Майка ти почина - преодоляхте ли го?

  • 424 896
  • 5 666
# 2 790
Явно аз имам много корав дух за самосъхранение. Не, че не ме боли и не страдам. Просто не ми е виновно. Макар че може и да има за какво. Знам, че нещата са факт и нищо вече не може да се промени. Оттук нататък аз избирам как да живея - с вина или с красивия спомен за татко (преди да си загуби акъла и да свърши всички глупости, които успя).

Не си говорехме, бяхме в ужасни отношения. Свидетелствах в негов ущърб на делото за развода. Дума не излъгах, казах истината. Защото бях убедена, че трябва да защитя майка си. Той сътвори чутовна глупост и накрая явно наказанието му беше да чуе дъщеря му как се обръща против него.

Съжалявам, че трябваше това да се случи по тоя грозен начин. Сигурно това е било писано. Последните години не беше той, а негова сянка.


Като го сънувам все е преди да си загуби акъла. Онзи ден сънувах, че с мама още са заедно и наемат едно кафене в блока, което тя да движи като семеен бизнес. Бяха много щастливи и развълнувани. Мама беше на върха на щастието, а татко беше горд, че ще имат занимавка и доход за напред. Беше усмихнат и много щастлив.

Странното е, че аз и майка ми го сънуваме облечен в бяло. Преди смъртта си е ходел само в бяло (нетипично за него). И за опелото брат ми беше дал бяла риза.
Виж целия пост
# 2 791
Ако приемем,че на всеки е писано кога ще си отиде,това да се обвиняваме е напълно безмислено. Майка ми е щяла да си отиде и с болница,и без болница.
Виж целия пост
# 2 792
Много, много хубав пост, Аfflatus. Точно за това говоря, за състоянието, в което са болните в болницата. Изпратих татко различно, споменът ми за раздялата е макар и тежък, някак силен, остави ми обич, аз също дадох обич. Даже си казах, че по-добър начин да се разделиш с близкия - няма. Да му дадеш сила и облекчение в последните моменти, да се почувства без болка и обичан.
Мога да съпоставя раздялата с мама. Там е само болка и самообвинения, оставих я да я боли. Плачеше и молеше да й дам обезболяващо, татко казваше, че само стене нощем, че много я боли. Сутрин, като ходех и я питах като идиот - боли ли те? Сестрите ми хвърляха някакви лекарства, загубиха нейните, дали и там не е станало объркване? Питах къде й е рецептурната книжка - ами тя вече няма да й трябва, не можех да се карам. Ами като не знам кое лекарство за какво е? Затова - трябва да се борим.
Много е важно да се пише тук. Само не трябва да се обвиняваме за думите. Много тежи, когато някой излее сърцето си, започнем да го упрекваме.
Целта на всички нас е да си помогнем една на друга. Дори и някой да напише някакви думи, те са без значение, по-важното е да се получи подкрепа. Пишете, ако трябва ругайте, ако трябва и повече, но да олеква на всеки. Не се тревожете за сестрите и лекарите, полицаите, които са причинили болката. Няма да ги хванат нито клетвите ни, нито благословията ни. Но нашата болка трябва да спадне, защото тук сме затова.
Обичам ви, прегръщам ви и се опитайте да мислите за себе си и за хората тук. Такова облекчение изпитах, когато прочетох думите на afflatus. Тя просто написа моята история.
Виж целия пост
# 2 793
afflatus, чак сега прочетох поста ти и частта, която е адресирана към мен. Благодаря ти за думите и отделеното време да ми напишеш всичко това. Искам да го почувствам по този начин, но не мога. С времето затъвам повече, въпреки че съм на медикаменти. Майка ми ме обвинява, обвинява и себе си. Баща ми навремето е намерил майка си паднала в къщата с инсулт. Десет дни е била в болница и е починала. Аз не я помня, била съм на 1-2 години. Много дълго се е обвинявал. Историята сякаш се повтаря.
В основата на болката ми е егоизмът. Това ми е напълно ясно. В основата на повечето ни емоции и действия (дори привидно благородни), стои нуждата да задоволим някаква част от себе си и собствените си възприятия и потребности. Родих децата си от егоизъм в този отвратителен свят. Умирам от страх за тях пак от егоизъм, страдам за баща си от егоизъм. Някой по- нагоре много точно го беше написал.
В тази тема си изливам цялата болка. Пред другите не говоря. Все още се намират хора, които, като ме видят, се хвърлят да ме прегръщат и леят крокодилски сълзи. С тях съм много рязка и ме смятат за някакво безчувствено същество, което не се интересува от смъртта на баща си. Не понасям такова лицемерие. Заради това и не пожелах никой на погребението.
Искам само да знам, че баща ми още го има, че не е просто едно гниещо в гроба тяло. Искам да знам, че душите ни не умират. Иначе не виждам никакъв смисъл в нищо.
Виж целия пост
# 2 794
Forest rain, и аз искам да знам същото. Някак ми е трудно да си представя, че връзката дете-родител, която е толкова силна и  свързва толкова мощно една душа към друга душа чрез обичта, може да бъде прекъсната завинаги. На теб това първата ти среща със смърт на близък ли е?

Официално призната теория е ,че няма нищо след смъртта. Все пак теория.

Моята опора са много от свидетелствата на феномените, които твърдят, че има живот след смъртта. Не ни е дадено да знаем със сигурност, но има доказателства, макар е не научно и официално признати.

Усещам, че това събитие в живота ни е изпитание за изграждане на духа ни - за мен няма по-силна болка, която трябва да се науча да преодолявам и в един момент да мога отново да се усмихна.
Аз съм сигурна, че всички вие тук ,които споделяте, също можете и ще го преодолеете. Колкото по-силна е болката, толкова по-силна е обичта. А след като сте обичали и са ви отвръщали реципрочно, значи трябва да сте сигурни, че отсрещната страна ще ви прости всичко. Вие също бихте го направили от обич към тях...
Виж целия пост
# 2 795
Когато бях на 8г., загубих баба си. Аз не познавам другата си баба и дядовците, защото са починали или преди да се родя, или когато съм била бебе. Баба много я обичах и тя ме обичаше. Нейната смърт я приех много по- философски и мъдро, отколкото смъртта на баща ми. Сега съм пълна с гняв към себе си и към лекарите. С времето не ми става по- леко, напротив. Нормално ли е? Кога ще стане по- леко? Имам усещането, че нещо ми раздира душата. В началото бях в шок и не усещах така силно болката, както сега. Имам нужда да отида на гроба му сама, но не знам дали съм готова.
Виж целия пост
# 2 796
Когато бях на 8г., загубих баба си. Аз не познавам другата си баба и дядовците, защото са починали или преди да се родя, или когато съм била бебе. Баба много я обичах и тя ме обичаше. Нейната смърт я приех много по- философски и мъдро, отколкото смъртта на баща ми. Сега съм пълна с гняв към себе си и към лекарите. С времето не ми става по- леко, напротив. Нормално ли е? Кога ще стане по- леко? Имам усещането, че нещо ми раздира душата. В началото бях в шок и не усещах така силно болката, както сега. Имам нужда да отида на гроба му сама, но не знам дали съм готова.
Чувствам се по същия начин,както го описваш и не мога  да отговоря кога ще стане по леко ,но при всички е различно мисля.
Силно ти желая да успееш поне малко да се посъвземеш до колкото е възможно с помощта на всички около теб .
Виж целия пост
# 2 797
Отдавна не бях влизала в темата, сега я прехвърлих, за да разбера, че вече нямам нужда от нея. Простила съм на всички, на лекарите, на околните, на себе си, на обстоятелствата или по-скоро съм достигнала точката на приемане и смирение и не ми се дълбае повече в болката или в "какво би било, ако..." или в това има или няма нещо след смъртта. (Винаги съм била силно рационален човек, но чак сега намирам сили да призная пред себе си, че всъщност...не мисля, че има каквото и да е след смъртта, просто край, както и физическите ни вещи достигат своята амортизация.) Към днешна дата пак ми е тежко и мъчно понякога, но не със същата тежест и по-скоро е тъга по отминалото време и спомени. Дано всички тук по-безболезнено да стигнат до този момент.

Forest_rain, съжалявам за загубата ти, но надявам се ще го приемеш като добронамерен съвет, мисля, че трябва да потърсиш помощ, медикаменти, за по-дълго, ако трябва, не звучат добре постовете ти, но не си позволявай да потънеш, потърси помощ.

