Сега майка претърсва за скрити медицински документи. Ще ги прегледам, имам нужда да знам какво се случи с татко.
Виж целия пост
# 2 779
Да, факт, Системата ни е убийствена и убива.
Особено по отношение на най-уязвимите: деца, възрастни, с увреждания, хронично болни, др.
И затова трябва дружно (и пациенти, и медицински персонал) много и непрекъснато да роптаем срещу нея.
Но в борбата си, болката си, ние, пациентите и техните близки просто се опитваме да се справим поединично, да оцелеем.
Аз бях бясна на Системата за последните почти 2 месеца от живота на мама, нищо хуманно нямаше в нея, съответно в тях. После мъката ме погълна, нямах сили да се боря.
Сега, заради детето ми, опитвам повече и все пак завися и се оставям в лапите и’ за някои неща.
Виж целия пост
# 2 780
Мама намери документи от болниците. Татко е бил в трети стадий. Опитал е да се лекува, безуспешно. И затова е избрал такъв край за себе си. Не го съдя, защото никой не иска да мине през ужаса. Но сега минаваме ние, защото него го няма.
 Брат ми го преживява тежко, но си трае. Той е интровертен и емоция не показва. Ни радост, ни тъга.

Дори не говорим за това вече. Сякаш само около панихидите и наследството. Страх ме е, че съвсем ще се отдалечим с него.
Виж целия пост
# 2 781
Оказва се, че нещата са много по-тежки отколкото изглеждат. Много сериозни. Хората вече нямат абсолютно никакво доверие в системата. Отказват лечение, отказват битка с болестите, защото не вярват, а тези които са се доверили, в повечето случаи стават жертви на нехуманно отношение. Смъртта на близките ни не е случайна, в малките областни болници истински късмет е да се получи добро лечение. По написаното от много хора, разбирам, че в големите градове не е много по-различно. Мама казваше - сега лечението на рака е напреднало, трябва да не се оставя човек. Да, но самата тя се отказа, а е знаела какво става от самото начало и се отказа.
Лошото е, че това важи за децата. При мен, когато детето беше малко, всяка седмица идваше екип - сестра и лекар. Сестрата идваше и по няколко пъти седмично. Сега няма такова нещо. Още в началото могат да се установят проблеми, да се започне лечение. Толкова случаи познавам, в които на детето е установен проблем късно.
Как да се оправи системата? Първо да се изкоренят назначенията с връзки, младите лекари да работят в страната и то на места, където има дефицит, да се събуди в тях желанието да работят като лекари, на трудни места. Всички ние поддържаме с данъците си здравната и образователната система - не ние сме длъжни на тях, а те на нас.
Имаха наглостта да се въведе някаква наредба или нещо такова, пациентът да носи отговорност, ако не обяснява ясно състоянието си. Наглост.
Виж целия пост
# 2 782
Миналата година баба ми беше с ковид по това време. Беше доста болна, уж имаше лечение, но колко помагаше... Изрично каза на майка ми "в болница няма да ме даваш". Аз настоях, защото бях много притеснена. Много съседи около нея си заминаха изведнъж...
Накрая я дадохме в местната болница (малко градче до София). Излекуваха я. Много я беше страх, понеже чуваше и виждаше какво се случва в софийските болници. Явно там като по-малко лечебно заведение обръщаха повече внимание или защото се познаваха в малкия град. Баба казваше, че добре се грижат за тях.

