Майка ти почина - преодоляхте ли го?

И аз след седмица на 19ти, жестоко е ,тъга , болка ,не мога да опиша чувството но вие всички знаете.

Отклонявам се от общия тон, но не е нормално с месеци и години да се преживява. И аз загубих баща си преди осем месеца, но продължавам да живея. Помня го и го поменувам от време на време, но животът не е спрял. Според мен не бива да се пада в капана на съжалението и скръбта, а да се търси позитивното в живота, да се намери смисъл и да се продължи. Хубаво е да помним тези, които са си заминали, но не и да преживяваме ден след ден.

П.П. И да добавя, че както и показва заглавието, темата е за подкрепа за преодоляване на загубата, а не за взаимно надъхване в скръбта. Тоест в темата е редно да се пише за излизане от дупката, а не да се успокояваме в нея.

В темата за първи път писах преди 8-9 години. Стотици постове, потребители съм чела, всякакви и сходни емоции сме споделяли, съпреживявали. Последните 8-9 месеца, обаче, нещо ми е прекалено тягостно и мисля вече не е моята тема.
Липсват ми починалите ми близки, опитвам се да ги помня, живея в настоящето, бъдещето ме плаши повече.
Майка, в месеците, в които “живееше” със сонди, кислород, абокати и т.н. казваше “Бъди благодарна, че и днес се събуждаш,  че и днес виждаш слънцето, усещаш въздуха, пиеш вода, виждаш лицата на любимите си хора, бъди благодарна за всеки такъв ден”.

Точно пътуването ме спаси от грозните, тъжни мисли и черни дупки. Не бяха по желание, а служебни командировки по за седмица в чужбина и нямаше "Не искам", иначе надали бих се записала за екскурзия. Нищо не ми се правеше, никъде не ми се ходеше. Ама като няма мърдане...и тръгвах. Когато бях далеч и непрекъснато заета, нямах толкова време да мисля за лични неща. И лека-полека се нагодих към станалото, приех го и по-рядко плача. Говорим си с майка ми за баща ми и даже се смеем, защото той беше голям зевзек. И сега, докато пиша, се усмихвам на спомени.

През април станаха две години без майка. Трудно е, но вече свикнах, че я няма. Понякога обаче ми е много самотно. Със съпруга ми сме на приливи и отливи, случиха се някои неща между нас, които разклатиха доверието ми към него. Дъщеря ми има здравословен проблем, който допълнително натяга обстановката вкъщи. Няма към кого да се допитам за съвет и подкрепа. Ех, мамо .. помагай отгоре.

Уви...да! Няма друго рамо, като майчиното...за всичко! И без думи да разбира и безрезервно да подкрепя.
Аз много мои проблеми и спестявах. Не исках да я тревожа. Но усещах сила, зад гърба си в нейно лице и само мисълта, че винаги е там за мен, във всичко- ми даваше крила. Осиротяло ми е...и дано, дано наистина са с нас някак от горе. Говоря и на ум понякога, но ми липсва топлата ръка и силният поглед.

Момичетааа, баща ми имаше рд на 2 юни и на 4 юни почина. Като знам, че наближава и ми се свива сърцето. Само като чуя сирените и не се сещам за Ботев, а за баща ми. Свикнах с липсата, обаче на тия дни съм сигурна, че ще ми е ужасно.

Не знам как мина година… лятото беше бавно и скръбно, есента дойде с новите задължения и забърза времето.
След месеци планираме едно голямо пътуване. Мечта ми е било от дете, но тогава не вярвах, че ще мога да я сбъдна. Татко, дано гледаш отгоре, защото знам, че ще се радваш за нас!

Никой не може да ми се обяснява кое е нормално и кое не. Всеки преживява нещата по различен начин и с различен интензитет. И за какво е темата? Нормално да е тегава, вижте й заглавието. Или да вземем да вдигнем банкет за починалите си близки?!

И защо мислиш, че те не биха искали? Когато аз си замина не искам близките ми да жалеят с години за мен, а бих се радвала да живеят щастливо и пълноценно. Пък и то май е прието когато се поменава починал човек да се яде и пие, ако не се лъжа. И да се поменат тези, които не са сред нас, с чаша алкохол.

Форест, няма смисъл да скачаш. Тази тема не бива да е повод да се нападаме взаимно. Мисля, че чс е права, че не бива да се надъхваме една друга как да си на дъното е нормално. Според мен ад не е нормално да се приема. Сигурно ще ми се обидиш, но си позволявам да го кажа. Животът продължава за живите и съм сигурна, че е хубав.

Когато баща ми почина, нямах черни дрехи за погребение. Отидох до мола да си купя риза и панталон в черно. Срещнахме един съсед, който живее в чужбина от години. Беше много щастлив, дъщеря му абитуриентка и си търсеше костюм за повода. Винаги се радвам за чуждото щастие, а в този момент сякаш не успях да се усмихна. Съседът е готин човек, познаваме го и много исках да се зарадвам за него, обаче не можех да изпитвам емоция, бях изтръпнала.

Вече почти година по-късно нещата не са така. Ходих на 3 сватби от тогава, определено успях да споделя емоциите на младоженците. Баща ми в живота не носеше черно, аз само на опелото сложих. Нито шал носех, нито съм спряла да се виждам с хора. Предполагам, че последното нещо, което той би искал е да ме види как се съсипвам. Много ми беше тежко, но никой родител не създава дете с идеята то да се погуби с родителя си. И баща ми погреба своите родители, не му е било леко, но аз тогава не го усетих. Сигурно много е стискал зъби, но е имал причина да живее.

Много се съсипах с толкова смърт през 2022. Близък приятел почина малко след рождения ми ден, после татко, после бабата на мм и малкия му братовчед, размазан в катастрофа, за която справедливост няма. Виждам, че вече имам бели косми. Нямах ги преди това. Отразило ми се е.

Просто да си на емоционалното дъно вреди само на живите. Не съм забравила баща си, а и съм сигурна, че ме гледа отгоре и се радва на всеки мой успех! Но от крайностите страдат само живите. Трудно е, но щом сме все още на този свят, трябва да сме благодарни, че сме живи и здрави.

Баба ми навърши 80 и празнувахме в едно заведение. Тя не се отказа от празника си, въпреки загубата на баща ми. В ресторанта като внесоха тортата със свещичките, съседните маси пляскаха. Непознати бяха, поздравиха баба ми и пожелаха на всеки дълголетие. Замислих се колко близки хора е погребала баба ми, овдовяла е на 42 и не се отказва до ден днешен от живота.

Охх, с тази мантра…2-3 потребителки преживявате най-тежко, вие сте имали най-близките взаимоотношения, вашата мъка, тъга е най-голямата…
Никой не може да ми каже, че е нормално да пия по 8 Ксенакса и нон стоп АД, и да искам да сложа край на живота си, защото майка ми или баща ми са починали.
Темата настина беше друга…и полезна.
П.С. Писах лични, бях загрижена и добронамерена.

Ами, не знам какво искат. Още не съм се връщала от онзи свят. И не, на мен не ми се яде и пие. И това натрапване на традиции за мен не е нормално. Когато баща ми почина, и аз, и майка ми казахме, че на погребението ще сме само аз, тя и мъжът ми. Не уведомихме никого, но двама- трима човека разбраха и дойдоха, въпреки изричната ни молба да сме сами. И едната, с цялата си наглост ми каза да спра да плача, че съм я разстройвала. В този момент, ако не беше мъжът ми, не знам какво щеше да й се случи. Не помня какво съм й казала, но после звънеше на майка ми да се извинява. Дори на сестра му не казах кога и къде ще е погребението, защото не исках да й гледам доволната физиономия. Тя не го обичаше. И тя, и синовете й го тормозеха. Докато беше жив, ми казваше, че ми забранява да ги викам на погребението му. След като човекът е умрял, близките решават. Това е.
Аз не спазвам традиции. Не ми пука за помени, раздавания и всякакви такива хорски измислици. Следвам си моя път и моята болка. И никога няма да го забравя, и мразя всеки път, когато отида до майка ми, защото пред мен е неговият некролог със снимка от моята сватба, на която бяхме двамата прегърнати, но аз естествено съм изрязана, защото съм още жива. И сърцето ми се раздира, но тя няма да го махне, понеже "не било редно".
Когато умра, не искам никакви некролози, не искам помени, искам само да ми дарят органите и после, ако искат да ме хвърлят на кучетата. Това вече няма да съм аз, а едно жалко, разлагащо се тяло.
ELPIS, не знам осъзнаваш ли колко ти е жесток коментарът. И да, видях ти личното, но нямам сили да подхващам и другата тема, за която си писала, заради това не ти отговорих. И всъщност последният ти коментар показва колко си "добронамерена".
 Аз останах с впечатление, че тук си споделяме болката, понеже аз с никой друг не говоря за това. Но явно навсякъде ще се намери някой, който да мери с неговия аршин. Никога не съм омаловажавала чуждото страдание, напротив.

Не вярвам някой да те кара насила да правиш помени. Като не искаш, не прави.

Никой не може да ти натрапи традиция, която не искаш. ЧС се опитва да ти обясни от къде и защо идва традицията с яденето. На повечето места се спазва. Все пак традициите са тръгнали от някъде и в тях е вложен някакъв смисъл.

Мен не ме интересува смисълът в традициите. Подразних се, защото излиза, че и тук човек не може да каже какво му е, понеже не било нормално да страдаш толкова дълго. Аз не знам 8 месеца дълго ли е, кратко ли е. Пиша, каквото усещам.
И ELPIS, само да те светна, че не съм тръгнала да се самоубивам. А това с Ксанаксите дори няма да го коментирам. Използваш нещо, което съм споделила с цел да ме уязвиш. Помисли си какво говори това за теб като човек.

Смисълът в традициите е, че животът продължава. Една приятелка ми каза преди време “болката не спира, научаваш се да живееш с нея”. Е, няма дя забравим близките. На празници най-много се усеща липсата. Баща ми няма да ме види булка, а приятелят, който загина остави дъщеря на 16.

Въпросът не е да не боли, а да не изпадаш в крайности.