"Отело" или точно обратното!?!

Ревността е болест. Често хронична.
Дребните й проявления пък нещо нормално.
Без причина не ме ревнува. Поводи, като количество, давам прилични.

Не ревнува.

Не ревнува, имаме си доверие
Три години живяхме разделени, в различни държави, нито той, нито аз, след като се събрахме, сме се питали дали някой от нас е имал странична връзка.
Аз също не съм ревнива, не ме интересува какво е правил през това време, знам само, че е достатъчно разумен да вземе предпазни мерки и нямам поводи за притеснение.

Никога не съм изпитвала ревност (бяха ме обвинили, че щом е така, не мога да обичам). Той също не ме ревнува, а и аз не съм от жените, които се ласкаят от ревността на любимия човек.

Точно обратното. Чак ме дразни вече

По отношение на ревността,моят е с доказана патология!

Никога не съм била ревнувана, или поне не ми е показвано.Непознато ми е чувството, когато те ревнуват. Не знам дали съм давала поводи поради тази причина.Скрити такива де, явни-не съм давала.

Ще си позволя да те допълня, Каси- болест на егото. И като всяка болест е проява на слабост.
Отвращението ми от слаби мъже е добре известно където трябва и уважавано. Никога явно не ме ревнува, понякога усещам разни скрити демони, но толкова рядко, че преди да се разочаровам, ги няма вече. Или е добър актьор, или е много силен, моят мъж.

Не ревнувам и не ме ревнуват.

Има от целия спектър - от пълен игнор, който може да е или доверие, или безразличие до патология, което може да или болест, или силни чувства.
Възниква въпроса, кога ние жените се чувстваме по - обичани?

Винаги, когато ние си въобразим! 

Аз ревнувам, но не го показвам толкова явно! Той- не, а би ми се искало, от време на време да усещам някакъв полъх!

Демонизирането на ревността винаги ме е изпълвало с недоумение. Та тя е най-нормалното и естествено човешко чувство! Стартира в съвсем бебешки години към майката/ бащата и става особено зле, когато се появи братче или сестриче. Ревността сигнализира кога си застрашен от това да загубиш любим човек, както болката е знак, че някъде има здравословен проблем, на който трябва да се обърне внимание. Липсата на ревност или старателното й укриване е всичко друго, но не и проява на сила. По-скоро става дума за неспособност на човека да се справи с нея и оттам игнорирането й (изтласкването й) така, че да се се съзнава. Ревността е изключително полезно за връзката чувство. Това, разбира се, ако е на съответното място - те.е. - когато има повод.

Ревността ей така, от тотална вътрешна несигурност обаче е просто ужас. Това си иска терапия отвсякъде. Баща ми беше ужасно ревнив, почти до параноя, и майка ми видя доста ядове по този повод. Което е абсурдно, понеже всъщност той беше всичко друго, но не и ангел небесен   Макар, че човек вижда това, което е той самият и ако някой е патологично ревнив, то вероятно има и нещо общо с това, че знаеш ти на какво си способен и предполагаш, че всички са така. Поне това беше случаят с баща ми.

Когато тръгнахме да се вземаме, мъжът ми заяви, че е ужасно ревнив. И толкова - повече не показа нищо по темата с ревността, ама нищо. Докато в един момент косвено не станах съпричастна към едни негови абсурдни подозрения, които бяха на път адски да вгорчат отношенията ни. Слава Богу, веднъж изразено и обсъдено, и това премина. Което още повече ме убеждава в психологическата теория по въпроса - че хората, които не могат да се справят с ревността си или я игнорират, или не я коментират, или дори не я съзнават, тя просто се проявява косвено, в области, които човек никога не би свързал с ревността.  

Аз пък не приемам мъжа си за даденост и нямам проблем с това, че понякога се чувствам неспокойна при мисълта за други жени около него. Нищо по-нормално от това.

Ревността е отвратително чувство - и за този, който я изпитва, и за нейния обект ...
Наистина е болестно състояние понякога  

Няма начин ревност да ме накара да се чувствам по-обичана... напротив - отблъсква ме ужасно...