Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Силвия Василева, Съболезнования.....много боли, ще я сънуваш, спокойно....
Моята също си отиде на 06.06, миналата година, в деня, в който се е родил синът ми... Тази година беше най-шизофреничния ми ден този ден, от абсолютна радост за детето ми, до абсолютна мъка за мама.... Странна работа.

Кръговратът на живота в пълния му смисъл. Един умира, но друг се е родил.
И аз все още не сънувам моята майка, изобщо   мислено обаче все си представям, че говоря с нея, че споделям. Не знам как е при вас, но при мен е на някакви вълни.През повечето време потискам и опитвам изобщо да не мисля за това, но изведнъж се присещам и ме обливат спомени, примесени  с дълбока тъга. Също и това усещане - ех, да можеше да види, да разбере , да чуе..

Не си спомням конкретиката, но аз лично изобщо не бих те съдила. Аз съм в тази ситуация с моя баща. 3 години и 3 месеца от смъртта на мама и аз продължавам да не мога да му простя затова, че я зарази с Ковид. Да, разбира се, че осъзнавам, че не е нарочно в прекия смисъл. Но и не е случайно. В съзнанието ми кънти нейният глас - как го молеше да не си празнува рождения ден, да не събира колеги, че е пандемия, че има зараза и неговият ехидничък тон - ти коя си, че ще ми казваш? Събра ги. Празнува. След пет дни се разболя той. След още два тя. Той излезе от болницата, тя - не.
Никога няма да му простя.

Аз ще се съсипя от угризение на съвестта ако знам, че с действията си със причинила смъртта на близък човек.

Също бях много гневна на човека, който зарази майка (макар, че така и не стана ясно кой точно я инфектира). Тя навсякъде ходеше с маска (включително когато вкъщи се събирахме) и въпреки това се зарази.

Ти - да, аз - да, той - не. Сега версията му е, че мама е починала, защото сърцето й било слабо. Абе не ми се говори, че пак се ядосвам страшно. Баща ми е, обаче е изключителен нарцис и егоист.

Аз бих се дистанцирала максимално от него.

Това правя. Плащам му някои сметки, но съм оставила брат ми да общува повече с него. Иначе той е на 72 години, в движение, даже още работи.

И аз с моя баща не съм в много добри отношения. На 83 години е вече. Разбирам, че е стар, но откакто остана сам много се глези и търси внимание. Понякога ме дразни. Ако не отида да изпера и да сготвя ще стои мръсен и гладен. Иначе е в движение и може и сам да си пусне пералнята, щом ходи 2 км пеша до пенсионерския клуб. Но той е от това поколение мъже, които са възпитани да не си мърдат пръста вкъщи и жената всичко да прави.

Е, точно това отказвам да направя аз. Съжалявам, но аз си имам семейство, съпруг и син. Не мога и няма да заема мястото на майка ми. Може да си пусни пералнята, може да си сготви. Не желаел, не било мъжка работа. Еми да се оправя както иска. На мен в прав текст ми заяви, че той бил по-важен от детето ми. Не е познал.

Стават егоисти и се вдетиняват като остаряват. Аз също съм семейна с малко дете. След работа тичам да взимам детето от училище, вкъщи ме чака цял куп дрехи за пране, за готвене, помагам с уроците ако се наложи. Не мога да се разправям и с баща ми. Живее на другия край на града. Заявил на сестра ми (която живее по-близо до него), че не можела да готви така както аз и искал аз да ходя да му готвя. Сърди се, цупи се. Манипулатор.

Моят не е станал егоист, защото е остарял. Цял живот си е бил такъв. Той е винаги бил №1 в собствения си свят.

Здравейте, съжалявам, че се намесвам така в темата, отдавна ви следя, но не съм писала скоро. Просто много ме нацелихте в болното място с отношенията с живия родител. Мислех, че моят баща е уникален егоист, нарцисист и желаещ някой да се грижи за него. А той дори е млад, няма 60 още, но сам се занемарява, внушава си и постоянно говори как нищо не може сам, едва ли не от глад умира и пералня не може да пусне (а вече 8 години някак се справя без мама...). И постоянно едно вменяване на вина. А аз съм с малко дете и в очакване на второ и нито имам желание, нито ще го направя, да се грижа за "дърто дете, което не съм родила". Това, че той е свикнал първо майка му, после моята да го обгрижват и сега се чувства неспособен да се справи с живота си, все по-малко е мой проблем. Парадокса е, че той си причинява здравословни проблеми освен психически и само ни надува главите колко е зле, но не приема никакви съвети и помощ, не ходи на доктори, само се занемарява. И си представям след някакво време как ще ни постави в безумни ситуации да му търсим старчески дом на 60 години ли и аз не знам какво, само заради собственото си нежелание да се справя сам.

Може би малко несвързано го описах, но толкова много ме натоварва и разочарова този човек, който трябва да ми е родител... Лошите чувства се засилват и от силната липса на майка ми, любимия ми човек, с когото всичко споделях, който никога не би искал нищо от мен, който би бил най-прекрасната баба на света... Също много ме е яд, че синът ми го обожава, и може да бъде добър поне в ролята на дядо, а и всички ми казваха, айде направете му внуче, да му даде смисъл на живота, а той...все по-рядко влиза и в тази си роля. Не мога да проумея как ми е по-лесно да обясня на детето си, защо я няма баба, отколкото защо дядо му не идва да играе с него, а е жив и живее на 30мин.... Плюс, че въпреки че не искам да го изказвам, но вътрешно мисля, че баща ми има голяма вина за смъртта на майка ми, не директно, но през годините толкова напрежение и е носил и тя го е събирала в себе си, че съм сигурна, че това е избило в здравословен план.
Много пъти си казвам, че просто вдигам ръце от него, но тъпото е, че той буквално няма никой друг.

Ох, това с няма кой друг ми е любимо...
Гледай си детето, бременността и мъжа. Баща ти ще се справи, нищо че драматизира.
Детето няма да драматизира за дядо си, ако и ти не го правиш. Ако дойде - добре дошъл, ако не - да е дошъл.

Съжалявам за отношенията с баща ти, sisi11.

Като цяло възрастните мъже ако жените им си отидат преди тях стават такива. В обратния случай не е така обикновено. И двете ми баба бяха вдовици през последните години от живота си. До последно сами си готвеха, чистеха, даже дворове и животни гледаха. Дори им беше неудобно, ако им предложим помощ. Казваха - вие сте млади, гледайте си семействата, аз ще се оправя. Едва когато годините им много напреднаха и се залежаха позволиха да бъдат обгрижвани.

Така е момичета, дори майка ми в последния ни разговор (смъртта и дойде неочаквано, така че въобще не сме говорили в този смисъл, освен ако тя не е предчувствала...), няколко пъти ми каза да си гледам мъжа, да се радвам, че вече сме заедно (дълго време учех по чужбина), да не ги мисля тях, сега вече ние сме семейство, те ще се оправят. Даде ми пример и с бабите ми и дядовците, защото родителите ми са от по-малък град, и как откакто са станали семейство само това е имало значение и ние децата, прибирали са се за по 5 дена в годината да ги видят и до там.
Просто ме е яд... Защо си отиват стойностите хора, а други остават да ни мъчат, без да оценяват живота и това, което имат.