Прегръдки към всички и вземете живота си в ръце, един е и любимите ни деца, съпрузи и приятели искат да ни виждат добре и трябва да сме добре заради тях и заради себе си Heart
Виж целия пост
# 2 798
Вчера спорехме с ММ и той каза нещо от сорта на "не знам защо мислиш така, може би защото така са те възпитали"... Не знам какво ми стана, все едно с нож ме преряза. Скочих и изкрещях да не смее да казва и думичка срещу родителите ми. Затворих се в кабинета, извадих всички техни снимки и гледах, гледах... От сватбата им, от раждането ми, от погребението на татко (аз съм на 4 и слагам цветя в ковчега), аз в първи клас с най-красивата майка на тържеството... От вчера плача и не мога да спра.  Не говоря с мъжа ми, не искам да виждам никого. Чувствам се безкрайно сама.
Виж целия пост
# 2 799
Три години ми трябваха да се съвзема след като татко почина преди 18г. Създадохме дете и живота някак си продължи. Тогава наистина осъзнах, че той точно това би искал, да бъда щастлив, макар и да не можа да доживее да се порадва на внуци и правнуци. Сега майка ми доживя и правнуци, макар и за много кратко, каза ми приживе, че единственото което иска е да сме здрави и щастливи, което няма как да се случи, ако се удавим в мъката си с години. Нормално е да сме съкрушени в началото, но е нормално и да се съвземем и да продължим напред всеки когато се почувства готов за това.
Виж целия пост
# 2 800
Няма преодоляване на загубата, няма свикване, но има неща, които могат да дадат щастие, за което душата копнее. Млади сте, има щастие, което душичката ви чака и то е свързано с нещо, което е напълно възможно. То е в семейството, това, което сте създали, ще създадете, очаквате да донесе радост. Какво би ви направило щастливи? Само едно - детето, което е край вас или ще имате, ви даде онова, което чакате толкова дълго. Мама изгуби майка си на 38 години, беше тъжна, нервна, безрадостна, не съм разбирала какво преживява, защото егоизмът ми ме е заслепявал. Тя ми се е сърдела вероятно, че не я разбирам. Винаги съм се чудела, какво я промени изведнъж. Започнах да я водя на театър, на опера, дори на кино. Извеждах я. Тя имаше много приятелки, но явно не са я разбирали. Започна да омеква, наистина не разбирах проблема на мама, но тя беше много щастлива, когато двете ходехме на такива места. Татко, той явно също не е разбирал. И когато се роди моя син, тя се промени, полудя от обич, щастие. Татко също се преобрази. Аз изобщо, ама изобщо не се разбирах с тях като ученичка, студентка. Знам, че аз докрай се превърнах във водеща страна в нашата връзка, а тя остана някак тъжна, тревожна. Една такава трагедия, когато загубиш близък, дава отпечатък, но само и единствено любим човек може да разсее тъмнината в душата. Търсете любовта. Там е разковничето, не са лекарствата, доктори. Трябва една изпепелена любов, да бъде заменена с друга. Аз се тревожа за сина си сега, защото при него също загубата не е малка. Двамата изведнъж си отидоха от живота му, а той с мен не се чуваше, но с тях почти всяка вечер. Промени се, работи, усмихнат е, но нещо му гори в душата. Загубата е голяма и за вашите близки, не само за вас. Ако си има детенце, светът му ще се преобрази.
Прегръщам ви.
Виж целия пост
# 2 801
Almond12, отдавна съм потърсила помощ. Пия силен антидепресант и успокоителни. Уж ставаше по- добре, сега рязко усетих влошаване. Аз и преди смъртта на баща ми не бях много ок, но това, ми беше капакът.
Единият ми психиатър ми се хили насреща и ми обяснява да се фокусирам върху живите, другият се отплесва да ми разказва чужди истории. Още преди месеци си записах час при един от най- добрите в страната. Тогава не знаех какво ме очаква. През ноември ми е прегледът. Ако и той не ми помогне, не знам. Моите сили са на изчерпване, а наистина, се опитвам и полагам колкото усилия имам. Този некролог не мога да го гледам, помолих майка ми да го махне, но тя е по религията и традициите. Изпокара се с мен. Синът ми, когато го водя при нея, и види дядо си пред блока, а и на вратата, започва да ме разпитва. Не издържам да си владея емоциите.
Виж целия пост
# 2 802
Форест, просто не са ти налучкали лекарството., за съжаление не винаги успяват от първия път.
Успокоителни също не се пият при всички състояния.
Ако си от София, бих препоръчала и психиатър, и психолог.
Виж целия пост
# 2 803
Силвияна, сигурна съм, че мъжът ти не е искал да те нарани така. Вероятно е била просто фраза,в която не е влагал такава мисъл, но е била тригър за теб.
***
Аз мисля, че имам някакъв напредък. Не бях влизала в апартамента, откак татко почина. Вчера с майка ми бяхме в един магазин близо до дома и ми предложи да отидем до апартамента. Влязох. Не се разстроих. Беше странно, много лекарства имаше. Купища лекарства и документи от болницата. Татко е имал рак в 3-и стадии. Потресаващо много хапчета. Намерих много от тийнейджърските си вещи. Бях си махнала всички дрехи и бях разчистила детската си стая. Имаше останали мои вещи, плюшки, книги.

От десет години не живея там. Рядко си ходех. В един град сме, но много ме натягаха и бягах от контакти с тях.

Апартаментът е същият, но домът не е. За мен не е дом там, не защото татко го няма, а защото аз съм се устроила другаде.

Не усетих силна емоция там.


Минаха почти пет месеца, откакто татко почина. Мисля, че лятото беше най-тежкия период за мен. Постепенно си стъпвам на краката. Лятото не бях много заета. Приятелите ми ги нямаше, а аз нямах желание да пътувам.

Сега съм на работа, повишиха ме и имам доста нови неща за вършене. Ходя на лекции всеки ден след работа, събота и неделя съм по цял ден. Тренирам три пъти седмично. Някак успявам. Чувствам се по-жива. Комуникирам с повече хора и се чувствам по-добре. Мозъкът ми се върна и си е на мястото.
Виж целия пост
# 2 804
Знам, че не е искал, той веднага дойде да се извини, но аз вече се бях хвърлила в психодупката.

Дърво без корен, ей така се чувствам. Нищо не ме свързва с рода и с детството ми, няма ги "нашите", пусто ми е.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия