Майка ти почина - преодоляхте ли го?

  • 424 891
  • 5 666
# 2 700
Аз пък съм малко като Please, изобщо не ми се излиза, не ми се слушат празни разговори, особено когато действително околните очакват да си добре и жизнена.
Аз работя хибридно на две места съм, вкъщи ми е по-добре.
Виж целия пост
# 2 701
Истината е, че на мен не ми личи нищо отвън. Дълго време не вярвах. Имах чувство, че вървя по улиците и хората виждат раните в сърцето ми.
Но после осъзнах, че на вид съм като преди. Аз като цяло не съм емоционален човек, малко ледена кралица си падам. И сега, три месеца по-късно не ме боли по-малко, просто опитвам да не спирам да живея. Бях на сватба, насладих се наистина. Тези моменти са важни и съм щастлива, че приятелите ми преживяват нещо толкова хубаво.
Виж целия пост
# 2 702
Може и да бъркам, но и аз съм с впечатление, че Please е на 35+/40.
Освен, че не наблюдавам нападане Please както пишеш,  дори смятам въпроса който ти зададоха по назад за много уместен "Как се справя сестра ти със загубата на майка ви"
А отговорът ти  нещо от сорта "Тя си има личен живот" много показателен.
Само да кажа ,не съм казала такова нещо,,Тя си има собствен живот,, .Казах ,че много отдавна е омъжена над 30години ,имаме голяма разлика а нея и сме напълно различни чужди бих нарекла даже.
И моля да не си измисляме съчинения ,а това на колко години съм не е от голямо значение
Виж целия пост
# 2 703
Please,
Семейна от 30 години или пък професионална ангажираност от години все същото. Това е все личен/собствен живот, важното е че се е хванала за едно или повече неща в живота.
Съчинения не съм правила....

Няма лошо да се сеят цветя на гроба и да се направи красиво мястото и да се посещава ако ще и всеки ден, ако се усеща нужда, но само това води до затъване според мен.
Ако те наблюдава от някъде майка ти, не мисля че такава натрапливост би и се понравила, би била по доволна ако сбъднеш някоя нейна/твоя мечта за теб.
Били сте близки, трябва да знаеш на какво би се зарадвала тя, ако го постигнеш.
Виж целия пост
# 2 704
Please, и аз те съветвам да се опиташ да се отърсиш от случилото се. Хоби, работа, излизане, каквото и да е. Струва ми се, че дълбаеш в раната, което не е здравословно за теб самата.

Искам да допълня нещо по повод предложението от някои момичета да се виждаш с приятелки. Не го прави самоцелно и не очаквай от всяка приятелка адекватна реакция. Само такива, които са изпитали това могат да те разберат и утешат. Останалите мигат на парцали, казват дежурното "съболезнования" и си плюят в пазвата да не им идва до главата. Някои пък не искат да се натоварват с личните проблеми на друг и ако ги товариш прекалено много могат да започнат да те избягват. Или още по-неподходящата реакция - държат се все едно нищо не е станало и се опитват да те разсмиват, а на теб душата ти е смачкана и не виждаш смях и забавление в нищо.

Казвам ти го от личен опит. Ти сама можеш да си прецениш състоянието. Аз самата не съм очаквала помощ от психолози и приятелки, сама се измъкнах от дупката, т.е. времето и ежедневната рутина ми помогнаха..
Виж целия пост
# 2 705
Аз не мисля, че срещите с приятелки вредят. Разказах на някои приятели/ки какво се случи точно. (Татко си отиде по много тъжен и болезнен за нас начин).

Разказах веднъж и това беше. Рядко съм повдигала темата пак, по-скоро пред двама други приятели, които загубиха майка си малко преди това.

Срещите с приятелки не бива да са за да се оплакваш и да лееш мъка, а за да се разсееш и да комуникираш. Мъката е мъка, но животът е за живите.

Едно кафе в центъра, посещение на театър/кино или разходка до Витоша (друг обект в близост до града ти) ще се отразят добре.
Виж целия пост
# 2 706
Аз пък бих я посъветвала да запише някакъв курс, да се квалифицира някак. Например чужд език (не английски, по скоро испански, скандинавски) и съответно да повиши жизнения си стандарт.
Само че Плийз още не е готова за това. Моят психолог ме съветва да не си потискам емоциите, така че тъгувай и плачи, Плийз. Докато останеш без сили. Всеки ден ходи на гробищата, щом според теб така доказваш, че обичаш майка си. Явно си фин и чувствителен човек и ще ти трябва доста време да се съвземеш.
Не мисли, че на мене не ми е мъчно. Постоянно се сещам за майка ми, няма цена, която не бих платила, само да беше оздравяла. Само че знам някакси, че и аз не съм безсмъртна, затова карам напред. А ти затъваш!
П.С. Всичко ми напомня за мама, наистина. Когато преди три години дойде тук, в Англия, донесе, милата, цял куфар посуда, тенджери, тигани, одеала...държах си ги за нови, но вече си ги използвам постоянно. И все ми е пред очите.
И другото помня, януари в болницата в България, един от последните пъти, когато я видях жива. Тази коварна болест, рака, те кара да си мислиш, че се подобряваш, когато всъщност си отиваш. И с нея така беше...а всъщност е умирала, милата...
Обажда ми се днес мъжа, с когото живееше, казва паметника много хубав станал. Ех, ех, хубав гроб и паметник няма! Особено ако е на твоята майка. 😭
Виж целия пост
# 2 707
Имам нуждата да ходя при майка ,не защото да доказвам на някой нещо.
Така сърцето ми го чувства . Мисля че сме тук да се подкрепяме нали ,а не да се нападаме!? Вярвате или не едвам удържам до неделя да отида при нея .
Всяка от нас е с различен характер, различни сме затова повечето не ме разбират .
Виж целия пост
# 2 708

Please,моите впечатления са,че никой тук не те напада,напротив,всички най-добронамерено се опитват да те убедят,че това "засядане "в мъката е вредно и не ти помага изобщо.На всички ни е тежко и живота ни е променен коренно,след като вече ги няма най-близките ни,но от всяка една от нас зависи да преодолее болката си и да продължим живота си именно заради майките си.Аз вярвам,че те са някъде там и виждат всичко,което се случва с любимите им хора и никоя майка не би била щастлива,гледайки,че детето й се погубва от мъка.Всичко,което изпитваш е нормално-и вината,и сълзите ,и спомените,и огромната празнота в сърцето ти,но трябва да намериш сили да се "събереш" и да продължиш напред.Ако не можеш сама,потърси помощ,намери нещо,което да ти придаде смисъл и да ти даде сили да върнеш живота си,защото това иска майка ти.
Виж целия пост
# 2 709
Момичета,казвам само какво чувствам и разберете всеки е различен по своему. Всеки му е мъчно за своето ,но ние сме различни характери и това няма как да се промени. Всяка от нас реагира различно, именно в това е разликата. Силно се надявам всеки да преодолее мъката си ,но разберете аз все още изживявам всичко и може би е правилно или не , незнам. Времето ще покаже ,но за мен е рано умът ми не може все още да проумее случилото се, защото това е шок за мен.
Виж целия пост
# 2 710
При мен мина почти година и аз все още се сепвам при мисълта,че я няма.Просто ми излиза в съзнанието като образ и тогава осъзнавам,че повече никога няма да я видя.Много боли и не знам кога приемаш факта,че я няма.
Виж целия пост
# 2 711
Поне вече някой ме разбра,
Cry
Виж целия пост
# 2 712
При мен мина почти година и аз все още се сепвам при мисълта,че я няма.Просто ми излиза в съзнанието като образ и тогава осъзнавам,че повече никога няма да я видя.Много боли и не знам кога приемаш факта,че я няма.

При мен изминаха 19 месеца и пак вчера, разстроена защото детето ми се оказа с далекогледство и астигматизъм, казах на мъжа ми - ще се обадя на мама да й кажа, че поръчахме очила на Кало...

Що рев изревах после...
Виж целия пост
# 2 713
Поне вече някой ме разбра,
Cry
Ти самата каза, че сме различни, различни характери, по различен начин преминаваме, възприемаме болката…
Респективно не всяко мнение е подкрепа или нападка.
Виж целия пост
# 2 714
Преди да починат, мислех, че най-трудните ще бъдат моментите на раздяла с мама и тате. Болката идва, че последните мигове не са най-страшните, а после, когато мине време и разбираш, че не се свиква. Разбираш, че никога не си знаел най-лошото - че повече няма да ги има. Това е трудното. Тази пустота. През последните години мама беше една уморена и болна жена, но с много сила и даваше подкрепа, колкото можеше. Тате - възрастен човек, който се радваше като дете на дребни подаръци и изненади, но беше зад мен. Чувствах се толкова щастлива, когато си тръгвах от тях и те ми махаха, докато се скрия зад блоковете. Сега няма. Пустотата е някак страшна, въпреки, че си имам семейство, ангажираност, но там остава пусто. Мечтая си за внуче, за снахичка.
И нещо, което се усещам, че ме гложди. Понякога завиждам на познати, на които майките и бащите им са добре. Срамувам се, че изпитвам това, но някак е по-силно от мен. Позната даде майка си в дом за стари хора, жената е с деменция, а позната ми има здравословен проблем. Не можеше да се справи. Когато мама почина, ми се обади, изказа съболезнования, но каза нещо, което ме шокира. По-добре така, отколкото това, което ще направи тя. Не съдя, не съм била в нейното положение. Хващам се, че мисля за моите старини.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия