Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Здравейте… от вчера ми е много тъжно, мъчно и все ми се плаче. Липсва тати, много ми липсва. Взех телефона снощи и реших да набера, знаейки, че няма кой да ми вдигне. Реших да проверя вайбъра, но ми изписа “последно отдавна”… да отдавна! Цели 6 месеца на приливи и отливи. От вчера просто искам да го видя, да го прегърна, искам си го жив. Не тревожа мама, но сякаш вчера и днес е от дните , в които болезнено осъзнавам, че е починал. А не искам да го повярвам, не мога.
Не знам , искам да тръгна и да го търся, да ида да изкопая гроба и да го прегърна… Много ме боли, душата ме боли!

Утре милата ми майка Илина има имен ден - Илинден по стар стил. 5 години минаха, като сън, много ми липсва! Майко, обичам те!

 Здравей! Тя вече е по-близо до светеца! Да почива в мир, а нас св. Илия да пази и закриля!🙏🏻

Мили момичета, вярвате ли в съвпадения. Днес ходихме до Пловдив, на разходка.  Тати, милият ми той, се лекуваше там от рака ( тази коварна болест). Днес като се връщахме се сетих за него и колко често накрая ни се налагаше да пътуваме до там. Докато си мислех за него и колко много ми липсва по радиото започна любимата му песен  на Ерос Рамацоти! Веднага ми стана ясно, че ми показва , че е до мен… разплаках се и ми се прииска да го прегърна и да го усетя. Вярвам, че духом нашите близки винаги ще са край нас, но чисто човешки ми липсва да чуя смеха му, да ми каже отново нещо, да поговорим. С моето семейство имаме много дълбока връзка: мама, тати и аз винаги сме били силно и тясно свързани…
Боже още не мога да повярвам, че вече го няма…

Днес стават 18 години откакто почина майка ми.В някой дни е лесно,ежедневието те разсейва,но в дни като днешния буцата в гърдите е огромна,половината си живот прекарах с нея,половината без.Днес гледах стари снимки.На една от тях има лампа в спалнята и,лампа на 40 години която все още работи,а нея вече я няма.Липсва ми толкова много 💔.

Съболезнования. Прегръдки.
Дали се преодолява смъртта на родител или двамата родители? Отговорът е не. Болката няма да утихне. Поне при мен още не е стихнала, макар че от смъртта на тати се минаха 3 години и почти 3 месеца, а от смъртта на мама - 1 година и почти 2 месеца. Много ми е трудно и много ми липсват. Всяка сутрин се събуждам и си мисля, че мама и тати са в кухнята. Докато не се събудя напълно и ме удря пак тежката действителност. Понягога съм много ядосана и на мама, и на тати, че ме оставиха да се справям сама в този живот, без тяхната подкрепа и любов.
Вчера пак ми беше много тежко. Цял ден мислих за тях. Не че нямах работа. Имах доста работа, която да ми отвлича от мислите, но не помогна. Поплаках си пак.

Този месец в края ще станат две години без татко и на 08.08. шест години и половина без мама. Някой дни зверски ми липсват. Търся и аз всякакви знаци, че са някъде там. Тази нощ се събудих и през прозореца ми се виждаха точно две ярки, много ярки звезди на ниското, като си лежах ги видях. След десетина минути ги нямаше, бяха се стопли в нощта. И пак се почувствах изгубена и сама. Имам хора около себе си, децата , макар и пораснали вече доста. Работа, колкото искаш. Но тях ги няма. Яд ме е че не бяхме толкова близки приживе, не че не ме обичаха или аз тях. Просто бяха от различно поколение. Говорехме само битовизми, не бяха научени да говорят за себе си, да се разкриват. Аз им спестявах доста неща от моят живот, за да не ги тревожа и да не тръгнат да ме бранят. Аз имах нужда просто да говоря пред тях някога, а сега често им говоря и плача на гроба за себе си май по-често, отколкото за тях. Знам, че не са там под камъка, но на мен там ми е спокойно. Отивам когато няма никой и си се наплаквам. Ние сме малък град и е по лесно, близко е и в определени часове няма почти никой. Дори и песни съм пускала на татко, майка мисля, че не би одобрила и затова на нея не 🙃

Моя баща беше бохем. Душата на компанията с много приятели и всички го обичаха. Седмици след погребението получавахме пари и цветя от приятели, които късно са разбрали.
Един ден пътувах в колата и си мислех за него. Пуснах радиото и за пръв път чух една песен, и точно в момента, който пуснах пееха
„Недейте се коси от жал, недейте се измъчва, не вярвайте, че съм умрял, аз просто съм в друга кръчма”.

Все едно той ми го каза, толкова в негов стил ❤️

Вчера ни се наложи да посетим спешното отделение в нашият град. Една болница имаме, в която положението е толкова зле, че понякога си мисля, че е по добре да я няма, че така въпреки всичко разчитаме на нея и после си бием главите. Ако знам че в няма ще отида директно в съседният град, на около 35 минути, където и специалисти има и отношение. При нас няма хора и оттам и тези, които ги има са изморени и твърде натоварени, което се отразява на отношение и дори на преценка на ситуацията, ако бързаш да приемеш следващият чакащ на опашката.
Бяхме с притеснение за апендицит за малката ми дъщеря, поради остра болка е стомаха. Размина и се. Но докато чакахме в чакалнята и придружаващите лица си обсъждаха споменаха докторката, заради която за мен лично, баща ми вече две години не е сред нас. Падна ми пердето, изпитах същият гняв и същевременно безсилие, каквото изпитах и тогава и си го казах, на глас, високо. Да не разчитат на този 'доктор', който не може да различи човек пред него получаващ инсулт, а да го натъпче с успокоителни да не притеснява другите болни и по скоро персонал. Разтреперах се цялата и  исках да избягам. Дъщеря ми ме гледаше стреснато, не ме е виждала такава. Аз казах, че ако тя я преглежда съм способна да и се нахвърля. Не знаех наистина дали ще мога да се овладея, беше ми пелена пред очите.
Оказа се че тя в само за консулт там, славо богу поне не работи в спешното . Не я видях. Прегледаха ми детето и се прибрах. Но ми се върна онзи ярък спомен от тогава, когато го оставих там уж само за наблюдение, уж не беше нищо притеснително и ми го върнаха в ковчег.

Разбирам, колко много болка таиш в себе си, но я пусни. Не наранявай себе си по този начин… В Библията пише, че на всекиго е даден сетен час и не бива да се бунтуваме срещу това. Много боли, знам… Тати го изписаха с вече започващо задушаване и недостиг на въздух, въпреки многото разсейки от рака в белия дроб. За вкъщи му изписаха антибиотик и това беше… Не виня никого, защото знам, че от съдбата си човек не може да избяга.
Но ако искаш да спасиш себе си прости и забрави… 🙏🏻

Съгласна съм, че гневът разрушава човека отвътре. И вредя на самата себе си, ясно ми е. И донякъде вярвам, че всеки има определено време на тази земя и сетният му час е предопределен.
НО не мога да приема неглижиращо поведение от човек, който е положил клетва да съхранява човешкият живот. Не става дума за моментите в които от медицинска гледна точка не може да се направи повече. Както беше при майка ми. Макар, че и в тези случаи пак може да се направи много за човека, обезболяване, психолог и подкрепа за близките, което на теория го има в отделенията за терминално болни, но в повечето случаи не и на практика.
В случая на баща ми 'доктокарката" изобщо не се беше запознала със състоянието на баща ми при приема. Изобщо не са си предали с предната смяна никаква информация. Тя се изправя и ми казва, Ами той си е така от като го приехме. Да, но не. Просто тя го  възприе като дърто, досадно старче, колкото и трудно ми е да напиша това. А той е започнал да получава инсулта и затова не му се е разбирало като говори и е бил леко дезориентиран, не е буйствал или нещо. Той беше мил, съобразителен и уважителен човек и вярваше в тях, имаше доверие, че ще се погрижат за него.
Това никога няма да го приема, не мисля че трябва обществото да има примиромост към подобни индивиди. Аз като отида на работа съм отговорна към нея, нищо че живота на никой не зависи от това. И "съжалявам", но очаквам това и от другите. Ако всеки проверява отговорност нещата ще стоят другояче.

Напълно Ви разбирам, сблъсквали сме се. Просто Ви прегръщам силно!

Гуш и от мен!

Много добре разбирам. И при мен се случи нещо подобно. Не мога да приема подобно неглижиране от страна на хора, поели Хипократова клетва. В момента тя не се изпълнява от никого. Предишните поколенип лекари са я вземали насериозно. За мен е напълно неприемливо също, особено когато хората, дори мои близки, като видят някой на 80 г., за тях вече животът му не струва нищо. Когато споделих на мои близки за това, което се случи и как вместо да помогнат, лекари причиниха смърт, всички като чуят, че човекът е бил над 80, почват да ме смятат за луда и казват - О, вече на възраст, това е нормално да умре на такава възраст, не е преждевременно.. За мен всяка смърт вследствие на небрежност е преждевременна, независимо на колко години е пациентът.

Здравейте! За съжаление има доста немарливи лекари, на които просто не им пука за пациентите или са преуморени, изнервени и допускат грешки. Има и такива случаи обаче в които лекарите са си на място, но просто не може да се направи нищо, за да се предотврати смъртта. Случаят на моята майка беше такъв за жалост. Някои хора по време на ковид вълната не го разбираха това нещо и наричаха лекарите убийци. Дразнех се много, защото медиците стоят на дежурство екипирани с маски и шлемове часове наред, рискуват си живота, и накрая срещат обществено порицание.

Не знам във вашия случай дали наистина е можело да се направи нещо, а не е било направено (дано не е така). Но наистина при много възрастни хора (80+) ако едно се оправи, друго се разваля. Баща ми е на 84 г. и е с хиляда болести вече. Ходим на невролог, нормализират кръвното, после изведнъж се оказва с перде, отиваме на очен, правим операция, на другия месец проблем с простата, водя го на уролог - съмнение за рак на простатата, междувременно започва да губи равновесие и има световъртежи, връщаме се обратно при невролога. Пие една шепа лекарства. Напълно осъзнавам, че ще дойде моментът, когато няма да има какво повече да се направи.