Майка ти почина - преодоляхте ли го?

  • 424 660
  • 5 666
# 2 430
Здравей Djuli Pearl ,не си сама имаш нас, форума!
Знам какво е да няма на кого да споделиш по едни или други причини или пък , защото хората не те разбират , всички всъщност знаем това.
Всеки човек е различен и различно минава през това ужасно изпитание!
Това ,че минаваш съвсем сама през това страдание е много много трудно, трябва да имаш голяма сила .Обаче има дни когато силите те напускат нали,дни в които вярата си отива ,дни в които искаш да избягаш от всичко ,дни когато искаш времето да се върне назад ,назад когато тя е жива!?
Имаш такива дни нали ,о и аз имам и мисля , че и другите момичета тук също.
Ние сме с теб, макар и да сме в същото състояние , трябва да се държим !

Не ме напускат силите. Аз съм страшен инат. Тя ме научи, на нея приличам. Но не смея да отворя снимките й в телефона си. Много искам да я видя, но когато отворя страшно се разтройвам и плача през целия ден.

Мама почина от Ковид в ръцете ми. Виках бърза помощ, но те казаха, че си отива и аз я оставих да умре при мен. Да си я изпратя, защото знам какво се случва с приетите в болница. Обаче много хора ми вменяват чувство за вина, че не съм я закарала в болницата.  По принцип се появява такова чувство при всички, които са изпратили близък. Но хората вместо да ме окуражат ме обвиняват, едва ли не съм се отървала от нея. Това ми прави мъката още по голяма и ме убива! 😢Тя беше много възрастна и на инсулин и нямаше шанс. Не исках да я мъчат и да я заровя в чувал 😢
Виж целия пост
# 2 431
О, не позволявай на никого да ти вменява вина! Аз лично съжалявам, че нямах твоята сила! Знаех, че тате няма да се възстанови, не съм и допускала мисълта да го пратя в болница за втори път. Изпратих го като човек, беше различно. Но мама я виждах, сбогувах се, не беше интубирана, но все пак - никога няма да се отърва от шока със затворения ковчег и всичко останало. Болките, декубативните рани, болезнените изследвания... Не трябваше да минава през това.
Прегръщам те, момиче!
Виж целия пост
# 2 432
О, не позволявай на никого да ти вменява вина! Аз лично съжалявам, че нямах твоята сила! Знаех, че тате няма да се възстанови, не съм и допускала мисълта да го пратя в болница за втори път. Изпратих го като човек, беше различно. Но мама я виждах, сбогувах се, не беше интубирана, но все пак - никога няма да се отърва от шока със затворения ковчег и всичко останало. Болките, декубативните рани, болезнените изследвания... Не трябваше да минава през това.
Прегръщам те, момиче!

И аз те прегръщам от сърце! Здрава да си! ❤️🍀
Виж целия пост
# 2 433
Чувството за вина може да те убие, буквално и преносно.
Майка умря в ръцете ми…от рак. Към днешна дата, знам, осъзнавам, че нищо повече не съм могла да направя.
Детето ми е с увреждане, почти 5 години търся и причината и живея с обвинения, статистически при 70-80% от случаите не се разбира на какво се дължи. На кого и с какво ще помогна, ако живея с вина?!
Виж целия пост
# 2 434
По повод отговора на unknown 11 ,да наистина ,да трудно е да ни разбере човек който не изпитал тази болка.
Сякаш хората странят и не желаят да споделиш ,не мога да разбера защо!?
Всеки рано или късно ще изпита това и не е хубаво да се отбягват хора , който в момента имат нужда от подадена ръка.
Аз винаги съм имала уважение към хора , които да претърпели загуба ,но сега когато аз имам нужда от някого всички са се отдръпнали.
Днес е Голяма Богородица и сестра ми има Имен Ден ,да знаете колко и е мъчно и не може да се успокои(не че аз мога) . Загубата на родител уби душата в мен , сърцето ми се счупи
Явно никой не се интересува от болката на другия , докато сам я не изпита ,а не трябва да е така!:cry:
Виж целия пост
# 2 435
Хората не искат да се натоварват с чужди болки, проблеми и настроения и е нормално. Животът ни е достатъчно труден, всеки има неговите си моменти, за да поема и на околните.
Научих се да споделям само с този/тези, който/които искат и могат да ме изслушат.
Виж целия пост
# 2 436
Истината е , че който не го е преживял, просто не разбира. За съжаление, част от приятелите ми минаха през това. Точно няколко месеца преди татко да почине двама мои приятели загубиха майките си. Други са го преживели и по-рано. Като им казах какво се е случило от тях дойде наситина съчувствие и подкрепа. Просто в погледа се вижда, че те разбират. Дори без да говорите много и да се обяснявате, една прегръдка в този момент значи много.

Останалите нама как да разберат, докато не им се случи. Две от приятелките ми бяха бременни, когато татко почина. Даже не исках да ги натоварвам в тоя момент. Едната ми писа, изказа съобоелзнования, поговорихме си. Другата каза едно Съжалявам и това беше. И за тях моментът не е да мислят за лоши работи.

Просто не са минали през това и няма как да съчувстват по същия начин. Мм също не го е преживял и колкото и да ме подкрепя не знае през какво минавам. Sad
Той е доста емоционално привързан към техните и някой ден не искам да мисля колко ще му бъде трудно!
Виж целия пост
# 2 437
Трудно е ,до преди 3 месеца бяхме ухилени двете на нейното легло и си бърборехме .До преди 3 месеца тя ми отваряше входната врата аромата на вкусна гозба се разнасяше на целия етаж ,а в апартамента топло и уютно от присъствието и на двамата.
Сега като се прибера само татко е на врата ,но маминото яке , чантата и обувките са си на портмантото ,където си ги остави,това ми напомня на нея и няма да ги махна.
Просто искам да знае ,че я обичам макар и да не я виждам!
Знам че тя е с баба и дядо ,може да има и приятели там , незнам ,
Не мога да си представя къде се намират даже ,ядът ли ,спят ли ,нищо не знам
Виж целия пост
# 2 438
Мила Please, като те чета все едно виждам себе си преди 15 години, когато мама почина толкова неочаквано за всички. Минах през всичките ужасни етапи на тъгата, ходех всеки ден на гроба й до 40-я ден все едно ще я върна, ревях там като магаре, говорех й, не се хранех, обвинявах се, че не съм успяла да й помогна, а помагам на други непознати хора ( работя в болница). Изчезна някак си уюта вкъщи, нормално. Татко се промени много, но сега след като и него го няма, разбирам, че всъщност на него му е било най- трудно. Ние с брат ми имахме собствени семейства, в други градове, поехме си живота и някак си продължихме. Аз родих детето си след една година и това ми помогна малко по малко да изляза от дупката , в която бях. Не че не ми е липсвала- напротив, точно когато родих имах най-голяма нужда от нея. И до ден днешен тази празнина стои и няма запълване. Сега след като и татко го няма е още по-страшно. Не мога да спя, отново се обвинявам, че не бях достатъчно време с него, но не мога да върна никой от тях, каквото и да правя, колкото и да се обвинявам.
Пак заради детето си се опитвам да продължа, не искам да ме вижда как плача, не искам никога да изпита тази ужасна болка в живота си, не и толкова рано, колкото аз.
А относно това кой ни разбира и кой не- няма съмнение, само този, който е изпитал тази болка може истински да те разбере.
Виж целия пост
# 2 439
Чувството за вина може да те убие, буквално и преносно.
Майка умря в ръцете ми…от рак. Към днешна дата, знам, осъзнавам, че нищо повече не съм могла да направя.
Детето ми е с увреждане, почти 5 години търся и причината и живея с обвинения, статистически при 70-80% от случаите не се разбира на какво се дължи. На кого и с какво ще помогна, ако живея с вина?!

Вие и в двата случая нямате никаква вина. Нито за детето, нито за вашата мама. Обстоятелствата не винаги са в нашия контрол. Нищо не можем да направим понякога, така се е случило.

Към Please  И аз пазя всички вещи на мама. И нейната чанта и шал стоят където последно ги остави. Събра си всичко в дамската чанта, като, че ли ще тръгва на път.... И тя замина, а чантата й си остана без нея. Даже й обличам дрехи, казват, че било опасно, но аз й нося дрехи от младите й години. Нося й дрехите и сега, когато съм в къщи или наблизо в махалата. Толкова я обичам и все едно съм аз. Не мога да й изхвърлям дрехи и вещи. Всичко ползвам както преди. Било мъртва енергия, не знам какво.... Не ме е страх, тя е част от мен. Да става каквото ще! Имам кичурче коса, събрах го от килима след смъртта й, косъм по косъм, да ми остане нещо от нея. Вадя го от една кутийка и го целувам, когато не издържам от болка.
Виж целия пост
# 2 440
Аз също няма да дам нищо от нея ,ама нищо!
Говорих за една бяла блуза с макове ,в по предни постове ,е поръчах същата за леля да подам за 3то месеца за мама ,а нейната блуза която подарих на 7ми март 2020 г за нейния рожден ден оставих.
Всичко ми е свидно , червилата ,тя имаше много ,лаковете за коса ,гребена скоро взех в дамската си чанта . Обувките ѝ ще са ми малко големички ,но ще ги пазя ,дрехите ѝ също ,но и тях ще пазя . Ако един ден мога да ги нося ,ще ги слагам с удоволствие.
Все още не съм изпрала дрехите с които е била в болницата ,стоят и ми е мъчно все още! Всичко в къщата ми напомня на нея всичко
Виж целия пост
# 2 441
Аз също няма да дам нищо от нея ,ама нищо!
Говорих за една бяла блуза с макове ,в по предни постове ,е поръчах същата за леля да подам за 3то месеца за мама ,а нейната блуза която подарих на 7ми март 2020 г за нейния рожден ден оставих.
Всичко ми е свидно , червилата ,тя имаше много ,лаковете за коса ,гребена скоро взех в дамската си чанта . Обувките ѝ ще са ми малко големички ,но ще ги пазя ,дрехите ѝ също ,но и тях ще пазя . Ако един ден мога да ги нося ,ще ги слагам с удоволствие.
Все още не съм изпрала дрехите с които е била в болницата ,стоят и ми е мъчно все още! Всичко в къщата ми напомня на нея всичко

Дрехите, които последно е обличала не ги прах, просто ги сгънах и ги прибрах в нейния шкаф. Понякога вадя да помириша и ги прегръщам все едно нея. И на нея червилата и аксесоарите стоят където бяха. Когато готвя, слагам прибори за нея, сипвам и я каня да хапне с мен,  сипвам й водичка в една чаша както преди... 😢

Аз говоря с моята мама. Представям си я, викам я и говоря с нея. Чувам я в главата си как ми отговаря. Споделям, както преди... Когато ме е страх за нещо, веднага ме окуражава. Дава ми сили както когато беше жива. Научих се да правя това. Цял живот съм споделяла с нея, всичко. Беше ми като приятел. Затова така болезнено ми липсва.

Това с родителите и близките, много жестоко е измислено да ги губим. Все едно умира нещо от нас и никога не сме същите повече. Душевно сме осакатени.
Виж целия пост
# 2 442
Аз взимам портфейла си , слагам го разгънат и вътре съм сложила снимката и и докато хапваме и тя да е с нас!
Така правя ,но все едно е там !
О,Боже толкова ми липсва ,усмивката ѝ меките майчини ръце ,абе всичко ми липсва. Знам че празнотата ще е винаги , всички така казват ,боли ме че си отиде така !
Да , душевно сме осакатени , завинаги!
Наистина много жестоко е измислено това да губим близки ,. Казват ,че са на по добро място ,но какво е това като са далеч от нас!
Виж целия пост
# 2 443
Това, че не приемате и се бунтувате срещу фактите няма да ги промени. Някой ми беше казал, че след смъртта трябва да прибера всички снимки на покойната. След 40 дни да раздам дрехите. За мен беше трудно това, но аз и не живея в жилището. След година се заех по малко да разчиствам и ми беше много трудно. Струва ми се, че не си помагате така. Какво ще ги правите тези дрехи? Ако ще ги ползвате си ги оставете. Но само така да стоят и да ви отнемат енергия всеки път като ви напомнят за раздялата... Трудно е, но е необходимо да се върви напред. Помислете как се отразява и на хората около вас да гледат вещи, които не са на жив човек и няма да се използват. Това са само вещи. Без човека нищо не значат. Мен, честно казано, такива вещи малко и ме плашат.
Виж целия пост
# 2 444
Това, че не приемате и се бунтувате срещу фактите няма да ги промени. Някой ми беше казал, че след смъртта трябва да прибера всички снимки на покойната. След 40 дни да раздам дрехите. За мен беше трудно това, но аз и не живея в жилището. След година се заех по малко да разчиствам и ми беше много трудно. Струва ми се, че не си помагате така. Какво ще ги правите тези дрехи? Ако ще ги ползвате си ги оставете. Но само така да стоят и да ви отнемат енергия всеки път като ви напомнят за раздялата... Трудно е, но е необходимо да се върви напред. Помислете как се отразява и на хората около вас да гледат вещи, които не са на жив човек и няма да се използват. Това са само вещи. Без човека нищо не значат. Мен, честно казано, такива вещи малко и ме плашат.

Нищо не ме плашат, никой не ги вижда и никаква енергия не ми крадат личните вещи на мама.
Нищо не се бунтувам, наясно съм, че няма да я видя повече.
Друг е въпроса, че ако всичко се изхвърли и изчисти от вещите на близък починал, много по бързо приключваме и го забравяме. Така е по лесно, по удобно и по безболезнено. Но аз съм за уважението и паметта на починалите. Не мога да понеса, че някоя циганка или клошарят й носи роклята. Това за мен е гавра. Те даже и циганите не ги вземат, а ги разхвърлят по контейнерите. Това почит ли е?
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия