Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Благодаря ви за милите думи, момичета! 🤗
Внасяте поне малко утеха и подкрепа! 🙂
Друго е, когато споделяш с хора, които са минали през това.
Прегръдки ()

Честито !
Shine ,вярвай ,че е чудо , чудо сътворено от мама !
Бъдете щастливи

Днес моята мила майка Илина имаше имен ден и за поредна година няма да мога да й чуя милия глас, звънкия смях....Няма да мога да й кажа:"Честит имен ден, мила мамо! Обичам те!" Липсваш ми толкова много!

Като чета тук и плача с всички вас!!!
После плача и за моята си мама!!
После се чудя защо чета тук, като така изплува цялата ми тъга на повърхността отново.

Прегръдки на всички силни момичета и поглед към птичките, които вярвам изпращат поздрави на нашите близки

Честито на бременнеещата

Аз пък не искам да смятам, че новият живот идва след като друг живот е свършил.
Ние с ММ също сме с проблемното забременяване, но когато се случи чудото  със сигурност не искам да вярвам, че това дете е дошло, защото мама си е отишла. Някак си на този етап, когато нямам майчински истинкт все още и със сигурност си мисля, че е по-гадно да загубиш майка си толкова рано, отколкото е по-хубаво да имаш дете. Дано някой успее да разбере обърканото ми изказване.

Shine_86, честита бременност! Надявам се, че детето ще ти даде сили. Ако не са децата ми, напълно щях да потъна.
На 28.08 става една година. От съвсем скоро нещо се случва. Започнах да си спомням неща, да сънувам интензивно. Не знам подсъзнанието ми ли си играе с мен. Как се чувствахте, когато наближи годината от смъртта на близките ви? Имахте ли странни усещания? Всичко ми е като сън.

Forest rain, на мен ми се случваше да я сънувам много често през определени периоди и най вече около датата, на която почина. Сещам се, че малко преди годината пак много ми се ревеше. Изплуваха спомени с нея. Помня миналата година се беше случило да я сънувам няколко поредни дни и отидох да пусна 40ница за упокой на душата. И така.. Така е.
Ще има спокойни периоди и дни, в които ще се сещаш често за нея.

Поредни ненавършени години за моята майка.
Не ми се вярва, как времето минава, а аз....аз съм с част от себе си в онзи момент, когато тя си отиде и светът се обърна. Не си мисля как би изглеждала днес, защото последните години я състариха, виждах го в посърналото й лице. Разминахме се - аз да поотрасна, за да бъда като стабилен човек и дъщеря до нея, осъзнавайки всеотдайността и себеотрицанието на майчиното й сърце. Закъснях, не бях силата, която й беше нужна в несправдливо трудните моменти, които трябваше да премине. И никога нищо не изиска от мен, ох, колко ми липсва да я обичам в сегашно време! Все още не мога да се примиря, че може да бъде само спомен и се хващам, че си фантазирам ситуации с нея, че правя разни неща за нея, че всеки ден и показвам колко я ценя, че празнуваме и тя е щастлива, както малко пъти съм я виждала преди. Уви, даже и на рождения й ден не успявам да избягам от мисълта за лекарските пропуски или моето предоверяване или всички моменти, които връщайки се назад се чудя дали биха променили съдбата й....не мога да кажа "карай, това е"- все ще ми изплуват тези въпроси. Трябва да имам шанс в друго време да я прегърна и да я помоля за прошка! Занесох си по традиция празничния букет и свещички на гробища, след разни случки вече никого не черпя, ще си нарека нещо на нейно име. Отдавна не съм я сънувала, даже вече не мога да плача, че да ми олеква. Липсва ми всеки един ден, толкова много.
И споделям част от стихотворение на Петя Дубарова, което случайно (или не) чух тези дни...

"Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.
Пред теб! Неблагодарницата аз,
смутена и виновна, се превръщам
във стрък от тебе, в твой единствен час.

И ти ще видиш - никак не е късно,
свидетел ми е мъдрият Бургас.
И твойта радост, мамо ще възкръсне,
кълна ти се - виновницата аз!"

Много е тежко на рожденните дни , празници,всеки ден е трудно но особено тогава е мъчително. Трудно преодолявам загубата ѝ ,но си представям как се смее и шегува ,усмивката ѝ,очите и тогава ми става малко по леко . Има моменти, когато ме избива на рев и си поревавам .

Моето дете 3,6 едва сега( от март) взе да говори за баба си,свеки и то в колата и започва "Баба Мими е  на небето при майка си и татко си...😭
Сякаш го приема за пътуване и мисли че ще се върне и добавя "Аз мислех,че трябва ракета за да стигне до там ..."
Веднъж й казах,че е там Да и няма да се върне при нас,не можа да осъзнае и пита Защо ....но е спокойна по скоро обяснява да покаже,че знае и пита🤍

Airy, думите ти описват точно и моите чувста. Не бих могла да го опиша по добре.
Когато погледна синът ми и как му се радват разни лели, изпитвам неописуем гняв, че мама не успя да го види, да му се порадва.
Борих няколко години репродуктивни проблеми, в един от последните ни разговори тя каза, че иска само да ме види майка, и може да си отива.
Знам че темата не е такава, но ми дава малко надежда, че те знаят какво се случва с нас. Сънувах я за последно в последната ми дрямка преди да се роди синът ми. В 39та седмица, спя преди да отида на последния преглед преди планово секцио. Сънувам себе си лежаща на някакво легло, всичко около мен е светло и бяло. А тя е там гледа ме и ми се усмихва, беше с буйна червена коса и червена червило ( любимите й). Тя много страдаше приживе за загубената си коса от химиотерапиятя. Дойде при мен прегърна ме и ме целуна. Събудих се. Отидох на лекар, казаха ми че няма никакъв шанс да родя преди определената дата. Нито бебето беше слязло, никакво разкритие, без контракции. Е 5 мин след 12 през нощта ми изтекоха водите, а минути след това започнана истински силни контракции.
Бебето беше в седалищно, краково предлежание. Това е много опасна и рядко срещана позиция, но сякаш някой ни пазеше и лекарите много бързо реагираха. Само час след пристигането ни в болницата направиха спешно секцио. Не искам и да си помислям за усложненията, който можеха да се случат ако беше продължило естественото раждане.
Просто знам, че тя беше с мен в този момент, всичка да бъде бързо и без усложнения.

Подобна история съм...но, моята поне успя да го види. Толкова дълго го чакахме, че вече никой не се надяваше. Знам, че това и даде спокойствие, но...и аз като теб откачам, като се опита някой да му се радва. Никой не би могъл, като нея! Никой! Откачам и като видя оплакващи се баби от грижи по внуците си. И от майки, които пък смятат бабите за длъжни и за даденост. Как не осъзнават всички, какво имат точно в този миг...
Много ми е трудно да се справям сама, но- мога. Тя ме е научила! Само като си помисля, какво щеше да е, ако беше до мен. Нямаше да мога да си пипна детето. Щях да имам пълното доверие! Щеше да се грижи и за мен. Поне малко да взема въздух...абе- щеше...но, не е...
Не това обаче ми е драмата. Оправям се. Радостта, която би и донесъл и обичта, която тя би му дала са нещата, за които истински страдам.

Тирекс разплака ме,все едно описвяш моята история след 11 опита инвитро и 23 години стерилитет се роди тя моята мечта,но в годината която успях да забременея загубих тате и тя се роди година по късно на датата на погребението му,а мама успя да и се порадва само 10 месеца.Всичко останало си го написала точно както и аз го чувствам.Много много ми липсват и двамата,често и говоря за тях и знам че ни пазят и са с нас,не че това ми е утеха.

Здравейте, момичета! Не съм влизала отдавна в темата. Съболезнования на всички ви!
Аз последния път като ходих на гробищата, не се разплаках за първи път.... Мина година и половина вече. Плача си като съм сама, липсва... Майката е базовата връзка към съществуването ни. Скалата!
Последните два- три месеца сънувам майка през два- три дена. Нищо не казва, просто е  в съня ми и я виждам, говоря й или пък просто знам, че е там. Преди я сънувах през месец, два, три...но сега това зачестяване...как да го тълкувам? Сестра ми, която и до днес ходи почти всеки ден на гроба никога не я е сънувала.

Мина първият ден на Мария без мама - моята Мария...
Дните се търкалят, сякаш са минали години, а едновременно с това - сякаш всичко беше вчера.
Три месеца са почти, и мъката, че няма какно да изчакаме да мине, за да се промени нещо е нещото, с което се учим да живеем всички вкъщи.
Че каквото и да ти мине през ума - въпрос, желание да споделиш, желание да докоснеш и прегърнеш, да видиш познатото лице и усетиш майчината грижа... всичко това е вече закрита линия, врата завинаги затворена.
Моето същество е изградено така, че разумът ми търси пътища за оцеляване и изграждам кътчета, в които хората, които съм обичала, а вече ги няма присъстват по някакъв начин - като цвят, каго песен, като спомен за весели мигове заедно.Това ми помага да не потъвам в ужаса на ситуацията, че много от материалните неща продължават да са тук, а любимите хора - не. Душата ми копнее за път (и се стараем да пътуваме), защото спирането на едно място по-лесно ме вкарва в тежки и черни мисли.
Радвам се на възрастните хора, приятели на нашите, които са добре. Искам да ги има дълго, дълго... не искам наистина да приключи една ера от моя живот.

И искам да ги помня все така...

Майка ми почина преди 5 години, като бях на 20. Баща ми преди нея. Напоследък всички останали техни роднини, баба, дядо, леля починаха. Все повече се замислям за деца и ми става много тъжно, че децата ми в бъдеще няма да познават мама, тате и няма да имат връзка и взаимоотношения които аз имах шанса да имам с баба и дядо