Майка ти почина - преодоляхте ли го?

ето това е много страшното, преживях същото😭
Съболезнования!

Нормално ли е да съм прекалено спокойна 10 дни след загубата ѝ? Плача си по малко, но... Страхувам се от момента, в който ще отмине шока и ще ме погълне мъката.

Ами мисля е нормално , наистина си по скоро още в шок и донякъде отричаш случилото се, с част от себе си се капсуловаш и все още живееш в свой си свят, в който тя все едно е отишла някъде за малко и ще се върне. Лъжем съзнателно съзнанието си или то ни лъже за да се предпазим докато отмине шока.
Аз имах РД на десетия ден от смъртта на мама. Не съм правила празненство, но се докарах така да се каже, макар и от глава до пети в черно и ходих на обяд с мъжа ми си спомням. И след работа на гробища да и оставя бонбонка. Това е първия и единствен път, когато съм оставяла храна на гроба.

Всичко е нормално, всеки има различна нервна система.

Не съм сигурна, че става по-лесно.. мозъка ми още блокира 7 месеца минаха само.. цял живот ми остава. Има някакви моменти, в които забравям.. и ей се случи нещо, хващам телефона да звънна на мама.. и мокър парцал в разбитото сърце.
Апартамента не съм пипнала.. а зимата уж ремонт ще му правя.. оставено е всякаш е отишла до магазина.. то и в душата ми е така.
Искам да отида да рева на гробищата.. да ми олекне малко, но тя искаше да я кремираме. Сега ходя на морето.. ама не е същото. И като нямам на кого да споделя по-тежко се усеща.. пък да хвана телефона аз да звъня да споделям.. натоварвам хората и не го правя.

Те ще са живи в паметта ни, докато сърца ни туптят!🙏🏻

Докато се срещнем отново
Не мога да ти кажа днес „Сбогом“, мамо.
Тази дума е твърде студена и крайна.
Светът без теб е голям и се усеща празен,
но раздялата ни е само временна тайна.
Три месеца твоето място е пусто,
а сърцето ми често от болка се свива.
Но знам, че нишката между нас е жива
и нито смъртта, нито времето я прекъсва.
Ти остави светлина във дните ми земни,
превърна се в ангел, в тиха закрила.
И в нощите, в които тъгата ме взима,
твоят спомен ми дава невидима сила.
Затова не си тръгвай от моите мисли,
аз няма да кажа последното „Сбогом“.
Живея с надежда и с обич голяма,
че пак ще се видим... Почивай в мир, мамо.

Имам нужда от съвет..
Минаха 7 месеца от както мама почина. Искам апартамента й да го давам под наем, за целта трябва да направя ремонт. Колкото и пъти да отида.. нищо не мога да пипна. За това време успях едва малко дрешки да прибера.
Приятели, роднини казват, че трябва да се стегна.. обаче буцата в гърдите казва друго. Само мама съм си имала цял живот (без баща съм), та загубата ми е голяма така да кажа. Всичко ми напомня за нея, всичко си е както го е оставила, трудно ми е да го пипна. Някак вътрешно не съм готова, а пък времето си минава. Някой да е минал през подобна ситуация?

Разбирам ви. С роднини имахме подобен случай. Отне ни година. Първоначално, много месеци наред нищо не пипнахме, даже вече и не помня колко беше. Но после започнахме малко по малко. И чак след като изтече повече от година дори започнахме основно почистване заради ремонт.
При мои далечни познати беше така. Една година ей така, дори цветята отидоха. После почистиха и продадоха.
Сякаш в такива моменти всеки предмет, стените, всичко са попили от човека. Запаметено присъствие.
Надявам се да ви давам поне малко подкрепа

Аз бях така. Отне ми година и един ден се стегнах, опаковах всичко в кашони и го занесох при една нейна приятелка. Избрах си няколко неща, които да си оставя за мен, тя също си избра и другото го дарихме.

Минаха 10 години от смъртта на майка ми. Част от дрехите ги разчистих, някои съм си оставила на закачалки в гардероба за спомен от нея. Проблем ми е обаче да разчистя едно чекмедженце с нейното бельо. Имам чувството, че не мога да го направя. Може би трябва някой много близък на семейството да го направи това разчистване.
Дай си малко време, може би до пролетта.

В неделя ходих да видя татко. После разбрах, че съм си забравила шалчето при него и ми стана много криво, чак си поплаках. И през нощта сънувам майка ми как я виждам между много хора, не я изпускам от поглед и на два пъти я хващам за ръцете, а тя си ги издърпва и ми се кара: "Остави ме и стига си ме гледала".
Няма и 40 дни от смъртта ѝ... вярно, че непрекъснато мисля за нея и всяка минута от последните ѝ дни. Изживявам всичко отново и отново и се питам можех ли да променя нещо.

Днес татко навърши 1 г от както го няма.
Много ми е мъчно

Светло да му е на татко ти, Please! 🖤

mery79, прегръдки!
Аз много рядко ги сънувам и съм казвала и съм си мислела, че са ме изоставали съвсем и на духовно ниво един вид, като чувам другите как ги сънуват.
Но аз не вярвам много в тези неща и може би затова и нямам досег с тях и в малкото случаи в които ги сънувам си мисия, че е игра на съзнанието ми. И хубавите с тях не ги помня като какво се е случило, просто ми оставят едно чувство и някак си просто съм знаела,че са в съня. Не е точно да съм ги видяла. Докато неприятните си ги спомням и като се събудя и най странния и тежкия от тях, беше, че татко дойдоха и го взеха с носилка в линейката и някак знаех, че това е края. Наистина в действителност го взеха с линейка, но той беше на собствен ход, после го неглижираха в болницата и всъщност там си получи инсулта, но да не се повтарям, това съм го писала неколкократно в групата. Най странното е този сън, беше че майка беше там, а тя почина 4 години преди него.
Вината е ужасна и разяждаща душата. Аз цялата първа година на сън и на яве преживявах всичко на ново и търсех възможен друг изход, какво съм можела да направя. Но истината е че всеки е направил това, което е могъл спрямо състоянието си тогава, защото шока и психическото напражение в много случай пречат на реалната преценка и най-вече на действията ни. Всеки казва, ако не да боже стане нащо ще преобърна света за човека, но реалността за съжаление е друга и много неща не зависят от нас, колкото и силно да искам да се случат.
Ще спрете да се вините, но ще стане с времето, както и с всичко останало.