Явно вече човек и в болница да го е страх да влезе...
Виж целия пост
# 2 783
Представете си възрастен човек, отслабнал от болестта, ръцете му са като клечки, няма сили да мръдне, всеки дъх му коства усилия. На такъв човек започва да му се рови из вените през ден, защото трябва да се вземе кръв за изследвания. И се удря, бие, ако вика, че не иска. На повечето от сестрите е мъка даването на лекарствата, а когато трябва да се намери вена за абокат или вземане на кръв, те просто се превръщат в инквизитори и жестоки същества. Болката е непоносима, защото се търси вена из цялото тяло и от острата игла остават синини, рани, които се превръщат в декубативни рани. Вливките също са мъка. Няма как да се вкара лекарство, плазма или нещо друго, защото вените са се превърнали в пихтия. Татко плачеше като дете на всяко вземане на кръв, даже са го удряли, защото е отказвал.
Мама беше в страшни рани, единият път щях да припадна там, като видях как са я дупчили, раните са стигнали до костта. Виждаше се. А татко - с последни сили се мажеше с риванол, цикатридина, прахчета, занесли бяхме колани, за да се вдига...
Мразя ги. За първи път го казвам, мразя сестрите им, мразя системата им. Мама беше на 81 години, а татко на 89 години. Не заслужаваха да бъдат подложени от некадърните им неграмотни сестри на тези инквизиции. Сега - не знам. Знам, че болницата им направи такива жестоки рани и болка, че просто Инквизицията може да им завиди. Извинявам се за думите си, не съм добър пример като по-възрастна, но не издържам понякога. Чета ви и разбирам, че всичко е една гадост. Голяма гадост.
Ще си призная нещо, просто ми идва да вия. Мама с последен дъх ме помоли да й донеса лекарство срещу болката. Не й даваха обезболяващи, защото пречели на лечението. И когато видях раните избягах. Татко каза, че ще се погрижи. Представете си какво беше... Няма да си простя. Няма, че не ги прибрах.
Виж целия пост
# 2 784
Явно много от нас живеят с чувство за вина. Не мога да си представя, че болката няма да намалее поне. Ако си остане така, няма да мога да избутам този живот. Само децата ми дават някакъв смисъл.
Съжалявам за всички, които минават, или са минали през това. Знам, че нормалният ход е родителите да са първи. Обратното е най- жестокото, което човек може да преживее.
Обаче боли, като знаеш, че човекът си е отишъл зорлен. Все си мисля, че ако баща ми беше починал вкъщи, поне нямаше да виня никой. Щях да си кажа, че му е дошло времето, но сега, не намирам покой.
Виж целия пост
# 2 785
Права си,Forest, и аз си мислех ,че ако загубата беше в по- нормален момент, не по такъв жесток начин, да няма такова огромно чувство за вина, да знаехме, че сме направили каквото зависи от нас , но сега така освен загубата и вината ни убива .
Виж целия пост
# 2 786
Баща ми почина в къщи, в дома на брат ми, но с мен. По два пъти на ден ходех, за да го храня, сменям памперса, да му правя превръзки, масажи. Държах му ръката, беше до последно със сина ми, грижих се за него. Даже му носех чертежи да ми обяснява разни неща. Беше си с ума докрай. Снаха ми не работи и можеше да остава с него, докато съм на работа.
Раздялата с баща ми беше различна. Вечерта, преди да почине се прибрах към 20 часа, но брат ми се обади, че не диша. В момента, когато е станало ясно, че ще отида, баща ми започнал да диша. Отидохме със сина ми. Извиках спешна помощ, сложиха му банка, поговорихме си с татко, все едно нищо не се е случило. Прибрах се у дома към рано сутринта. Бях на работа от 13 часа, затова поспах малко и сутринта се върнах със сина ми. Преоблякох го, измих го, синът ми го нахрани. Брат ми тръгна на работа, снаха ми отиде да си гледа работата, а баща ми даде знак на сина ми да си тръгне. Осъзнах, че това е краят. Говорих му, стисках му ръката, той също ми стискаше ръката, но съм сигурна, че не усещаше болка. После ми пусна ръката и погледна към тавана. Очите му бяха широко отворени, спокойни, сякаш виждаше някой. И... Като във филмите. Леко ми е, изпратих го с чисто сърце, с много обич. И с достойнство.
Живя месец след кошмарния престой в болницата. Не се предаде, болестта не го пусна, лечението с отровите, които съсипаха здравото му тяло. На 89 години се държеше яко, но...
Все си мисля, че ако го бях взела у дома, а синът ми ако работеше онлайн, можеше да се оправи. Но той тъгуваше по мама.
Виж целия пост
# 2 787
Съпричастна съм към болката ви, момичета. Майка влезе уж за преглед на черния дроб и сърцето, а си отиде с емболия. Лекарят и сестрите твърдяха първите дни, че нищо й няма и че тя си въобразява, била зле с нервите.
След 5 дни си отиде, и тя беше навсякъде надупчена от системите, със синини и кръвоизливи по ръцете и краката - последния път като я видях, все ме питаше "Капе ли?". Заради химиотерапията я беше много страх къде ще я дупчат и да не й съсипят вените напълно.
(В тази връзка да кажа, че има едно приспособление наречено порт-а-карт, за да се избегнат тези дупчения по вените.)
Вината, че оставяме близките си на място, където не полагат грижите, които според нас заслужават, ще си остане доста дълго време. Ние дори говорихме с лекаря да ми позволи да остана да се грижа за нея и уж беше разрешил, но тя си отиде сама. Факта, че няма как да се погрижиш за близките си, когато усещаш, че най-много имат нужда от теб, а сестрите и санитарите са с изстъргана човечност и просто гледат как да им мине смяната, е повече от тежък. Аз бих стояла до майка колкото дни е необходимо, ако ми бяха позволили, но те ме гонеха от там, а тя не смееше да повика санитар, за да се изходи на санитарния стол.

Но всичко това е следствие от цялостното отношение на обществото към здравната система и липсата на адекватна грижа за нея.Оттам и липсата на човечност у здравните специалисти. Съгласна съм, че трябва промяна.

Forest Rain , исках да ти кажа няколко неща. В този сблъсък със смъртта се борим с 3 неща - обвиненията, вината и загубата.

Обвиненията са към специалистите, които трябва да помагат, а не го правят адекватно, правят грешки, недоглеждат, пропускат - нещо, което го има навсякъде, но тук коства човешки живот. Те са обикновени хора, с недостатъци и грижи и в допълнение към грижите за тежко болни - за мен е необходима особена психика, за да си адекватен и грижовен към всички в такава професия, затова и има такива, които я нямат. Има и такива, които просто ги няма - емигрирали, сменили професията си, защото не виждат бъдеще. Остават малкото, които са зверски натоварени с всички последици от това. Предполагам, че ако няма коренна промяна, ще бъдем свидетели на още подобни истории.
Вината, че не сме направили достатъчно, че сме пропуснали нещо, че е можело друго да направим. Представи си следното - ако майка ти беше на твое място и беше постъпила като теб, щеше ли да я обвиняваш? И другото, ако твоето дете беше на твое място, щеше ли да искаш да се чувства виновно или просто щеше да приемеш, че така е било писано да се случи и щеше да искаш да е щастливо и да не се обвинява?
Не знаем какво може да ни поднесе живота, виним се ,защото искаме пълен контрол върху него с условието нашите избори да са най-добрите, вярвайки че сме умни и разсъдливи и постъпваме правилно. А се доказва, че дори и с най-добри намерения, нещата могат да са фатални. Тръгвайки по този път "ако..., то.." аз мога да се върна назад и да видя къде сме можели да променим потока и да стигнем до друг изход, но не съм убедена, че това щеше да е леко. Да, щеше да даде повече време, но дали нямаше да добави и повече страдание? Смъртта ни отнема контрола по такъв категоричен начин, че виновността е вид оправдание пред себе си. Ако приемеш, че така е трябвало да се случи, няма как да се чувстваш виновен, нали? Старите хора все го повтарят това, явно го проумяват след подобни сблъсъци.

Загубата е трудността да приемеш липсата на човека, който е бил толкова дълго около теб, да не усещаш вече присъствието на някой, който си обичал.Предполагам, че ако няма близост, опустошителното усещане няма да е толкова силно. Тук колкото повече си привързан и обичал, толкова по-тежко е. Един вид подаръкът на обичта носи със себе си и страданието от загубата му. Любовта като чувство остава, но липсата на обекта на обичта, на взаимодействието с него, на това да я радваш, да се смееш, да споделяш хубави моменти с тях, изключително много тежи. Такава загуба е фактор, за който никой не ни учи как да се справяме, а не е нещо, което може да бъде избегнато. Особено, когато никога не си говорил за такъв момент с тях. Мисля си, че ако бяхме провели такъв разговор щях да имам поне малко подготовка. Но всеки живот все някога свършва и ние трябва да се научим да живеем с това, че тях ги няма и да си спомняме за усмивките  и съветите им, без сълзи.
Искам да си помислиш за следното - баща ти също е загубил родители, вероятно е усетил също нещо подобно и въпреки това е продължил напред и е станал човекът, който е бил и бащата, който е бил за теб. Това е едно прекрасно наследство, което да предадеш на своите деца, да бъдеш за тях подобна опора и подкрепа.

Трябва време, за да преодолееш скръбта, затова стъпка по стъпка, постепенно, но си помагай сама с навици, с грижа за другите и някой ден ще можем да дишаме по-леко. Всички живеем, не за да страдаме, а да преодоляваме трудностите, да проджаваме напред и когато животът донесе радост, да се потопим в нея за малко.
Виж целия пост
# 2 788
Понякога си мисля, че човек, от мъка също може да си отиде. Имам около мен примери на съпрузи, починали през няколко дни. Не знам, възможно е да е съвпадение.
Дядото на мъжа ми накрая виждаше отдавна починалата си съпруга и си говореше с нея. Виждат сякаш нещо, когато си отиват. Дали е игра на мозъка, дали е истина... Много искам да вярвам, че смъртта не е краят. От дете усещам, че има нещо след нея. Всички религии се имат за най-правилни. Иска ми се и аз да вярвах в Бог по начина, по който вярва майка ми, но не мога. На нея вярата й дава опора, а аз няма за какво да се хвана.
Когато бях на 8г., баба ми почина. Разбрах веднага, дори отидох при майка ми, за да я питам как е баба. Тъкмо си беше отишла. Не знам какво ме накара да го усетя. Такива случки ми дават някаква надежда, че не приключваме тук. Аз не искам да живея, но не искам и да изчезна. Искам да започна отначало и да забравя всичко. Отдавна чувствам душата си много болна.
Виж целия пост
# 2 789
Болката и чувството за вина се притъпяват с времето. Живеят дълбоко, могат да бъдат събудени лесно, но като цяло не е същият интензитетът, както през първите дни/седмици/месеци/години.
Недейте да забравяте да живеете, недейте да искате да не живеете. Най-милите ви хора никога не биха искали това от вас или за вас. Никога не бих искала детето ми да гасне от мъка за мен.
Така че аз вече не гасна от мъка. Приела съм, че съдбата е била жестока и несправедлива, приела съм, че не ни е било писано да бъдем дълго заедно, а са ни били отредени мъничко безценни моменти, които много хора даже се учудват, че помня. Помня всичко - и хубавото, и лошото, и края.
Оставете се да минете през всички стадии на скръбта и си дайте време. Но ако усетите, че не се справяте сами и чувството, че не ви се живее, ви залива и иска да ви удави, потърсете помощ. Не е срамно, не е лошо, никога не е късно.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия