Когато тръгвах за някъде, майка ми, а и баба ми, махаха от балкона, докато не се скрия от поглед. Няма да забравя, че ми беше дори малко досадно. Защо не се прибираха тези жени, не знам.
После като си отидоха, това е едно от нещата, които много ми липсваше. Нямаше вече кой да ми маха, докато се скрия от поглед.
После като си отидоха, това е едно от нещата, които много ми липсваше. Нямаше вече кой да ми маха, докато се скрия от поглед.
Живея в чужбина последните 11г , прекарвам летата в Бг.
Като тръгвахме, майка и баба неизменно ни изпращаха, сипваха вода пред колата. А аз и децата се извръщахме и махахме, докато колата завие.Всеки път се питах ще има ли и друг път.
После остана само майка. Последния път не можеше вече да слезне да ни изпрати. Седеше на прозореца. Всички знаехме, че това е за последно. След 2 седмици се прибрах да я изпратя, на именния ѝ ден, посрещна последните си гости.
Имам и един красив спомен, момент на върховно щастие. Една зима, аз бях бременна с третото си дете, комшийката ми прати снимка на натрупания сняг, а там нашата къща, оградата, дървото, покрива, завити със снежна пелена. И три любими прозорци светят, първия етаж на баба, сякаш още мога да я видя как си седи на дивана и котката свита до нея, и огъня гори. На втория етаж свети на майка, още не подозирахме, че има рак. Седи си на телевизора, а мислите ѝ са при нас. Сега остана да свети само третия прозорец, този на брат ми, дано още дълги години да е така.
Дори сега като видя тази снимка, изпълва ме с любов.