Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Не бива така... разбирам неудобствата, неправдите и другите не-та, които свързвате с бащите си, но съм сигурно, че най-вероятно би ви боляло и от тяхната загуба - че не са си отишли първо те не е тяхна вина, а и не е и избор, пред който бихте искали да бъдете изправени - дали единия или другия.
Margarita1976 е права - сам мъж много по-трудно се оправя.
Освен това има и нещо, което е типично повече за поколението на нашите родители, отколкото за нашето - жените много повече дундуркаха мъжете и ги обгрижваха, което ги прави в много случаи зависими и безпомощни когато останат сами. Може да са силния пол за някои неща, но в общожитейски план не са нито гъвкави, нито лесно приспособими, нито издръжливи. Има изкрючения, разбира се.
Надявам се мнението ми да не предизвика раздразнение, просто така мисля аз.

Това разбира се също така не е и упрек или подтик да правите за тях повече от това, което сте решили, че е по силите ви.

Разбира се, че си права.
Не мразя баща си или нещо такова и винаги при нужда (напр. здравословен проблем) бих се отзовала. Но не ми харесва когато е що годе здрав да се отпуска и да разчита за всичко на мен и сестра ми. Не проявява емпатия предвид факта, че и двете сме семейни и имаме задължения в семействата си, а освен това ходим и на работа. Той иска цялото внимание да е за него, капризничи и се сърди за елементарни битови неща и т.н. Отказвам да му ходя по гайдата и да ме разиграва. Както ходи да играе карти в пенсионерския клуб така може и пералнята да си пусне например.

Моят баща е оправен.
Перални,дрехи,чистене.
Но гледам когато мога да помагам.
Живее под нас.
И той се сърди и цупи,но му е простено.
Помня как сме ходели къде ли не из България за да помогне на майка ми.
Дори инжекциите той ги правеше.

Моят дядо до последно си готвеше, чистеше и переше сам, и се гладеше. И умираше от кеф да сготви и да покани внуците си на обяд. Та, който иска го прави.

Разбира се, мен това ме дразни най-много, че знам, че може, не е да има физическа болест да го възпира, но не иска, иска да го играе жертва и това си е. Точно - никаква емпатия към нас, никако вълнение, че очакваме вторите си деца (сестра ми също, но е в чужбина), нито веднъж не е поканил внуците си вкъщи, не било за гости...

Хора, не винаги възрастта полира остротите, понякога (даже за съжаление доста често) ръбовете стават още по-ръбати. Да не говорим, че човек обикновено не става по-щастлив от това, че остарява (цялата работа върви в комплект обикновено с куп неприятни неудобности).
Толкова бързо се върти животът, че аз вече сериозно съм се заела и замислила върху това, кое бих искала да коригирам в поведението си спрямо близките си, кое първосигнално желание или реакция трябва да подтисна, че да не се превръщам в бреме за околните, дори и неволно.

Наскоро прочетох романа "Татко" на страхотния Уилям Уортън.
Ще сложа цитат от края на книгата, която като цяло ме завладя много, но тези думи съвсем ми бръкнаха дълбоко в душата:

...Може би е време да започна да се уча да старея. Ако ми провърви, ще имам около двайсетина години на разположение.

Трябва да намеря начин да се подготвя и приспособя към физическата слабост, болката, умствената немощ, отслабената памет, намалената чувствителност и острота на възприятията, липсата на толерантност — толкова неща, които сега ме ужасяват.

Трябва да се подготвя за неизбежните потискащи стени, които бавно ще се издигат между мен и другите; трябва да бъда готов да приема бавното, но сигурно отдалечаване на децата ми, докато в най-добрия случай остане само толерантността. Ще трябва да се науча да приемам без обида болката, с която ще слушам как порасналите ми внуци се вбесяват от най-скъпите за мен душевни и морални ценности, докато техните идеи на свой ред ще измъчват мен.

