Майка ти почина - преодоляхте ли го?

  • 412 066
  • 5 498
# 5 385
Аз държах майка ми за ръка и гледах как си поема последните глътки въздух, осъзнавайки (аз) какво се случва. Ужасяващо усещане, ужасяващ спомен! Само се моля тя да не е осъзнавала
Днес става един месец без нея.
Виж целия пост
# 5 386
Прегръдки elleni!
Труден е бил "пътят ти" и до този ужасяващ последен момент с твоята майчица.
Светъл да е нейният път към вечността! 🖤
Дано и ти намериш своя душевен мир тук след време като се пристъпи болката. ❤️
Виж целия пост
# 5 387
Благодаря! 🤗

Благодарна съм, че я има тази тема и че мога да споделям, защото вкъщи, в ежедневието се опитвам да съм “корава”…
Виж целия пост
# 5 388
Аз държах майка ми за ръка и гледах как си поема последните глътки въздух, осъзнавайки (аз) какво се случва. Ужасяващо усещане, ужасяващ спомен! Само се моля тя да не е осъзнавала
Днес става един месец без нея.
Бъди силна! Аз съм убедена, че не е осъзнавала. Човек като си отива, точно в последните минути, обикновено не е много в час какво се случва (ако разбира се не е нещо много внезапно).
Виж целия пост
# 5 389
Ужас е… въпреки, че знаехме за рака на тати, никой не очакваше това. Толкова пъти сме си говорели с мама. Терапията започна добре, бяха стопили туморните маркери от 14000 на 6. Толкова бяхме обнадеждени, даже казаха, че ще направи почивка между вливанията и ще насрочат 5 Д скенер… когато просто на 6 януари започна да кашля и да усеща недостиг на въздух. Изписаха му антибиотик, защото имаха съмнения, че е настинал.
На 12 януари сърчицето му спря… Вярвайте ми, не очаквах изобщо, въпреки болестта и през ум не ми мина, че няма да се справим с това заедно… Все още не мога да повярвам, че го няма…
Виж целия пост
# 5 390
Здравейте, отдавна не съм писала, но се опитвам да ви чета от време на време поне. По празници ми е най-самотно без близките, които вече ги няма, и най-вече без мама. Съвестно ми е, че нямам време да ходя често при нея, но започнах втора работа и буквално нямам време за нищо. Нямам време дори да тъгувам и да плача. Мислех, че вече е отминало, но явно просто време нямам. Откакто мама почина рязко качих 12+ килограма. Сънят ми се развали, чувствам тревожност (и преди това имах проблеми с паник атаки), но никога не съм имала проблеми с теглото. Всички изследвания са ми наред, не знам какво да направя, за да се успокоя вътрешно... Светли празници на всички и силни прегръдки
Виж целия пост
# 5 391
Здравейте, отдавна не съм писала, но се опитвам да ви чета от време на време поне. По празници ми е най-самотно без близките, които вече ги няма, и най-вече без мама. Съвестно ми е, че нямам време да ходя често при нея, но започнах втора работа и буквално нямам време за нищо. Нямам време дори да тъгувам и да плача. Мислех, че вече е отминало, но явно просто време нямам. Откакто мама почина рязко качих 12+ килограма. Сънят ми се развали, чувствам тревожност (и преди това имах проблеми с паник атаки), но никога не съм имала проблеми с теглото. Всички изследвания са ми наред, не знам какво да направя, за да се успокоя вътрешно... Светли празници на всички и силни прегръдки
Прегръщам те! Аз съм с тревожност, която е с мен вече близо 9 години. Много е неприятно и често тя замъгля истината. Мисли по-малко, не се вглъбявай. При по-силни вълни вземам Валидол под езика ( той ме успокоява).
Липсват миличка, вчера мислех за тати, връщах стари спомени … тъжно е! Но те живеят чрез нас, знам го. Докато са в мислите, в душата и в молитвите ни, те са с нас!
Светли и благословени празници!
Виж целия пост
# 5 392
Аз държах майка ми за ръка и гледах как си поема последните глътки въздух, осъзнавайки (аз) какво се случва. Ужасяващо усещане, ужасяващ спомен! Само се моля тя да не е осъзнавала
Днес става един месец без нея.
Съболезнования!
Преди майка ми съм държала ръката на други умиращи, но въпреки това имах сериозно посттравматично разстройство. Сигурно и ти имаш. Тази сцена ще ти се върти денонощно много време вероятно. Честно казано, човек се променя много след подобно преживяване, дори да не е с родител, просто е много, много трудно да се възприеме и не го пожелавам на никого, макар че все някой трябва да присъства и в тези моменти...

А тя ако е осъзнавала е знаела, че си с нея, това е важното, умиращите не го преживяват като такъв ужас, както оставащите живи, те са в друго състояние на покой накрая. Важно е за теб, че си държала ръката и в най-трудния момент и важно да следиш колко време ще върви травматизма, за да потърсиш помощ ако до 5-6 месеца не изчезне това с връщането на сцената.
Виж целия пост
# 5 393
Аз държах майка ми за ръка и гледах как си поема последните глътки въздух, осъзнавайки (аз) какво се случва. Ужасяващо усещане, ужасяващ спомен! Само се моля тя да не е осъзнавала
Днес става един месец без нея.

Бог да я прости, нека почива в мир! Аз също галех и държах ръката на тати, докато не дойде втората линейка с екип и не започна борбата за живота му ( сърдечни масажи и инжекции с адреналин)…
До сега помня как стоях над него, гледах го в очите , милвах ръката му, докато фелдшера го обдишваше и чакахме втория екип. И в един миг окото му застина и зеницата се разшири…
пиша и сълзите буквално сами се стичат… мина 1 година и 3 месеца… не се забравя!
Прегръщам те, бъди силна!
Виж целия пост
# 5 394
Благодаря ви, момичета!
Ще ме измъчва този спомен дълго, да…

Някои са ме чели в темата за рака. Последните десетина дни майка ми се влоши много бързо, стана друг човек. Не просто физически, нещо ментално се промени. И ме измъчва много мисълта, че сякаш някак ни… разлюби. Сякаш някакви напълно непознати хора й досаждат, никаква привързаност, обич, топлина не показваше, абсолютно студена и безразлична. А като я попитаме, знаеше кой кой е. Не й беше приятно да я държа за ръката, да я галя… последния ден просто нямаше сили да си я издърпа, преди това го правеше.
И все се питам сърдита ли ми беше за нещо - че не успях да й помогна, че не успях да я заведа обратно вкъщи, за да издъхне там, знам ли...
Знам, че това е ирационално мислене, но не мога да изгоня това чувство, за да намеря покой. 😔

Не съм я и сънувала. Вече повече от 40 дни нито веднъж не ме навести насън, а аз съм човек, който много сънува.
Виж целия пост
# 5 395
Благодаря ви, момичета!
Ще ме измъчва този спомен дълго, да…

Някои са ме чели в темата за рака. Последните десетина дни майка ми се влоши много бързо, стана друг човек. Не просто физически, нещо ментално се промени. И ме измъчва много мисълта, че сякаш някак ни… разлюби. Сякаш някакви напълно непознати хора й досаждат, никаква привързаност, обич, топлина не показваше, абсолютно студена и безразлична. А като я попитаме, знаеше кой кой е. Не й беше приятно да я държа за ръката, да я галя… последния ден просто нямаше сили да си я издърпа, преди това го правеше.
И все се питам сърдита ли ми беше за нещо - че не успях да й помогна, че не успях да я заведа обратно вкъщи, за да издъхне там, знам ли...
Знам, че това е ирационално мислене, но не мога да изгоня това чувство, за да намеря покой. 😔

Не съм я и сънувала. Вече повече от 40 дни нито веднъж не ме навести насън, а аз съм човек, който много сънува.
В последните дни, когато усещат, че си отиват, те се отдръпват от живота и всичко/всички, които обичат. За да си тръгнат по-лесно, а и близките им да ги пуснат по-лесно. Много трудно е за тях да си тръгнат, когато близките им до тях плачат и не искат да ги пуснат. Много от тях предпочитат да са сами и да си отидат спокойно, а и са не натоварват любимите си хора. Моята любима баба, която умираше за мен и баща ми, трепереше над нас и беше емоционална по принцип, малко преди да си отиде стана някак безразлична към всичко. Аз усетих какво ще става, но нищо не можех да направя.
Виж целия пост
# 5 396
Благодаря! 🤗

Благодарна съм, че я има тази тема и че мога да споделям, защото вкъщи, в ежедневието се опитвам да съм “корава”…
Все едно съм го писала аз. С тази разлика, че аз не успях да съм до майка ми накрая. Беше в болница с последната ми надежда да и се помогне. Вината, която изпитвах след това, беше толкова задушаваща и тежка, че гърдите ме стягаха от болка. Имах чувството ,че ще полудея, че немога да се справя. Месеци наред въртях в главата си последните моменти, кой какво е казал. И аз имах чувството, че ме обвиняваше. Говореше ми да се простим, аз се правех ,че всичко е наред. Та как, по дяволите, човек се прощава с майка си!!???
Ти си травматизирина, че си и държала ръката, аз- че не съм! Правилен отговор няма!
Сега, година и три месеца по-късно, болката не е така задушаваща, както и вината. Няма ден без да мисля за нея, но лека полека тежките моменти накрая отстъпват място на хубавите спомени преди болестта.
И аз се правя на корава. С никой не говоря за това, освен тук.
Прегръщам те силно ❤️❤️❤️
Живей напук на всичко, аз така правя. Болката ми се превръща в гориво, къде от злоба, къде от хъс, да продължа, да живея така, както те биха искали, да съм щастлива!
Виж целия пост
# 5 397

Последните десетина дни майка ми се влоши много бързо, стана друг човек. Не просто физически, нещо ментално се промени. И ме измъчва много мисълта, че сякаш някак ни… разлюби. Сякаш някакви напълно непознати хора й досаждат, никаква привързаност, обич, топлина не показваше, абсолютно студена и безразлична.
И все се питам сърдита ли ми беше за нещо - че не успях да й помогна, че не успях да я заведа обратно вкъщи, за да издъхне там, знам ли...
Моята майка беше почти по същия начин, не питаше за децата ми. А малката даже беше болна тогава и аз и казах. Тя също беше на края в болницата и не можах да си я прибера да си умре вкъщи.Това много ме объркваше тогава и дори си позволих да и се обидя за себе си. Тогава още не знаех, че и остава толкова малко. Един път искаше да си я приберем, след половин час казваше, че в болницата ще се грижат за нея, защото на тях това им е работата. Много време чувствах вина, мислех, че и тя ме вини "отгоре" защото и аз не я сънувах и до днес седем години по-късно също рядко я сънувам. Но с времето се примирих, че това съм можела да направя тогава и за нас беше непознато, трудно за възприемане, за осъзнаване какво се случва, за реакция в определени моменти.
Може би и ти си права УИНКС че искат и себе си и нас да щадят накрая, дано е намерила покой майчицата ми. И вашите също!
Прегръдки за всички!
Трудно ще е тези идващи семейни празници.....
Виж целия пост
# 5 398
Благодаря ви, че споделяте тези толкова лични мисли и моменти, момичета. Благодаря, че ме разбирате прекрасно. Прегръдки. И светли празници, доколкото е възможно. 🥺
Виж целия пост
# 5 399
Моментът с отдръпването преди смърт го има и при животните. Виждала съм кучета и котки как правят всичко възможно да се скрият някъде - в мазе или килер например, където да умрат необезпокоявано. При хората отдръпването не е физическо, а емоционално. Моята баба два дни преди да почине се обърна с лице към стената и повече не погледна никой в очите и не каза нито дума, спря да пие вода и да се храни. Наистина има го този момент, според мен просто искат да си отидат спокойно без някой да плаче над тях и да е постоянно наоколо.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия