Майка ти почина - преодоляхте ли го?

На 25 ти ще стане година и половина.
Сънувам я много често от самото погребение насам - дори имаше период, в които си мислех, че не е добре това - сякаш не я пускам да си отиде на небето, а я държа между...
Също и общувам с нея ежедневно (дано не звучи шизофренно). Понеже изключително много приличам на нея в лицето, някак естествено ми дойде ритуалът с първото поглеждане в огледалото сутрин да се усмихна, намигна и да кажа тихо, но бодро, "Здрасти, мамо, кво става?". В началото ме разплакваше, сега ми е някак уютно, че го мога - нося я И в очите, усмивката, цялото ми изражение, ръцете... А, да, и почти винаги имам нещо от нея на себе си - нейно шалче или герданче, или нещо, което тя ми е подарила.
Така преодолявам аз.

Аз пък напоследък спрях да я сънувам, освен един-два пъти, но някакви гадни сънища, които ме натоварваха. Според мен това не беше контакт, а просто плод на (под)съзнанието ми. Преди седмица някъде си помислих, че сигурно вече ни е забравила и е продължила нататък и ми стана тъжно, защото много ми липсва, мислих си какво би било, ако беше тук, да види малкия, как ли щеше да му се радва, да го занимава. Чакаше го с такова желание и нетърпение. И дори май си казах наум "мамо, май ни забрави" Същата нощ я сънувах, че двете с нея гледаме една орхидея как разцъфва, буквално цветовете се разтваряха пред очите ни и се радвахме колко са красиви (и двете си падаме по орхидеите, наскоро взех нейната да я реанимирам след "грижите" на татко ). Стана ми хубаво и ведро от този сън, може би беше наистина тя и искаше да ми покаже, че не ни е забравила.

Минах през няколко фази, през първата година плачех всеки път като заговоря за нея. В един момент спрях, но пък приемах въпросите за нея от познати, като нахалство и по-скоро ме дразнеха отколкото натъжаваха. С течение на времето спрях да реагирам изобщо, то е един вид празнина която никой и нищо не може да запълни. Моята мама я няма 
Не знам как е при другите жени, но аз на свекърва си "майко" или "мамо" не мога да кажа, сякаш нещо ме възпира точно на тази дума. А жената ме има за дъщеря буквално, близки сме, много я харесвам и уважавам, но бариерата при мен си стои а тя е толкова тактична и никога не ми е казвала нещо за обръщението (дори веднъж моята баба пред нея ме нахока че не и казвам майко). Още в самото начало, като заживяхме с мъжа ми заедно дори насаме му беше предложила пред мен да не и казва майко за да не ме разстройва, с това ме трогна  , ама .... не мога да се пречупя 

И аз не мога да кажа на свекърва ми "майко". Струва ми се най-малкото грях към моята майка, която вече я няма. Пък и иначе - не ми идва отвъртре.

Аз пък моята майка я сънувам много рядко и винаги един и същи сън. Обажда ми се по телефона, аз вдигам и почвам да й се карам как може толкова време да не се обажда, да не казва къде е и въобще как я мисли тази работа. Тя ми отговаря едно такова особено, с примирен и някак безраличен глас, че е някъде далеч, в някаква къща, където е с други подобни хора и се лекува, когато се оправи и излекува ще ми се обади. Не задава въпроси, казва, че е уморена и ще затваря телефона.  

На 13.05. станаха 4 месеца ,откакто моята майчица я няма.В душата ми се е отворила жива рана,която ме изпълва с болка.Няма  я...Само мислено разговарям с нея,разбирам колко много ми липсват ежедневните ни  разговори,споделяния и как никой и нищо не може да ги замени.Не знам възможно ли е това изобщо да се преодолее.Казват,че времето лекува...Не мисля,но може би с времето нещата стават по-поносими.Но е невъзможно от досега с такава рана да не се промениш.
Не съм я сънувала нито веднъж.Знам само ,че много я обичам и че ужасно много ми липсва.

Krissie Krust 
а моят малкък принц беше на година и три месеца когато се случи това с майка ми
"Първите седмици и месеци бях вцепенена, предполагам като всички вас. " - точно както всички - мислех че съдбата ми е скроила номер и това не е така както изглежда. После се отприщи реването - най често когато съм сама - и почти винаги когато карам на дълъг път сама - карам си и си плача и си пуша и си плача. Веднъж дори пътна полиция ме спря - и човека се притесни че ме е спрял - "карай си, карай си, мисли си за нещо хубаво" - това ми рече и ме изпрати. И какво  по хубаво от спомените с мама - и пак си продължих да си плача.

Не я сънувам често, по скоро я сънувам когато трябва. Правих си операция преди година - първата дата на операцията се отложи поради мой здравословен проблем, при което аз много се изнервих, насрочихме втора дата за операция и - Сънувах - сънувах майка ми пред операционната, чудех се дали да влизам че ме е страх, и по скоро се чудех майка ми ако беше жива дали ще позволи да си направя тази операция защото беше козметична (не съм си слагала гърди - друго беше) и вратата на операционната се отвори и майка ми каза "влизай, влизай". Тя е с мен - сигурна съм

Има нещо което ме плаши, забравям не нея а общи случки и изживявания. Помня какво съм чувствала, а не какво сме си казали. Давам си сметка, че колкото щура и нечуваща да съм била като тийнейджърка съветите и са ми в главата, сега като майка ги оценявам в пълна сила. Винаги ще ме боли обаче от факта, че не познава внучките си 

Много искам да сънувам майка си. Беше отдавана......

СБОГОМ, МАЙЧИЦЕ,ЕДИНСТВЕНА МОЯ!

Моят син.....написа това.......и ме остави  безмълвна......


Днес изпратих най-добрия човек от този свят! Ще ми липсваш,баб!

"Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедикт, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им…

Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.

Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората… Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб."

Вече повече от 5 месеца сьбирам сили да пиша тук. Мама почина на 31.12.12. Все още не мога да осьзная какво стана, какво ми поднесе сьдбата.. Бях бременна и вече преносвах с 4 дена, а мама се притесняваше все повече и повече... Легна на легло и само ми повтаряше "Отивай да раждаш." Бяха ме хванали контракциите и я умолявах да склони да я заведем в болница.. " Отивай да раждаш." Родих и 30 часа по-кьсно мама почина. В болницата. Но след като родих. Лекарите по потресени питали мьжа ми, защо толкова сме се забавили. Толкова я молех, но тя ми отказа. Нищо й нямало. На легло, дишаща тежко и едвам говореща.
Липсва ми. Ужасно ми липсва...
Не успя да види така чакания си внук, за сьвсем малко...!
Да, живота е гаден! Много е гаден! Гушкам си пьрвородния син и плача за мама в стая с непозната жена, която сьщо гушка своето дете щастлива..
Страх ме беше да си трьгнем от родилното и да вляза в реалността без мама.
Боли и вие единствено знаете колко МНОГО БОЛИ!
Тя беше най-добрата майка на света, моята майка! Тя бе моята гордост, моята упора, моята увереност, моята усмивка, моята вяра! Сега ги няма. Заминаха си с Нея...

 Мименце, моите съболезнования  Още ти е много прясна раната. Времето ще притъпи малко болката, липсата няма вече кой да я запълни тя ще си остане. С времето ще осъзнаеш, че и ти си силна и вярваща именно защото майката ти е била такава. Съветите които си получавала и само са минавали през теб всъщност са пуснали много по-дълбоки корени отколкото си очаквала. Съдя по себе си, мама я няма от почти 11 години, едва последните години осъзнах колко права е била за много неща от живота, особено като се родиха децата ми за майчинството и възпитанието им.

Миме,
дано в Рая да не им пускат нет, щото на майка ти никак няма да й хареса това. Гордост, опора, увереност и усмивка, а и вяра - те са пред теб, на една ръка разстояние. Виж ги и продължи заради майка си. За майките ни е важно да им покажем, че ще продължим.

Днес Мама щеше да стане на 62 години,а вместо това на 24.04 станаха 8 години откакто я няма.Много ми липсва.Болката не минава,а липсата й се усеща всеки ден.

На мама

На майка си дължа това,
да срещам бурите с глава,
а не зад нечий гръб корав.
Да се гневя, да пея и със смях,
да се стремя напред,
да крача смело аз.

Благодаря ти, Мамо,
за погледа суров,
за веселия глас,
за всеки порив нов,
за този час,
във който ти си ме родила
и твоето дете съм аз.
Благодаря за силата,
която вля у мен.
Да мога да се боря всеки ден.

За хъса ти неумолим,
за духа ти неукротим,
дано частица само
от теб съм наследила, Мамо!

не се преодолява, просто се изтласквам мисълта назад и следя да не я изпусна на първа линия, тогава много се разстройвам и плача.

Минаха повече от 3 години. Не почина внезапно. Две години знаех, че е болна от рак и този факт от самото начало ме разби. Бях с нея докрая, опитвах какво ли не, бях сама и безсилна, на моменти съвсем объркана и не на себе си. През цялото време вярвах, че ще се оправи, докато в един момент за няколко ужасни часа всичко свърши. В началото не смеех дори да го изрека. Едвам споделих с най-близките приятели какво се е случило. Стараех се да се държа, да не ми личи, да се справя. Затворих се много, не излизах, плачех. И днес плаках, като попаднах на темата. Разбирам, че не само аз трудно го преодолявам. Знам, че не бива да е така, защото майка ми не би искала да живея нещастно. Ама ми липсва ужасно. Понякога дори виждам някоя жена с подобен силует на улицата в тъмното и се разплаквам тайничко. И когато я сънувам е така - виждам я, прегръщам я и изпитвам силна радост, а после започвам да плача. Казват, че времето лекува всичко. С времето просто свикнах с липсата и, с тъгата, но те не изчезнаха. Може би загубата на толкова близък човек не може да бъде преодоляна. Просто да се свикне да се живее с нея.