Майка ти почина - преодоляхте ли го?

  • 424 906
  • 5 666
# 2 835
След смъртта на брат ми никога не видях майка в траур, да ходи на гробища на която и да е задушница, да раздава нещо на някого. След нейната смърт реших, че тя би искала и аз да се държа така.
Направих само първите 40 дни по “каноните”…в църква, мрачна, тъмна, с подавки…никога не повторих, не беше моето и не беше за нея.
Първите 3-4 години събирах най-близките приятелки на мама, семейни такива в тематични заведения-италиански, испански, любимата и’ пицария…исках да има и усмивки, хубави спомени, забавни случки…да я запазя такава каквато беше преди болестта….Всеки има своя начин за справяне.
Та, да, даже не знаех, че днес е Задушница.
Виж целия пост
# 2 836
Елпис, много си права.

Аз Задушница разбирам, че е заради ФБ. Едни постове и сторита ми напомнят, като видя, че хората споделят.


На татко ще правим шест месеца другия месец. Брат ми повече познава неговите приятели и винаги им се обажда. Идват хора. Нямам против, то се вижда кой е искрен и кой идва протоколно. Даже не знам вторите защо го правят.

Отидох да запаля свещ и това беше. Няма как да не ми е мъчно, но то всеки ден ми е. Просто искам да продължа напред и мисля, че вече го правя.

Траур не носих, татко почина на 06.06. Беше такова топло време, лятно, нямаше как да се покрия в черно. Само на опелото и на 40-то. Траурът си го нося в мене.

Татко беше един от най-веселите хора, които познавам. И все викаше “няма да ревете за мене”.
Виж целия пост
# 2 837
Мама почиташе тези неща...много рано загуби баща си и в моя детски спомен, нон стоп се изцеждаше жито и се приготвяха неща..търчеше по гробищата, чак се ядосвах, защото не виждах смисъл в това, а виждах, че тя много се товари емоционално. Доста по- късно, правех всичко, като нея, но за свекърва ми и свекъра ми...даваше ми някаква утеха, исках да подкрепя мъжа ми...
Сега...загубих най-ценния човек и нямам никакво желание за тези неща, не знам защо. Нито ме успокоява, нито ми е утеха- че е за неа, а тя държеше...чак си се дразня, но- такова ми е усещането- яд и безсилие и едно чувство, че тези работи са безсмислие...или заради това, че имам бебе...не знам, но е адска смесица от чувства. Отидох до църквата с малкия да запаля свещ и видях, че много хора са донесли, да подадат, а аз бях с празни ръце...много тъпо ми стана,но някак си...не е да не знам, какво и как, просто още отказвам...да е за нея това.
За все пак чужди хора- по цели нощи съм приготвяла всичко, без пропуск, а сега...не знам защо така!? Празно ми е, мъчно ми е и не мога да почувствам удовлетворение и утеха...
Виж целия пост
# 2 838
Не е задължително да се прави подавка в традиционния начин . Може да купите на някой нещо и да го наречете ,може някоя вафла или закуска или кафе .На някой беден човек може да купите нещо за ядене и пак ще се види ,поне така казват старите хора. Дори и да се съберете на кафе с приятели пак става.
Аз например купих по един хубав шоколад с по една кола за роднини .
Момичета каквото и да даваме нека да е от сърце , може и малко да е ,но да е от душа .
Виж целия пост
# 2 839
Да- знам, че може да е по много начини...
Просто...някак си, не искам, защото явно...още не мога да приема. Чудно ми е, как преди- това ми е носело нещо...чувствах, че е полезно...за тях, за душата ми, че " ще им се намери", както казват...сега, не е така! Вероятно...не съм приела още или бебето ме държи някак си на страна от тези неща, не знам...хем ми е виновно, хем...нищо не правя...
Виж целия пост
# 2 840
Шерилийн, мъжът ми даже си е “поръчал” песен за погребението, ясно ми е казал, че не иска никой никога да ходи и да поддържа негов гроб - кремация и да го разпръсна. Аз също искам нещо подобно за себе си.
На гробища също ходя все по-рядко. Последният път заведох и детето, то започна да си рови и играе с чакъла. Първоначално му направих забележка, после реших, че майка сигурно му се усмихва и радва (тя така и не го дочака) и го оставих.
Виж целия пост
# 2 841
Аз не съм по традициите. Не отбелязвам Задушница. Майка ми днес е раздавала, не е успяла да отиде на гробищата. Аз за тези два месеца отидох веднъж, беше много скоро след смъртта на татко. Сринах се. Утре обаче ще отидем всички, защото тя иска. Не знам как ще го понеса.
Той има една къща също в града. Понякога ходеше там, за да я наглежда.
Когато отидох в нея, след като почина, ми се сви сърцето, особено като видях една маса, която редовно изкарваше навън. Случваше се и аз да отида, купуваше ми бира, сядахме на двора и си говорехме. Той беше един от най- интелигентните хора, които познавам. Толкова ми липсва. Така хубаво готвеше. По празниците се събирахме обикновено у нашите, той винаги приготвяше 100 неща, обичаше да експериментира. За последния РД му подарих готварски книги.
 Като видях масата, излязох навън и накарах ММ да изхвърли всичко. Той обаче онзи ден се разплака. Каза ми, че не е могъл да изхвърли масата, защото и на него му напомня за татко, той го обичаше. Помоли ме да не се опитвам да се отърва от вещите му. На мен ми носят много болка. Свикнала съм да правя всичко възможно, за да избягам от болката, а сега, никога няма да мога. Вклинила се е толкова дълбоко и ми дълбае душата.
Имам навик всяка вечер да се чувам с мама, преди да си легна, за да се уверя, че е добре. Тя ляга късно, така че и в полунощ да й звънна, ще е будна. Вчера обаче съм заспала с кокошките, и аз не знам как така стана. Стреснах се към 00 и нещо. Усетих се, че не съм й звъннала, и започнах да звъня. Не ми вдигаше, звънях 20 пъти. Помислих си веднага, че й е станало нещо. Изхвърчах от къщи по нощите и отидох в тях. Нахълтах като хуна в стаята й, тя спеше, аз започнах да я разтрисам и да й викам. Тя пие силни успокоителни и спи дълбоко. Разтреперах и нея, и себе си. Изпитвам панически ужас да не я загубя. Нямам сили да го понеса. Изморена съм толкова много, че искам само да спя и да не се будя изобщо. Не искам да осъзнавам какво се случва.
Аз след смъртта си искам три неща: да дарят органите ми, да ме кремират и да ме разпръснат над морето. Не искам да ме погребват, не искам да ми слагат некролози и не желая да канят никого, да ми правят помени и т.н.
Виж целия пост
# 2 842
Мина една година и аз не знам кога ще спре да ме боли поне малко.Искам да живея и да съм щастлива,не съм се отказала,но един камък постоянно е с мен и ми тежи.Все така ли ще е кажете ? На всеки хубав момент ,да изпитваш и също толкова тъга.
Виж целия пост
# 2 843
Ами...даже с най- много болка се присещам, точно в хубавите моменти. Защото...искам да ги споделя с нея😭
Не ми липсва толкова, като помощ- отдавна се справям сама, не е и толкова, като грижа- силна съм, имам и други хора, които държат на мен, много обаче ми липсва да мога да я зарадвам....толкова искам да може да лети с моето щастие! Така беше- всяка моя радост, беше двойна за нея....обаче вече- аз не мога да летя.
Виж целия пост
# 2 844
И мене искам да ме кремират и да ме разпръснат един ден, близките ми знаят.
Запалих свещ у дома днес, но за малко, нещо не се чувствах в кондиция, докато работя да гори. Но днес приключих проекта отлично, май никога за един ден не съм печелила толкова, съпруга ми каза, че отгоре някой ми помага! Наистина много добра печалба.
 Дадох една кутия бонбони на детегледачката и това беше.
От всичките ми починали близки, за мама ми е най-мъчно и изобщо не мога да я прежаля.
Да спят спокойно и Бог да прости.
Виж целия пост
# 2 845
Ами...даже с най- много болка се присещам, точно в хубавите моменти. Защото...искам да ги споделя с нея😭
Не ми липсва толкова, като помощ- отдавна се справям сама, не е и толкова, като грижа- силна съм, имам и други хора, които държат на мен, много обаче ми липсва да мога да я зарадвам....толкова искам да може да лети с моето щастие! Така беше- всяка моя радост, беше двойна за нея....обаче вече- аз не мога да летя.

