
Касита, твърде дълго продължава, за да е сън. Но човек така се надява и съзнанието го залъгва...Като я сънувах първия път така се зарадвах! Беше слабичка, но ходеше, говореше, беше у нас и сгъваше някакви мои неща. В съня си повярвах, че съм сънувала болестта, смъртта...
Да, със сестра ми сме си голяма подкрепа. Всъщност е единствената, пред която още си поплаквам. И тя пред мен. Не искам да натоварвам останалите. И мисля, че нямам право. Тази, голямата, живата рана, си е само моя и на кака.
Благодаря ви, момичета! Иска ми се да ви кажа нещо, за да ви утеша, но усещам, че като пиша, самата аз получавам утеха и се надявам и с вас да е така. Наистина в този форум има място за всичко и всички, а сега това е моето място. Имах си друго, където пишех редовно, но то е весело, а аз усещам, че все още не съм добра компания. И не искам за сега да се насилвам да бъда.
като казвам адски инча предвид наистина това, ужасна агония с часове, викове, рев, ад ... и в пирогов дори едно болкоуспокояващо не дадоха, почина няма и час след като най- накрая я настаниха в отделението..после успях да видя изследванията й- перфектни, май се е спукала язва и е направила кръвоизлив или инфаркт на органите.. но никога няма да забравя писъците и ужаса, как викаше: Умирам, умирам, Господи, но защо толкова боли????!