Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Момичета, сега започва пътя с въпросите..."Защо ?...Дали?..
Ако?"..няма отговори..просто ставаш друг човек и..продължаваш..с дупка в сърцето и душата...
Много, много  съжалявам..

  unknown11     Да, точно това е, затворен ковчег, не виждаш,не докосваш, дори попитах как да съм сигурна,че тя е вътре?! Ужасно е! Баща ми премина леко през това чудо Ковид и слава Богу! Той също се срива, а го мислех за по-силен.

 Ясно ми е за дупката,но как да продължа, жестока апатия ме обзе, толкова,че чак се обвинявам сама себе си,че не страдам,а съм абсолютно равнодушна за всичко втори ден. До преди това изпитвах и гняв дори,на вируса,на безотговорните хора,които я посетиха със " настинка, нищо ми няма", а аз се лиших от пълноценно общуване за да ги предпазя с ясното съзнание,че са на възраст и може да си идат и от старост,но да не ги заразя. Сега апатия, не знам защитна реакция ли е, заравяне на мъката ли е, как се справихте вие?

Точно преди 15 години на задушница, в събота на 10.02.2007 майка ми си отиде.
Реално, съзнателният ми живот минава без нея. Бях тийнейджър, светът ми и до ден днешен не знам как успя да продължи и да намеря сили, но знам, че има и по-тежки ситуации. Родителите на мама( любимите баба и дядо) починаха в 2 поредни години преди нея. Погреба си родителите и си отиде. Отговор на “защо?”, или “ако бях направила еди какво си”- не намерих. Няма и правилен такъв.
Една жена ми каза”Ти си я избрала за твоя майка, знаела си колко време ще сте заедно по този начин, нямало е какво да направиш.”

Днес ми е много тежък ден. Баща ми навършва 70 години.
Мама остана завинаги на 69.
Нищо на никого не съм казала. Мълча си и си плача.
Съжалявам, вероятно някои хора са по-близки с бащите си, но за мен това е немислимо. Мама е само една. Ужасно ми липсва. На 4 март трябва да изнасям една година. Не знам...нищо не е същото. Прегръщам племенницата ми, която е само на 2 години и 4 месеца и толкова ми е мъчно, че тя няма да познава баба си, която толкова я чакаше и обичаше.
Моят син поне имаше безпрекословната любов на мама цели 15 години. Но сега и на него не знам как да помогна.

Момичета, разбирам ви, съчувствам ви, но.... майките ви не биха искали да сте смазани и отчаяни! Те ще ви обичат вечно, където и да са! Трябва да продължите да живеете.
И аз в събота мисля да ходя на гроба на мама, предстои именният й ден и на тази дата са се запознали с баща ми. Мили, мили спомени, които ме стягат за гърлото.

Ох ..nana77
Не мисля, че съм се справила Snoopi,  преминах през рев, апатия и пак рев и пак апатия.....сега просто продължавам.....

И моят баща беше по същото време с Ковид,в същата болница.От едната стая отишли в другата да му кажат,че сърцето й не издържало..съкрушително!
Недей да търсиш вина в емоциите си,още е твърде рано и ще изпитваш пълен пакет,включително и смях,колкото и сега да ти се струва невъзможно.В началото изобщо не вярвах какво се случва и исках да си го напиша на стената в хола,постоянно си повтарях "майка ти почина,майка ти почина" и си мислех,че така ще го осъзная по-бързо,но в един момент се примирих,че може би за всяка емоция си има определен период и просто се оставих да я изживея.Сега когато имам някакъв забавен момент с колеги и приятели се оставям да го изживея,а не да прогоня смеха от вина.Същото правя и когато много ми се плаче и се оставям.. в метрото,в мола,на улицата.
Според мен,ходенето на работа много помага.

Прегръщам ви момичета, и аз като unknown, правя плачех, беснеех, оставях ,без сила , после отначало . Сега и аз се старая да се смея на смешен филм или случка , избягвам хора, които ми бъркат в раната , тръгнах на работа, така само сутрин и вечер страдам и плача. Вчера близо до болницата имах работа и една забързана линейка със светлини видях, не можах да се удържа и плаках на улицата, не ми минава мъката  колкото и опитвам да се заблуждавам, че успявам.

Момичета, много е трудно..... Много съжалявам за загубата



Аз си мисля, че ако не бях бременна, когато мама си замина, нямаше да успея да се съхраня и да успея да съм на нивото сега - да мога да говоря за нея без да плача.
Мисля си, че и това, че ходя два пъти годишно на психолог и още от самото начало дискутираме тази ситуация, много ми помогнаха.

Онази вечер чух най-голямата ми дъщеря, която е и единствената, която познаваше майка ми, да плаче в стаята и да говори на баща си.... Тя има снимки извадени на баба и казала колко й липсва и как й се иска да има някакво магическо хапче да я върнем. Двете имаха толкова силна връзка и понякога гърлото ме свива като си помисля , че след още толкова години тя може почти да не си я спомня...Затова гледам да говорим, всичко - например  ейй  спомняш ли си баба те водеше тук, баба много обичаше такъв сладолед.... Но същата онази вечер аз си поплаках с каката и след като я успокоих, че ще си спомняме за баба, тя ми зададе един много интересен въпрос: "Защо трябва да си спомняме за умрелите? От това само ми става мъчно, аз не искам да ми е мъчно...."


Иначе ви препоръчвам, ако имате сили да четете да видите тези две неща:
https://www.novavizia.com/pet-etapa-na-skrybtta-na-kyubler-ros/

Нормално е да се премине през всичко: гняв, отрицание, страх... наопаки, едно след друго, едно през друго.
Не мисля, че тази болка отминава някога.
Аз й пиша писма понякога.
И още не съм изтрила нито фейсбука, нито телефона, нищо.....



Тази книга така и не я дочетох, мисля че я има в читанка
https://www.ozone.bg/product/p-tjat-na-dushite/?gclid=Cj0KCQiA0p … wrM0aAi9XEALw_wcB

Здравейте вчера погребахме майка ми ... около 3месеца беше по болници и т.н . Още не знам как се чувствам ... вечер като стане тъмно и почват някакви страхове да ме обземат . Страх ме е дали ми е сърдита за нещо  , защото вечерта преди да почине и се развиках несъзнателно . Ох не знам какво да мисля , нито какво чувствам и съм много объркана . Нормално ли е това ...

Съболезнования, Даниел Миткови Това май почти на всички ни се случва - да изпитваме толкова огромна мъка, че да сме шокирани и да обвиняваме себе си за какви ли не неща. Сякаш не можем да поберем толкова много от едно чувство и то да прелива и към вина и страх. Дайте си малко време и отклонявайте тези мисли. Хора сме и сме слаби. Напрежението, когато близък и обичан човек е болен е огромно. Трябва да се справяме с толкова много неща, а сме съсипани от страх и от болка. Не би било така, ако я нямаше всичката тази любов. Вие сте обичали майка си, тя също вас. Едно избухване не може да промени нищо. Било е отчаян вик срещу безпощадното настояще, което ви е отнемало любимия човек, не срещу нея. Прегръщам ви! От тук нататък - крачка след крачка, някак ще се учите да живеете без нея Няма да е леко и ще е дълго, но това е животът.

Благодаря ви много ❤

Съболезнования Даниел Миткови!
Напълно разбираемо е всичко, което изпитвате! Нормално е! Много, мноого е прясна раната ви.
Не, не ви се сърди майка ви! Всички майки НЕ искат да страдаме, да плачем, да се обвиняваме.....Майките искат децата им да са добре, но е много трудно когато вече нямаме физическата им подкрепа.
Прегръщам ви!

Благодаря ви ❤

Вече 10 месеца съм без майка. Трудно е, макар че вече преодолях първоначалния шок и свикнах с мисълта, че я няма.

Причината както можете да се досетите е ковид. Беше на 79 години със сърдечно заболяване и диабет, но години наред ги поддържаше с лекарства и не ѝ създаваха особен проблем, водеше самостоятелен начин на живот, до последно си беше активна вкъщи, готвеше, чистеше, ходеше по магазини и т.н. Не ползвше бастун, не беше прегърбена, все я хвалех че не ѝ личат годините. Можеше да изкара поне още 5-6, а защо не и 10 години, но не било писано.

Всичко стана за две седмици. Започна да кашля, да се задъхва. Влезе в болница - там уж овладяха бързо инфекцията, тя беше стабилна и спокойна, докато на десетия ден рязко се влоши сърцето. Започна да излиза от ритъм - за един час пулсът варираше от 50 до 150 удара в минута, станала е изпотена, бледа, изплашена, объркана, спряла е да ходи до тоалетна, започнала е да задържа течности, отоци в крайниците, посиняване на устата, сатурацията за часове се е сринала от 95 на 60, кръвната захар от 8 е скочила на 32. Рязко се влоши около обяд и в три часа през нощта почина. Всичко стана за около 12 часа. Един ден преди това говорих с нея по телефона, всичко беше наред, беше на кислородна маска, но казваше че може вече и без нея. Леко започнах да се успокоявам, докато не ми звъннаха да ми кажат, че рязко е рухнала и да се приготвя за най-лошото. Натам знаете - затворен ковчег и т.н. да не продължавам.

Не знам как се измъкнах от блатото. Работата ме спаси и грижите по дъщеря ми, която е само на 4 години и едва ли ще запомни баба си. Тъжно е. Времето мина бързо обаче, през април ще стане 1 година, а аз все си мисля че се случи по-скоро.

Кураж, момичета. Животът продължава. За съжаление в моето обкръжение си заминаха много по-млади хора, които дори не успяха да изгледат децата си.