Трябва да се подготвя за смъртта на дългогодишни приятели, роднини; погребенията, на които ще ходя отсега нататък, ще зачестяват… Трябва да се науча освен това да живея с тези, които останат около мен и които сигурно ще бъдат скучни и безинтересни. Трябва да бъда готов да наблюдавам дегенерирането на моето поколение — на Врон, на Джоан, на Марио…

И всичко това ще се случва с мен. Ще се превърна в досаден, отегчителен човек за другите, ще преча на разговорите им, ще се повтарям, ще схващам бавно, но бързо ще разбирам нещата погрешно, ще говоря нелогично. И всичко това вероятно ще бъде невидимо за мен. Дори няма да осъзнавам собствения си упадък. Той ще се прокрадва тайно, незабелязано, като безшумно пропълзяване на змия, без ясно доловими стъпки…

Всяка сутрин ще се събуждам по-стар. Способностите ми за преценка ще бъдат хванати в капана на количествения натиск. Ще мисля, че светът се е променил, че се променя по-бързо, че става по-мрачен, по-слабо стимулиращ, по-неразумен и като цяло — по-невъзприемлив. Лесните неща ще станат трудни, а трудните — невъзможни...

Всеки си знае семейството и родителите. Обобщения не са валидни. За моя баща няма оправдания. След като търча до другия край на България да си издава стихосбирка, защото е много велик поет, значи има сили да си изчисти жилището. Като не иска - да живее както е сметнал за редно.

Напълно разбирам тези от нас, които се сърдят на останалите сами мъже, има защо, за егоизма възраст няма. Моят дядо роден през 1921 г. , обгрижван от баба ми цял живот, когато остана сам си готвеше, переше, затваряше буркани, гледаше животни и градина, и като дойдеше в града носеше чанти със зеленчуци за внуците. Баща ми, също обгрижван от майка ми на 50 остана вдовец, следващата година се пренесе при жена и ни забрави. Почина преди 15 г. обгрижван от втората си жена, вечно сърдит, че не го търсим, странно защо, тъй като се изнесе без да знаем къде е, втората му жена ни потърси от нея разбрахме къде живее. И аз имах тежки мисли, че не съм го обгрижвала, ами нямало е защо, едва е чакал майка ми да почине след залежаване и да се освободи от товара. От друга страна, това, че е имаше друга жена ни спести доста ангажиемнти, жената беше свястна и го обгрижваше, въпреки лошия му характер.

В нашият случай е обратното - баща ми винаги е делял поравно домакинската работа и след смъртта на майка ми дори започна да чисти и поддържа малко повече, за готвенето няма никакви проблеми, че и буркани затваря, влече си го.
Сега си давам сметка, че вероятно грижите за нея са го уморявали, като те викне 3 пъти за 1 час и те прати да купуваш нещо, омръзва. А и тя си беше чепат характер, хем му признаваше, че я обгрижва, но все за нещо да се заяде, примерно бил замазал къщата.
Свекърва ми е като вашите бащи, сърдита на целия свят, че мъжът й починал, но докато беше жив, го командореше. Било й скучно, но тя иска да ходи по гости, не да покани някого, нищо че има 4 внуци.

Четейки последните постове, все си припомням за баба и дядо. Баба беше много болна. Беше с диабет, високо кръвно, болки къде ли не. Мама тогава работеше почти всеки ден, аз бях ученичка, бесен тийн.

Та основните грижи падаха върху дядо. Караха се с баба като за последно, почти всеки ден бяха пред развод. Не спяха по цяла нощ, когато баба не се чувстваше добре, а дядо трябваше да я обгрижва.   Бяха крайно изморени от всичко.

Баба почина след операция, просто не излезе от упойка. До ден днешен съм благодарна, че живеехме заедно и дядо не беше самичък. Толкова беше мобилизиран покрай нея, като войник. Изведнъж остана без другарче, аз станах голямо момиче, нямах нужда от обгрижване. Мама беше на по-лек график, аз прекарвах доста време вкъщи. Всички ангажименти му отменихме. И както на 78 пиеше едно хапче за кръвно, всички старчески болести му се стовариха изведнъж.

По едно веме не смеех да излизам от страх да не припадне за пореден път. Чак ме наричаше "харпия", понеже съм му следяла кръвното като хищник. Стомахът му "бълбукал" от количеството кафе, което го карах да пие.

Ех, дълго стана, но много ми липсват и тримата. Сякаш насладата от младостта ми си отиде с тях, чак не вярвам, че някога ще имам сходно щастие. Хем се засмивам, когато си спомня за тях, хем ми е мъчно, че вече не са до мен.

Хора, прощавайте на родителите си.
Това е най-хубавото, което можете да направите за себе си. Но истински, с разбиране, а не просто заради самия акт на прошката.

Те са направили най-доброто, на което са били способни спрямо знанията и възможностите си. Това е самата истина. И всеки отговаря за изборите си.
Аз също мислех дълго време, че майка ми една нейна приятелка я е заразила и я обвинявах. После осъзнах, че тя просто е виждала накъде отиват нещата (мама беше с рак много зле, на легло) и че е искала да бъде с нея в последните й дни... Дали ковида довърши мама – кой знае, може би, макар че това е била просто последната капка, която преля чашата при нея. Но това е било въз основа на всички избори, които тя е правила. Можела е да каже на приятелката й – не, не идвай, страх ме е. Можело е мого неща. Но всеки човек прави действия, които са свързани с пътя му.
Моят баща сега 4 г слд смъртта на мама си живее живота, даже май по-добре от преди. За някои неща му се ядосвах, но му се радвам вече, ако трябва да съм честна. Намери начин да се оправя сам с доста неща, не го мисля, нито се грижа за него – все пак аз съм му дъщеря, трябва да е обратното. На 74г е, намери начин да си взима храна от едно бистро, ходи понякога на работа, носи ми веднъж седмично прането да му изпера, чисти си – карам го да вика една жена, но все отбива номера, аз да му чистя няма да ходя. Малко ми е гнус, изобщо не се справя, цял живот мама го дондурка, ама... това е живота. Нямам намерение да сменяме ролите.
Мама когато беше жива той не се занимаваше с внучка си особено много, но сега с другите две е много отдаден – през няколко дни, когато разбира се му е удобно  идва вкъщи и ги взима, помага... Колкото може. Ядосвам му се за някои неща, но е по-добре, че си действа и се вдигна на крака, защото на него също много тежко му се отрази смъртта на мама и после една година то не беше ковид, некрози какво ли не .. нов живот живее.

Прощава този, който може и иска. Аз нямам такива желания и намерения.

Така е.
Това е процес, не става току така. Прошката идва с приемането и скъсването с миналото. Но е важна стъпка за отделянето и движението на енергията напред. Понякога се получава, друг път - не.

Но е трудно, да... Не става като ти каже някой "Абе, прости им на хората".... Както някой като е съсипан да дойде друг и да му каже "Стегни се и се усмихни".

Екхарт Толле говори много за прошката в книгите си.

"Ако миналото на другия беше ваше минало, ако неговата болка беше ваша болка, ако неговото ниво на съзнание беше ваше, щяхте да мислите и действате точно като него. Когато осъзнаете това, идва прошката, съчувствието, покоят."

Не е задължително. Различни хора преживяватедно и също по различен начин. Има голяма разлика дали си втренчен единствено в себе си или се съобразяваш с останалите около теб.
"не го мисля, нито се грижа за него – все пак аз съм му дъщеря, трябва да е обратното." - извинявай, но това ми идва в повече. Той да се грижи за теб на тези години?

Родителите имат отговорност към децата си докато навършат пълнолетие. Да очаквам възрастния ми баща да се грижи за мен, когато съм омъжена, с дете и с професия .. не бих го позволила.