Как, кога и защо заминахте?

Защо решихте да заминете? Много дълга тема...
Кога стана това? 2010
Страх ли ви беше от неизвестното? Не
Как се почуствахте на чужда земя?  Супер, страшно ми харесва тук
Депресията  и носталгията подгониха ли ви? Не, прибирам за лятото за 2 месеца с децата
Най вече ме интересува при цели семейства с деца как се случват нещата.  Замина първо съпругът ми, уреди училището на баткото и ние пристигнахме седмица преди започване на уч.година. Догони останалите за 3 месеца, че някои ги и задмина...

Нека първо замине този с уредена работа. Децата да дойдат после....

 
Май така ще стане искам не  искам.

Много са ми забавни такива теми,без лоши чувства.

Каквото и да кажем ние,не би трябвало да го взимаш за правило.
Всеки си избира своята чужбина и действа.
Информация има много,сядаш четеш и правиш план.
После следваш плана и си ок.
Подготвяш се за промени ако има нещо.
Няма човек който да ти каже как точно ще стане всичко.
Когато има деца,най-добре(според мен) е първо да замине
родителят със сигурна работа,след това другият.

Аз те разбрах 
Почти съм стигнала до същината на тази философия. Още малко ми остава съвсем да прегърна идеята и тогава ще бъда много по-щастлива и свободна. Където и да съм.

Ще се включа въпреки, че сме от скоро в чужбина. При нас таткото е този на когото предложиха работа и замина пръв. Намери училище на големия, квартира, ориентира се в обстановката и тогава дойдохме и ние. Големия се справя за сега много добре в училище. Почна да разбира английски буквално за дни /в английско у-ще е/ и много му харесва. С малкия за сега се гледаме вкъщи, защото тук ясли няма и ще търсим нещо от септември. Аз ще чакам малкия да тръгне на детска и веднага почвам да търся работа, че това стоене вкъщи ме побърква. Депресия още нямам, но ми липсват приятелите и баща ми много... Решението да живеем извън БГ назряваше отдавна. Искахме по добро и по чисто място за децата си и предложението за работа дойде много навреме. Страната в която сме в момента, не е мечтана дестинация, но за сега е ок.

Добавям се и аз.
Привързвам се към хората, мястото е само сцената. Добри хора навсякъде ще се намерят.

Защо: то е ясно, само че аз го осъзнах още през 70-те. Дядо ми внесе немското възпитание в семейството, а това изключваше оставане в България.
Кога: веднага щом се появи чалгата
Къде: Германия, заради човечността им, културата, морала.
Страх? Това пък защо? То на хубавото, човек бързо свиква. Ама питай ме, като тръгнем за България, не минава ден да не се ядосам.
Носталгия? Писмата не пътуват с талиги, има Скайп, какво да ми липсва. Клюките идват лайф, защото ако личния разговор трае 5-10 минути, то разказа за 3 лица и дори непознати трае с часове. Така за нула време научаваш за всеки по нещо. Ако ми липсва нещо, отскачам до турския магазин и получавам всичко (от манталитета до кашкавала).
Какво ме депресира? Мъжът ми. Когато гледа българската телевизия (все някой там дискутира и прелива пустото в празното). Всеки развива една единствена дейност: празни приказки по възможно 1001 програми дневно, нищо забавно. Чудя се тези оратори ходят ли на работа, от какво живеят и издържат семейства
Как- зарязах мъжо, дето ми говореше, че и в БГ се живеело, намерих си през интернет едностайно жилище,тръгнах с еднопосочен билет и малко езикови знания. След седмица обикаляне от сутрин до вечер, намерих първата работа за 5Е на час. След месец напуснах и започнах на 8,15 Е на час, преквалифицирах се и сега за по- малко от 12Е нето на час, не излизам от къщи. След година дойде и мъжо, хареса му, остана, поработи малко за 5Е и намери работа по специалността си. Тогава направихме и децата.
Не си губи времето да пишеш, ами стягай багажа, че времето минава. В Германия в момента има глад за болногледачи, а като си стъпиш на краката прави каквото ти е на сърцето.

Защо заминах, според мен причината няма значение, важен е фактът.
Кога – в 2001г. Сега ми се струва, много далечна тази година, ама всъщност не е чак толкова отдавна.
Къде - Германия, която от няколко години е и моя втора родина.
Страх -  не, защото не бях сама, а с човек когото обичам.
Носталгия - към България нямах, но преди 3 години се преместихме в Люксембург и изпитах за първи път носталгия. Носталгия към Германия и града, в който живеехме. Може би защото там се омъжих, там се роди детето ми, там ми се случиха много неща, които промениха живота ми.
Скоро обаче се прибираме отново в Германия и това ме кара да се усмихвам от щастие.

Относно заминаването, според мен успехът на едно заминаване се крие преди всичко в добрата му организация.
Ако имаш сериозна работа, ако знаеш езика на страната, ако си абсолютно убеден в желанията си и искаш да успееш, ще успееш. Жилище, градини, училище, среда се намира, щом човек вече е в държавата, където ще живее и работи.  С времето всичко се нарежда.
Важно е ако имаш семейство, то да разбира мотивите на заминаването и да е съгласно с тази промяна.
Децата се адаптират по-бързо от колкото родителите си мислят.
Всяко заминаване е свързано с емоции и така трябва да бъде, нали все пак сме човешки същества.
Страх, носталгия, радост, съмнения, любов...палитрата може да бъде много голяма, зависи от човека.
Но тези емоции не бива да са спирачка или пречка за една промяна, поне за мен е така.

заминах..опа даже не заминах,направо бягах с пълни сили ,за6тото ми беше писнало да Живея в пародия наре4ена "държава" . Исках да виждам пове4е усмихнати хора,и по малко всезнае6ти и философи.исках закони,исках ред,исках не6то по добро за мен и децата ми.и така ве4е 12 години съм тук и съжелявам само за едно,как не съм го направила по рано това заминаване.

Аз да се спра на въпроса "защо?":
1. Пълна девалвация на образованието. Преди доста години, когато кандидатствах във ВУЗ, отпадналите от другите специалности записваха ПУП и НУП. В наши дни всички студенти от курса се пускат на изпити, защото, ако скъсат един, пада курса, оттам - норматива на преподавателя и, съответно, заплатата му. Още от първите години на демокрацията в центъра на образователната система е този свещен норматив, важното е да си запазят работните места и заплатите, не е важен ученикът. На този фон не са чудни статистиките за неграмотността на децата. Не искам децата ми да ги обучават учителки, които не могат да съставят правилно сложно изречение на български език.
2. Пълен крах на здравната система. Регулацията, извършвана от здравната каса (предполагам доста целенасочено) е такава, че първата грижа на лекарите е да помислят по коя пътека да вкарат пациента, да оформят надлежно документацията, а после да лекуват. За съжаление не е тяхна вината. Не е нормално в главата на един лекар да стоят въпроси, свързани с финансирането на дейността и осребряването на пътеките. Той трябва да лекува, да мисли за пациента. Ако го прави обаче, ще стои без заплата. От друга страна, има много силна медийна пропаганда, целяща да настрои пациенти срещу лекари и непрекъснато се изнасят в медийното пространство случаи на лекарски грешки. Далече съм от мисълта, че всички лекари са кадърни и човеколюбиви. Защо го правят? Защото докато всичко се регулираше от държавата, имаше възможност средства например от печелившата военна промишленост да се пренасочат към здравеопазване и образование. Сега такава възможност няма, а държавата е абдикирала и не иска да си поеме финансирането на здравеопазването, което не е безплатно - то е много, наистина много скъпо. Да не задълбавам повече, мисля, че е ясно.
3. България е доста по-скъпа държава от повечето в Европа, съпоставяйки заплати и цени, покупателната способност. Знанията, уменията и способностите на един професионалист са еднакви във всички държави, но в България за тях той получава доста мизерни средства, които в най-добрия случай му гарантират спокойно покриване на ежедневните разходи, без да мисли дали аванса ще го получи в петък или в понеделник. Непрекъснато си следиш сметките за тока, викаш след децата да затварят вратите, да не сядат на пода, че е студено, да си обличат елеците, .... По празниците вместо намаления на цените, получаваш информация, че еди-кое-си се вдига с еди-колко-си процента. В добрия случай не те засяга, но по-трудно отделяш пари за почивка, ако изобщо все още имаш в речника си такава дума. Малко преди да заминем, си смятах данъка върху заплатата - доста съпоставим е като процент с данъците тук, но тук се вижда къде отиват парите от данъците, в БГ нещо не можах да разбера, не си личеше.
4. В България е унижение да си пенсионер, а аз определено не искам такива старини - да се чудя дали да си купя хляб ИЛИ кисело мляко и да чакам детето ми дали ще се сети да ми донесе една бучка сирене.
5. Липса на перспектива. Ако се виждаше поне някакъв шанс да се подобри положението, може би нямаше да сме тук. Но уви, не се вижда, оказа се, за наше щастие, защото иначе никога нямаше да дойда и да видя, че животът може да е доста приятен (макар че сме на няма и 2 месеца емигранти).
Май за друго не се сещам, но и това не е малко  Дойдохме с осигурена работа на таткото. Откакто сме тук, се усмихвам често, наслаждавам се на песента на птиците и на тишината, на въздуха, на гледката.... знаеш ли колко отдавна не ми се е случвало в БГ? Не само, че не съм преживяла стрес - успокоих се, което веднага неизбежно се отразява и на децата. Както беше писано по-горе, на хубавото бързо се свиква. Носталгия не изпитвам никаква (може да сме още много пресни, знам ли). Единственото, за което наистина ми е мъчно, е че майките ни останаха да живеят в мизерията.
Изчети всичко за страната, в която отиваш, свържи се с институциите, ако прецениш, и заминавайте. Аз от БГ се свързах с директора на училището, в което в момента учат децата, формулярите попълних и изпратих електронно. Свързах се и с една дама от службата за емигранти към общината и си задавах въпросите, както и с институцията, еквивалентна на НОИ, за да си изясня нещата.
Желая ти успех!   

Заминах по любов и това е най-правилното решение, което съм взимала до момента. Реших го за 2 дни. Никога не съм чувствала носталгия, влюбих се в обстановката още щом кацнах и така е до днес. Вече не е като едно време, контактувам с близките постоянно по скайп, идват ми на гости. Нямам намерение да се връщам, ако зависи само от мен. Смятам да създам семейство тук и да родя бъдещите си деца тук. Когато се прибирам в БГ изпитвам носталгия по Испания и нямам търпение да се върна. Не е като да не съм опитвала в БГ, просто не се получи. Работех, учех, взимах заплата, родителите ми изпращаха пари и вечно бях притеснена финансово, не можех да спя от тревоги за наеми, сметки и останалите разходи, направо нервите ми се разклатиха. Тук намерих душевното спокойствие, от което имах нужда. Смея да твърдя, че стандартът ми на живот се подобри значително. Но всичко е индивидуално при всеки човек и ситуациите са различни. Никога не съм страдала от носталгия, независимо къде съм била, но явно си е и до характер, знам ли.

Заминах по финансови причини и поради възможността да получа по-добрапрофесионална  реализация.

Защо решихте да заминете?Кога стана това?1999- за да съм финансово независима от баща си .
Страх ли ви беше от неизвестното? Как се почуствахте на чужда земя?  Депресията  и носталгията подгониха ли ви?Да -имаше страх,имаше трудности- първите 6 месеца до 1 година бяха много трудни, но бях млада(на 19) и когато и майка ми и брат ми ме последваха след време ,нещата станаха прекрасни.
След това се запознахме с мъжа ми, върнахме се в БГ за да се роди детето ни там и сЛЕД 3 години в БГ  пак сме  тука ,като планираме много скорошна имиграция отново към трета държава.

Това е начина и за нас сега:
УСПЕХ !

Blue Cafe, чудесно е това, което пишеш. Това успокояване, наслаждаване и на най-малките неща, ми е познато и на мен.  Явно не ви е било мястото в България. А за родителите - сега имате възможност да им помагате. Финансово, морално, всякак. А и аз съм убедена, че те са спокойни, защото вие сте добре.