Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Не мисля, че някой съди някого.
nana77 се опитава да помогне на caprice да види ситуацията и от друг ъгъл.
Татко почина миналата година след като 52 години са били заедно с мама.
Майка ми винаги е била по-силният човек във връзката. Но много се промени милата откакто е сама, въпреки че работи и е близо до нас. Преди няколко години се преместиха от провинцията и добре, че го направиха защото така поне няколко пъти в седмицата някой минава при нея. Представям си ако беше сама в провинцията колко зле щеше да се чувства. И никога не бих се сърдила ако успее да намери някой с който да са си другарчета. Дали ще харесам човека или не си е мой проблем, пък още по-малко ще е мой проблем с кой кого живее.
Добронамерен съвет за да не си разваят връзката с родителя, вече порасналите деца.

Утре е задушница!

Аз за себе си съм убедена, че остава някаква енергия/отпечатък от присъствието на някой човек някъде. Това са си мои усещания. Също така труда с който човекът е участвал в устройването на семейния дом,избора и подредбата на мебелите, всичко носи отпечатъка на този човек и пази спомена за него. В този смисъл разбирам раздразнението от въвеждането на друг партньор на мястото на починалия. Може би не е минало достатъчно време, а и това че не е изговорено между бащата и децата му. Ако се разберат да се направи ремонт, да се преобзаведат спалнята и кухнята усещането вече няма да бъде, че новата жена заличава спомена за майката, а ще е новият партньор на бащата, който ще остави свой собствен отпечатък в неговия, а и техния живот.

Днес беше рожденият ден на мама.
От години няма на кого да се обадя, кого да поздравя, гушна, целуна, на кого да купя цвете и измисля изненада.
От години за моя рожден ден не чувам най-скъпото пожелание “Честит рожден ден, любов моя, моя “къкличке””..

Преди седмица беше моя рожден ден. От години не празнувам, но татко винаги ми се обаждаше отделно от майка и ми казваше хубави думи, различни от обичайните поздрави и честитки и ме караше да почувствам този ден като мой. А преди години винаги ми носеше розички. Но не от тези оранжерийните, а от тези на клонка. Затова ми се прииска на следващия ден да му занеса рози. Но се оказа, че точно сега са почнали да правят гроба и кръста с името му вече беше свален, самия гроб разбутан. Имаше работници и не можах да остана "насаме" с него. Да подредя цветята, да прелея, да прикадя и да опитам да запаля свещичка, да му кажа колко ми липсват думите които ми казваше и се почувствах странно. Преди това като ходех на гроба усещах някаква невидима връзка с него, а сега с тези мраморни рамки сякаш тази връзка вече я няма. Знам че така се прави, че е необходимост за да се поддържа мястото, но усетих допълнителна празнота. Сякаш си е отишъл отново.
И той не обичаше да празнува рожденни дни, даже не искаше и да му честитим и му личеше когато му се обаждахме и може би затова повече ме заболя от липсата на неговото обаждане за моя рожден ден, отколкото от това, че нямаше на кой да се обадя на неговия.

Измина първият първи юни, в който не съм дете на никой на тази Земя...
Мисля си, че откакто мама си отиде, някак неусетно аз станах главен носител на Грижата. На тази грижа, която до вчера дори понякога ми беше досадна... Всички яли ли са? Децата добре ли са облечени? Това така е добре да се направи, онова онака... Майчината грижа, ама докато човек си има майка, голяма част от нея някак е в нейната глава, на теб ти е по-лежерно - демек - абе и да се издъня, има кой да се погрижи...
Моята мама носеше много грижи на сърцето си, част от които излишни, част от които пренатоварени от нейния мироглед.
Много ми се искаше да вижда нещата не толкова тежки, а тя като че се насочваше сама към тоя избор. Знам, че в последните месеци необяснимата и до ден днешен температура на малкия ми син ѝ разказа играта - въпреки многото изследвания, които отметнахме, неоткриващи причина - в главата ѝ се редуваха най-тежките сценарии. Аз имам някак по-съхраняващ ме ум, и избутвам тези мисли настрани, усещам нещата най-тежко в моменти на просъница... та си мисля, ако тя нон стоп се е чувствала така... майко мила
В изминалите две седмици трябваше да мога да съчетая коренно различни емоции в едно. Освен, че по това време беше балът на нашето момче, бях поела ангажимента да снимам на два други бала. Реших, че няма да ги отменя - първо, защото не обичам да поставям хората притиснати до стената когато разчитат на мен, а и защото това бяха едни от последните неща, които обсъждахме с мама - аз винаги се притеснявам как ще се получи, а тя ме убеждаваше, че няма как да не стане.
Снимах на баловете, получи се.
Усмихвах се, а дори и изиграх едно хорце...
За мама и татко, на които и сърцата им играеха...
(А със срам си спомням един епизод от древната ми младост, била съм на 6-7 годинки, те на по 42-42, играят на една сватба, а аз намусена отстрани си мисля - е как не ги е срам, не виждат ли колко са стари )

Не знам, може да ви изглежда нелепо, но аз опитвам да преминавам през този етап по възможно най-ефирния начин. Старая се всичко, свързано с мама и с това, че си е отишла да е украсено със слънце и цветя, а дори и с малко хумор, когато е подходящ. Направихме питка за деветия ден (не спазвам никакви канони, аз съм човек, за който Бог е Доброто, и нямам притеснения за това, дали съм спазила точния ден и час, но така го почувствах), която беше с цветя, слънце и пеперуди.
Вчера взехме урната, и за момента е вкъщи, мислим известно време да е в нейната градина, а на 17 юли да я положим при татко. 17 юли е денят, в който в различни години починаха дядо и вуйчо.
Снощи дори си позволихме с мъжа ми да си кажем нещо усмихващо - понеже тя беше по забележките, му казах - внимавай дали тъщата ще одобри филма, дето си пуснал (тя все се чудеше какво намира той в тези фантастики, и хич не ѝ мигаше на очето да го пита ), и той ми каза - сигурен съм, че много ѝ се иска нещо да продума, ама за жалост - няма как, с радост бих я изтърпял...
Та така, дано не ме мислите за чиста откачалка, на мен така ми е по-съхраняващо да минавам през тези дни.
Мислех, че най-тежкия спомен, споменът за момента, в който я открих, а нея я нямаше вече ще ми пробожда сърцето най-силно. Явно обаче съм го бетонирала по някакъв начин и той буди в мен само някакво странно, глухо чувство. Това, което ме пробожда като кама е всеки път като си помисля за нещо, което е било или би могло да бъде и да се случи, а няма, няма, няма, няма как.

И понеже съм по снимките...
Мама и татко, такива, каквито са били в младостта си


На пети юни ще станат 18 години, откакто татко не е с нас...
Както си казваме със сестра ми - достатъчно си е почивал, сега пристига адмиралшата да го вкарва пак в строй

Аз тази година, преди моя РД си направих поверителна информацията във ФБ за датата и месеца ми на раждане точно защото баща ми винаги ми се обаждаше и още помня ясно гласа му, интонацията и нещата, които ми казваше. Помолих приятелите си, които знаят датата нито да ми пишат, нито да ми звънят. Не исках да чувам никакви поздравления. И все пак винаги се намира някой несъобразителен човек, който да не уважи молбата ти, защото е ограничен от собствените си възприятия.  Просто не вдигнах на никого освен на майка ми, към която нямах право да отправям подобно искане, понеже ме е родила и това е и неин празник.
Много ми липсва татко, понякога ми иде да изляза навън и да не спирам да тичам, докато не остана без дъх. Обичам безумно силно само няколко човека в живота си и той е един от тях. Колкото и ненормално да се вижда това за някои хора, които вече се изказаха по въпроса.

Прекрасно пишеш LemonDesi! Много припознах в текста и за моята майчица...Доста съм и се сърдела за вечните и тревоги, с повод и без. За това постоянно трептене. Сигурна бях, че много и вреди и много взима от нея, но...знаеш ли- май,май ще станем същите.
Бях днес при моята. С всичките му ритуали, които намирах за безсмислени, когато тя ги правеше за дядо и баба. Направих същото. Дори отцедих житото на тензуха, който тя ползваше. Колко жита е видял пустият му тензух! И той още е тук, а хората- не. И питчица и направих и ходих в пека пеш с торбите, през безкрайното гробище. Все неща, за които толкова исках да я спра, за да не се разстройва и товари. Е...същите ги правя. Дано наистина и се намери, както казват.

Искам да попитам, какво се прави с дървения кръст, след като се сложи паметник? Казаха ми да го изхвърля, но...нещо ме спира да го запратя с този текст на него в кофата...

Не, не се изхвърля кръста. Слага се в гроба да изгние заедно с тялото и отгоре се сипва пръстта за изравняване с рамката. Това го обясни жената с която уточнихме каква рамка и плоча да изработят.

При нас кръста се слага зад паметника,по добре попитайте някой,със сигурност не се хвърля.
Не съм ходила от години на гроба на майка ми,може би 7-8 вече.Не че като затворя очи не го виждам.Някак винаги ще усещам,че част от нея е там.Наскоро бях в къщата и,не помня споделяла ли съм,че нищо не е пипано от 16 години почти.Колата и седи в гаража,дрехите и в гардероба,чиниите на стилажа.Не мога да се пречупя да я "разчистя" тази къща,сестра ми не я интересува нищо от нея така или иначе.И си седи.Влизаха веднъж преди години крадци,сота ги беше стреснал,явно са мислели камерите отвън за бутафорни.Не знам дали някога ще мога да се разделя с тази къща.Знам че е странно,ходя веднъж на няколко години.Не съм го преодоляла и няма да го преодолея никога,липсва ми всеки ден,все още ми се иска да натисна 9 🥺(любимото и число) (копче от клавиатурата на телефоните с бутони от преди години за бързо набиране).

Днес правихме панихида за година. Дойдоха доста хора, брат ми основно си говори с тях. Аз повечето бегло ги познавам, приятели на баща ми са.

Другата седмица са 6 м на младия братовчед.  Тогава щеше и да навърши 27! Тежък период и за двете ни родни семейства! Надявам се горе да са спокойни! Баща ми приживе не беше, дано сега е намерил покой! 🖤

Тези дни видях снимка на порасналото момиче, абитуриентка на една позната. Почина когато тя беше четвърти клас. Другото и’ детенце беше първи.
Тук в Абитуриентската тема прочетох за момиче, загубило баща си на подобна възраст.
Дано тези деца имат много късмет, щастие и сили, да се справят и в живота.

Здравейте,

Ще се наложи да се включа в тази тежка тема....
Мама си отиде на 06.06., на рождения ден на сина ми, само на 62...
Остави ни и ми е празно, много празно...Вчера я изпратихме, като вземем урната отиваме на морето да я разпръснем точно там, където най-много обичаше...
Основното й заболяване, от което си и отиде в крайна сметка е лупус, но много късно открит, била е болна от него от поне 10 години, а го открихме февруари, беше нанесъл много и неспасяеми поражения, имаше ХБН, поражения на бял дроб и кости и накрая в неделя през нощта, загуби зрението си и разсъдъка си. Последната една година тя преживя страшно много болка, почти постоянно влизане в болници, кръвоизливи, преливане, операции, сепсис, поставяне на стендове и балони, какво ли не, наистина страшно много мъка и болка, последно вече не можеше и да ходи от болки в костите....
Много ще ми липсва, беше човек на живота, обожаваше купоните, танците, морето и екскурзиите
Ще я запомня все така, във вихъра на танца....

За съжаление ...добре дошла при нас Диди.
Съболезнования мила!
Не и е било време на женицата. Това със загуба по време на рожден ден на близък е много странно и болезнено.

Съболезнования! Съжалявам за това през, което преминаваш!

Съболезнования Диди!