Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Прегръщам ви , момичета, ден не минава да не плача, сутринта видях линейка за съсед, пак плаках. Преди да разбера,че мама е с ковид, също си говорихме за смъртта, по-точно аз захващах темата, сякаш знаех, казвах ѝ ,че аз не се страхувам , само се притеснявам, че ако аз съм първа ще страдат ужасно , и че детето ми ще остане само. Защо ми е идвало това на ума, мисля си как ли се е чувствала там сама, моля се да не е разбрала, да е спяла. А аз съм благодарна на Човека, който ми показа мама в моргата набързо, притесняваше се за мен, не за нарушението,но въпреки това , не вярвам ,че я няма.

Прегръдка и от мен, момичета! Sunrise_67, миличката, какво си преживяла! Смело момиче си!

Благодаря, dina64, всички сме смели, щом се борим, след шока. Наистина е шок моите родители починаха един след друг за няколко дни и в тази пандемия няма никой наоколо за подкрепа и съвет. Като бях малка си спомням, че при смърт идваше цялос ело да помагат баби и близки, а сега двете със сестра ми стоим и плачем и не знаем какво да правим.За най-елементарни неща, как да приготвим татко за последно, а майка само отдалече видяхме. Всичко това което сме преживели с вас, никога не ми е минавало през ума, това е кошмар, който трудно ще превъзмогнем.Благодаря ви ,че пишете , че споделяте

Да, това си мислех и аз! Sunrise_67, кураж, мило момиче, тук поне намерихме някаква утеха. Пишех тук, когато мама и тате умираха, във форума, изливах душата си, а пред другите бях зад стена. Не бях аз, бях някакъв друг човек.

Момичета, аз също често имам обсебващи мисли - дали беше майка в затворения ковчег, какви са били последните и мигове и т.н.

Имах близка мед. сестра, която до последно беше в болницата при майка и от нея знам много подробности и за майка и за други починали от ковид. По преки наблюдения на мед. сестрата умиращите от ковид не изпитват особени чувства в последните мигове. Ниската сатурация замъглява съзнанието и ги унася все едно заспиват. Майка около 2-3 часа преди апарата да изпише права линия вече е била унесена и не е реагирала на допир и светлина. При повечето умиращи от ковид е било същото. Това малко или много ме успокоява - не е била изплашена и не е мислела какво ли не като на филмова лента. Просто една умора и безсилие преминаващи в сън .. вечен сън. Много ми е тежко.

Аз не съм от тези, които подценяват ковида, все пак и от първо лице видях що за гадория е, но смятам, че се вдига прекалено шум.
Това, че сме племе без грам разум в критични моменти (за цялото човечество говоря) няма да го коментирам. Но като цяло по отношение на здравето... Всяка година от рак умират много повече хора, отколкото на годишна база от ковид. За съжаление това е факт.
Знам, че медицината работи по въпроса, но има много много какво да се желае при справянето с тази напаст.
Майка ми почина от рак. Ковида дори не го броя, защото го лепна някъде там измежду висенето в спешното на Пирогов, в онкологията.... Разбрахме че е с ковид два дни, преди да почине. Но няма да забравя цялата галимация и ужас след това – баща ми беше много зле, той се разболя, аз не – но бяхме отделени, аз бременна – той САМ. Сам-самичък в апартамента им, без жена си, болен – имаше моменти, в които бях убедена, че ще почине и той я от болестта, я от мъка, защото в едно хвана депресия и всички симптоми на ковида. Не можеше да се движи, не помнеше нищо, едвам говореше. Какъв ужас беше това!

Една от най-близките ми приятелка си замина от рак след безброй сблъсъци с калпавата ни здравна система. Остави момиченце на 6 години, не дочака да отпразнува 7-я й рожден ден.

Ужасно мъчно ми е.
И ме е яд. Яд ме е защото аз самата виждам в главата си елементарни стъпки, които някои са решили да НЕ правят...

Съжалявам, не искам да превръщам темата в говорилник, моля ви да не се завърта дискусия, исках просто да споделя.

И аз много мисля за ковчега... Помня и си припомням от време на време съвсем ясно последния път, в който бях с мама. Дори не се прегърнахме като хората. Тя нямаше сила да говори, едвам ме погледна. И няколко дни по-късно – болката, по време на телефонното обаждане.
Огорчена бях, че ни измамиха от погребалната агенция. Какви животни са това да се възползват от хората в такъв момент... И до ден днешен се питам тя ли изгоря?

Оказа се, че имаме гроб на гробищата, в който е само баба ми – майката на мама. Аз исках урната да пръснем, за да сбъдна една нейна мечта – чрез морето да пътува на круиз и да стигне до Аляска... Но сега започнах да се чудя дали да не я положим при баба ми...

Sunrise, Маргарита - изтръпнах!

Аз пък до последно говорех на мама, че ще се оправи. Карах я да се стегне... Тя още като чу диагнозата вече се беше предала сякаш, но се държеше уж заради мен. Помня като й казаха, че тумора е злокачествен, как се разплака и каза „Това беше“....

Права си, РоЗи, за това , че не е само ковида, има и други тежки болести, както казваше татко хубава болест няма. Онзи ден на гробището дори се загледах, защото съм от малко населено място и всички се познаваме, и се сепнах от годините на починалите. За това,че момичета и момчета по-малки от мен са останали много рано без майка или татко, това сякаш ме накара да се стресна, знам не съм единствена с такава загуба,  и на всеки му идва времето.Не бях подготвена, и не само аз, знам че всички са били така. За болестта на татко знаех какъв ще е краят и ревах сякаш го няма още  щом казаха диагнозата. После четох и знаех за развитието. И за друго си права,за нашата здравна система, това също ни изпива силите за борба. Това,че споделяме тук ни помага, на мен много , това,че всички преживяваме по един и същи начин, с всичките съмнения и болки.Прегръщам ви всички

Смъртта и загубата са тежки. Загубата е толкова мъчителна, колкото си обичал човека, както си го обичал. Мерило няма. Хората показват мъката си по различен начин, променя се с времето. Преди не можех да плача, сега започнах повече да плача. Сигурно ще се променя. Имах една позната, която каза, че за възрастните не трябвало да се страда, защото си отивали млади хора. Друга позната съпоставяше болести. Всичко е много тежко. Всеки тук се опитва да сподели своята мъка и се моли да няма повече. Знаех, че мама щеше да се измъчва много, ако не беше починала от ковида, защото туморът й беше много голям... Но си я исках да я погреба с отворен ковчег, да се прости с внуците си... Болките й бяха страшни. Минавало ми е през ума - спестиха й се другите мъки (баба почина от рак, леля...), но затвореният ковчег, лишаването на близките да се простят с любимия човек е страшно. Знам, че именно тази мисъл е била кошмарна в последните дни за мама, единствено това, че ме вижда й е вдъхвало кураж. Един спомен ме убива - малко преди да влезе в болницата, мама взе пенсета и оскуба веждите си, беше много скромна жена, но спретната и чиста. Така че, няма по-глупаво, наистина глупаво нещо да се съпоставят болести, възрасти... Как да утешиш майката, загубила детето си, жената, загубила мъжа си... Ковид е едно от най-мръсните неща, които се е появяло сред хората. Граби, граби... Тате си отиде с любимите хора - усещам, че е много по-различно.

"Когато Бог видя, че пътят е твърде дълъг, върхът - твърде стръмен, а дишането става трудно, Той положи ръка около него и проговори - " Ела си вкъщи".

Преди няколко години, преди Ковид погребахме 36 годишна майка на две деца…на 7 и 4 години, в затворен ковчег. Ракът я беше съсипал. “Сбогуване” с децата си нямаше.
Палиативните грижи вкъщи…на онкоболните не ти остават сили нито за сбогуване, нито за “подготовка”, за нищо…напротив, в един момент се молиш това просто да приключи.
Та, да, нека не си мерим мъката, болката и загубата.

Аз и другите, описваме своите болки и се опитваме да се подкрепим, да облекчим болката си, да се почувстваме по-добре. Намерихме място, където можем да споделим, че ни е мъчно. Вече няма да пиша, колко ми е тежко в другата тема, защото има хора, които... Намерихме доброта и съпричастност. Намерихме я. Прегръщам всички момичета, които страдат и покоят идва след добра дума, нежна дума.

По въпроса за ковчега - единственото нещо което ме успокоява и частично се спасявам от натрапчивата мисъл кой погребах е, че видях как гробарите се запъваха докато го носеха и извикаха трети гробар да им помага при носенето от катафалката до гроба. Майка беше едра, може би към 90-100 кг., т.е. тежка си е била, особено като е била вече и отпусната. Ако носеха ковчега като перце вече щях сериозно да се усъмня.

Аз пък не исках да гледам починалите си близки. Никого не можах да докосна. За мен това не са те. И сега не искам никого да гледам по некролози и надгробни паметници. Искам да живеят в мен и да ги помня като живи. В това отношение съм благодарна на баща ми, който настоя да разпръснем праха на майка ми, същото искаше и за себе си. Дори посочи с кого да отида, за да го направим - един приятел. Вече дори и в черква не ми се влиза, все по лоши поводи ходя в последните години. На по-специално дати си паля свещи вкъщи. Не страдайте, че не сте ги видели - при мен почти всички починаха в ръцете ми и мога да ви кажа, че и това не е никаква утеха. Моите близки живеят в мен, надявам се, че ще бъдем някога пак заедно, независимо под каква форма.

Аз пък умишлено ще изпъдя всички, които обичам, не искам да ме гледат болна и да ги товаря със себе си, когато дойде моят ред. Задължително искам затворен ковчег за себе си, кремация и разпиляване на пепелта.

На погребението на майка ми, се натъпках с успокоителни, бях в ступор. Осъзнаването, че я няма вече го изживявам всеки ден.
Днес например, пак ми мина през ума мисълта да ѝ се обадя, да ѝ кажа една новина, която много щеше да я зарадва. За части от секундата, много подсъзнателно. Онзи ден пък, на витрината на един магазин, видях една блуза, която щеше да ѝ хареса, и се вмъкнах да я видя колко струва и да ѝ я купувам.
В моят случай, ще трябва доста време.

По същия начин съм и аз. Постоянно посягам към телефона. Онзи ден, на рождения й ден, станах с мисълта, че трябва първо да й звънна и после да почвам да работа. Уви...