Именно.  И на мен това най-много ми тежи.
Едната ми щерка, която от бебе много приличаше на майка ми.. Съдба ли, вселенски закони ли, не знам и аз, преди месеци ме смрази, когато сочеше една снимка на библиотеката и казваше "баба..."... На снимката са голямата ми дъщеря и майка ми.
Айде, викам си, на всяка различна жена ще каже баба, бебе е.... Обаче днес, същата тази девойка, обикаля с един стар телефон - бивш на майка ми, по настояще му играчка, и се прави че говори... Цъка по копчетата, обяснява се. Питам я - на кого се обаждаш?
"Боди баба" - демек обажда се на баба си.
Дали не бях като гръмната?
Пусто му, не вярвам в тия неща, обаче имам чувството че огромна част от енергията на майка ми е в това дете, по хубавия начин. Мама така и не успя да дочака нея и сестричката й, поне разбра, че ще ги има....



Допълвам с нещо, което днес прочетох в нета:

В деня, в който майка ми почина, написах в дневника си: „Огромно нещастие дойде в живота ми.”
Страдах в продължение на повече от година след смъртта й.
Но една вечер, докато спях в колибата по време на отшелничеството ми в планинските райони на Виетнам, сънувах майка си.
Видях как седя с нея и разговоряхме. Изглеждаше млада и красива, косата й се спускаше  върху раменете ѝ.
Беше ми приятно да седя там и да си говоря с нея, сякаш никога не бе починала.
Когато се събудих, беше около два сутринта почувствах много силно, че никога не съм губил майка си.
Чувството, че майка ми все още е с мен, беше много ясно.
Тогава разбрах, че идеята, че съм я загубил е просто една идея.
В този момент беше очевидно, че тя винаги е жива в мен.
Отворих вратата и излязох навън. Целият хълм беше облян в лунна светлина. Това беше хълм, покрит с чаени растения, а моята колиба стоеше зад храма по средата на сколона.
Вървейки бавно под лунната светлина между редовете чаени растения, забелязах, че майка ми все още е с мен.
Тя беше лунната светлина и ме галеше така, както често е правила, много нежно, с много любов... беше прекрасно!
Всеки път, когато краката ми докосваха земята, знаех, че майка ми е там с мен.
Знаех, че това тяло не е мое, а живо продължение на майка ми и баща ми, също на моите баби и дядовци и прабаби и прадядовци.
На всичките ми предци.
Тези стъпала, които аз виждах като „моите“ крака, всъщност бяха „нашите“ крака.
Заедно, майка ми и аз, оставяхме отпечатъци във влажната почва.
От този момент нататък идеята, че съм я загубил вече не съществуваше.
Това, което трябваше да направя, беше да погледна дланта на ръката си, да усетя ветреца на лицето си или земята под краката си, за да си спомня, че майка ми е винаги с мен, на разположение по всяко време.
Тик Нят Хан
От книгата “No death, no fear”
Виж целия пост
# 2 846
Момичета,аз също не знам много за традицията за задушница. Каквото съм направила е от видяното от майка ми ,тя правеше например кекс ,баница и някакъв обяд и го наричаше ,така цялото семейство си хапвахме. Сега не знам дали е правилно ,но каквото ми е на сърцето само и само тя да ѝ е добре.
Виж целия пост
# 2 847
Вчера бях на гроба му. Върнах се в онзи отвратителен ден на погребението. Правя една крачка напред и две назад. Кога става по- поносимо? Минаха малко повече от 2 месеца.
Виж целия пост
# 2 848
За мен с времето става по-тежко, защото разбирам, че няма връщане назад. На задушница купих местни пръчици и две малки пити ръчен кашкавал от един много хубав магазин. По път срещнах 2 приятелки с деца и ги раздадох, а децата още навън започнаха да хапват. Надявам се да преиде.
Виж целия пост
# 2 849
Форест, ще мине време и ще се успокоиш. На мен първите три месеца ми бяха кошмарни. Ама до такава степен, че не бях сигурна дали ще съм същия човек. Мислех, че полудявам. На 3 месеца не правихме панихида. Бях на морето, където с баща ми прекарвах много време като дете. Запалих свещ и поговорих със свещеника. Като ме видя как плача веднага дойде при мен. Бях съсипана, много от детските ми спомени се върнаха там.

Сега съм по-стабилна, но не се оставям без ангажименти. Акълът ми се върна. Ще се справиш, просто трябва време.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия