Подкрепете приобщаващото образование за деца с увреждания!

Ето една много лесно разбираема схема, илюстрираща какво е приобщаващо образование.

Приобщаващото образование не е процес само за децата с увреждания, то е за всички деца. Интегрираното и включващото  се фокусират върху детето, у нас и двете са едно и също, като на първото просто на хартия му сменят заглавието, като за пред Европата.
Интегрираното поставя детето в системата, то трябва да се промени и пасне на калъпа, да окастри различията си, за да не отпадне.
Включващото, пак се фокусира в/у детето, като изцяло изключва общността и като цяло системата.
Цел на приобщаващото образование е промяна на системата и цялата общност, системата и общността, т.е. всички ние сме неспособни и „увредени“. Децата са различни, всяко едно притежава уникален потенциал, ние трябва да се променим и станем способни да го развием.

Дадох пример с дете, което има специфични потребности, които не могат да бъдат осигурени във всяко училище /според мен/, в обема и качеството, които предлага специалното училище.

Веднъж казваш, че специалните училища  сегрегират децата и трябва да няма такива, а и в закона идеята е да се премахнат.


Тук говориш за избор на родителите, между масово и специално училище.


Що се отнася до средствата, логично е да не са еднакви за всяко дете, защото нуждите на децата са различни. Вече не вярвам в принципа "парите следват детето", но дори парите на децата със СОП да вървят плътно след тях, няма как за 1 дете със специфична нужда, различна от РУ, психолог или логопед, тези пари да стигнат. Възможен е компромисен вариант, но той ще бъде за сметка на качеството или казано просто, има 1 дете със зрителен проблем в малко населено място. Там няма специалист, който да работи с него. Колко пари трябва да вървят след това дете за да получи толкова знания и умения, колкото дете в специално училище. Парите за какво ще са - да обучат специалист, да създадат подходяща работна среда, да наемат специалист 2 часа седмично.
Като цяло концепция ПО е  хубава, но просто няма как от раз да стане в този мащаб.

Така, че аз продължавам да не подкрепям идеята за закриване на всички специални училища или преобразуването им в ЦЛР. 

Едва ли има някой, който да се съмнява в това, че концепцията за приобщаващо образование е прекрасна. Но от теорията до адекватното приложение в конкретните условия има да се извърви дълъг и трънлив път. Не съм убедена, че обществото ни, от което ние родителите на деца със СОП сме само една малка част, е готово да го извърви. Е, наистина, за да стане нещо, трябва да започне. Дано и тази концепция не стигне след няколко години до задънена улица, когато ще започне нова реформа в образованието. Фактът, че специални училища под различни наименования продължават да съществуват в почти всички страни на ЕС паралелно със системата за приобщаващо/включващо образование и съответното законодателство, показва, че все пак има нужда и от тях. Нека са 1/3 децата, които не могат ДНЕС да бъдат приобщени в масовото у-ще, но ги има.  Това знаят и разбират всички родители на деца с тежки увреждания, които не биха могли да понесат психически неминуемия сблъсък с негативното отношение на деца в норма, техните родители и голяма част от учителите. Единици са тези, които ще решат да го направят въпреки всичко. В повечето страни на ЕС приобщаването достига до леката умствена изостаналост, а децата с тежка, дълбока и повечето от тези със средна умствена изостаналост, както и децата с тежки поведенчески отклонения се обучават от специални педагози в подходящи за тях условия.  И тъй като няма яснота, какво ще представляват Центровете за личностно развитие, родителите на  децата с тежки увреждания се надяват там да се създадат звена, които ще обслужват по-добре децата им от сегашните ПУ, където наистина ще имат развитие.  Това го казвам не само аз. То е мнение на група родители на деца със СОП. Изразили сме го в писмото си до Министъра на образованието.

Позволявам си да пусна нещо доста дълго, тъй като мисля, че ще е интересно за всички. Нямам представа коя е авторката и не с всичко съм съгласна, но човек може да се замисли над много от казаните от нея неща.


ЕКСПЕРТНОСТ В ПРИОБЩАВАЩОТО ОБРАЗОВАНИЕ ИЛИ ЗА ПРИОБЩАВАЩОТО ОБРАЗОВАНИЕ - ЕКСПЕРТНО?

Една прекрасна сутрин звънна мобилният ми телефон и чух приятелски глас: „Искаш ли да участваш в дискусионна група за приобщаващото образование?” Без да се замислям много-много, приех поканата. Та, приобщаващото образование е моя кауза. Може ли човек да се откаже от каквато и да било възможност да защити отново каузата си. За пореден път - вероятно не и за последен. Приятелят продължи: „Участниците ще бъдат малко на брой, но затова пък експерти. Надявам се дискусията да бъде камерна, но затова пък делова... Практична... Ще те помоля да напишеш кратък текст, пет-шест странички...” Някои от думите му се загубиха в ефира. Остана ключовата фраза: „приобщаващо образование”. И основният въпрос:

Достатъчна ли е само добрата идея - потребители и среда, в която да се случва “приобщаващото образование”?

Затворих телефона - вече със смесени чувства. Какво участие мога да имам аз в една „експертна дискусия”? Та аз не съм експерт, в смисъл - педагог. Но пък съм „житейски експерт” - като дете с увреждане (макар и без по-специални образователни потребности от всяко друго дете) съм преживяла тревогите на „различното човешко създание”. Ходила съм малко по света и съм общувала - с изключително удоволствие и ползи за мен самата - със зрели хора, които, ако бяха прекарали детството си в България, щяха да попаднат или в специално училище, или в дневен център, или никъде извън дома си. Там, където са израснали обаче, те са се образовали, научили са чужди езици и са усвоили умения за общуване с други хора. Разпитвала съм ги с детска настойчивост да ми разказват как се е случило това. Обикновено отговорите са били прости - училището е достъпно за инвалидни колички, методите на преподаване и изпитване са разнообразни и пригодени за всякакви деца, учителите се стараят да осмислят за децата различието, да изтъкват неговата ценност, родителите вярват във възможностите на детето си и го подкрепят в усилията му да научава... Няма особен смисъл да продължавам с изброяването на предпоставките, които правят възможно ученето заедно - изписани са тонове хартия по темата. Та май и аз ще се окажа „експерт”, но в търсенето на решения, а не на оправдания. И ей ме на, в дискусионната група!

Словесната еквилибристика, с която започнах размислите си, цели да илюстрира само и единствено начина, по който вече десет години тече разговорът за образованието на децата със специални образователни потребности. Забравих да вплета тук и словесно-съдържателната дилема „образование” или „обучение” - тя разпалва страстите не по-малко от „интегрирано” или „приобщаващо”.

Какво показва историята? Преди тридесетина години в далечна Америка родители на деца с увреждания се замислят върху бъдещето на малчуганите си, без да забравят здравето им, и излагат пред училищните власти всички аргументи „за” децата им да бъдат „третирани наравно с останалите”, т.е. да ходят в кварталното училище, да бъдат изпитвани, да има изисквания спрямо тях, изобщо да растат заедно с връстниците си. Наричат го интегрирано образование. Десетилетия по-късно се оказва, че понякога тези деца са в училището, но не участват в научаването, в живота на класа. Проблемът е разпознат като системен за образованието - организацията на учебния процес изключва различните, преподаването не е съобразено с техните възможности, справянето им в „обичайна” среда е затруднено. Нужна е промяна. Тогава възниква понятието „приобщаващо” или „включващо” образование, с което се казва, че не е достатъчно децата да бъдат заедно физически, те трябва да се развиват заедно, да бъдат приобщени, включени в общата среда. Продължението следва логично: необходима е промяна в образователната система, в методите на обучение, в техниките на преподаване и изпитване. Образователните стандарти променят акцента в образованието - от измерване на преподадена материя се минава към мерене на придобити знания и умения (в момента педагозите на Запад дори водят дебата на друго ниво - до колко проблематично е меренето, сравняването на знанията и уменията; правя вметката, за да е ясно, че дебатът за образованието е изключително динамичен), от наизустяване - към мислене и решаване на житейски задачи, от механичен сбор на дисциплини - към набор от ценности и принципи, които децата приемат за свои. Става сложно, но в името на децата и тяхното бъдеще усилията продължават и до днес.

В този ред на мисли се сещам за първоначалния анонс на моя приятел - експертността в образованието, в дискусията, въобще навсякъде. Тя, експертността, много тревожно започва да измества човешкото и професионализма. Мнозина биха ми опонирали: „Нали говорим за експертност, тя включва всичко”. Да, говорим за експертност, което предполага, но не означава професионализъм. Нещо повече, професионализмът търси промяна, защото знае, че тя е неизбежна; експертността се чувства най-добре в статуквото - колкото по-устойчиво, толкова по-добре!

Но и този дебат за експертното и професионалното все още не е започнат „редовно”. Защото изисква кураж и компетентност, умения за критична рефлексия и научаване, приемане на различието като част от живота и прочее други ценности.

Така че отговорът на основния въпрос - дали е достатъчна само добрата идея за случването на приобщаващото образование - е риторичен. Пътят обаче започва с идеята, минава през политическата воля и професионализма и... няма край. Той може да криволичи, може да е с дупки, може на места да се стеснява и разширява, но ако движението по него е еднопосочно, целенасочено и последователно, все ще ни отведе до ново, по-добро място. Стига идеята да е добра! Поне засега няма признаци идеята на приобщаващото образование да е калпава - възможности за всички деца, право на избор (ама реално!!!) както за родителите, така и за учителите (как да преподават), потенциал за реализация на децата в бъдеще.

Аз май хванах бика за рогата - политическа воля ли казах преди малко? Е, именно тя е тази, която прави идеята реалност. Просто защото образованието е политически въпрос, въпрос от публичната сфера на решения, за които държавата харчи парите на данъкоплатците. Колкото и потребители да има, колкото и заклинания да се редят, политическите решения са тези, които подлежат на изпълнение или на санкции за неизпълнение.

А какво е състоянието на политическите документи в България? Има Закон на народната просвета. В параграф 34 от Преходните и заключителни разпоредби на този закон, публикуван в бр. 40 от 2004 година на ДВ, пише дословно: „В срок шест месеца от влизането в сила на този закон Министерският съвет приема, по предложение на Министерството на образованието и науката, Национален план за интегриране на децата със специални образователни потребности и/или с хронични заболявания в народната просвета.“ Много усилия хвърлихме докато убедим законодателя да приеме подобен текст. И какво от това? Законите очевидно не могат да действат ефективно там, където няма адекватна култура и начин на мислене, който да схване същината на законотворческото усилие...

Към днешна дата на интернет страницата на МОН е качен Национален план за интегриране на децата със специални образователни потребности и/или с хронични заболявания в народната просвета. Когато се появи този постинг с обещаващото „Приет беше...“, всички ние, радетелите за приобщаващо образование, възкликнахме с облекчение: „Преходът свърши, започва истинската работа“. Дори моето недоволство, че пак правим новостите с изоставане, беше нехарактерно умерено - не си бях дала сметка, че един национален план съвсем не ангажира като оперативен план - последният не позволява словесни своеволия. Рекох си, щом дават зелена светлина за промяна и се ангажират с някакви действия, добре е. А на нас работата ни е да проследяваме тяхното правене, да бъдем коректив. Така постепенно „интегрираното“ ще стане „приобщаващо“ образование. В МОН не се забеляза суетня около плана и подготовката за неговото изпълнение тогава. Днес вече разбираме защо е било така. В анонса на министерството липсваха важни - политически по същество - детайли като кой го е приел и с какъв нормативен акт, кой носи отговорност за изпълнението му и с какви пари ще се реализира.

Учители и директори на общообразователни училища изпаднаха в трепетно очакване на по-нататъшни инструкции - на какво могат да разчитат от държавата и нейните институции. Мнозина започнаха да приемат деца със специални образователни потребности (СОП) въпреки системата. Правеха го от убеденост и професионализъм или по далеч по-прозаични причини - къде, за да запълнят бройка, къде, по настояване на родителите, къде, за да докажат, че тая работа не става.

Децата се чувстват зле - и няма как да бъде другояче, щом средата не е пригодена за тях, щом нямат помощни технически средства, щом ги изпитват по начин, който е най-малко подходящ за тяхното увреждане. Учителите са изтормозени - също неизненадващо, при положение че един психолог отговаря за 500 деца, а ресурсните учители са с неясна длъжностна характеристика, месторабота и институционална подчиненост. Да не говорим за липсата на ресурси, необходими за изработване на дидактични материали, литература и прочее важни неща както за децата, така и за учителите. Наистина, хората трябва да са обсебени (в добрия смисъл на думата!) от идеята за интегрирано образование, за да го практикуват в тези условия.

А иначе в повечето доклади до Европейската комисия правителството отчита „приемане на Национален план за интегрирано образование”. Европейските комисари не се впускат в търсене на формалните актове, те гледат на нещата на едро, по същество - има ли план и какво е качеството му. Нататък докладът продължава: „Интегрирани са еди колко си хиляди деца със СОП...“ (бройката няма значение, защото в преобладаващата си част това са деца с документи от Лекарска контролна комисия, които не винаги имат „специални образователни потребности“). Европейските чиновници обаче смъмриха правителството (умерено), поставяйки „приобщаващите социални политики“ в жълтата зона на оценките си - не че мястото им не е в червената, ама много „червена“ щеше да стане хартията им. Министърът на образованието и просветата пусна в обръщение заклинанията за модернизиране на образованието, които слушаме от години... Панта рей...

Ето как добрата идея сама по себе си се оказва достатъчна за... демагогия.

И така изминаха две петилетки. Без да се докоснем до основното: ценности и професионализъм в образованието като система. Тези неща създават средата, онази среда, в която всички деца могат да се чувстват по-добре. В тях е разковничето и на приобщаващото образование. Ако е ценност децата ни да се развиват, да се научат да живеят заедно, да се справят с разнообразието на живота - с радостите и трудностите в него - то и специалните им образователни потребности стават естествена част от цялото. Онова цяло, което изисква нито повече, нито по-малко от учителска компетентност за работа с всякакви деца, гостоприемство на училището и увереност, че всяко дете може да научава - математика, български, история или общуване с различни средства. Физическата среда е още по-елементарна за постигане: рампа на входа, асансьор вътре, широки врати и широка тоалетна - поне една. Така, дори преместването от кабинет в кабинет няма да затруднява децата с физически увреждания, т.е. няма да се налага промяна в организацията на учебния процес.

И ето как се върнахме отново към политическата воля. А тя се изразява в актове - документи, отговорности, ресурси. Не просто в постинг на интернет страница. Политическата воля прави идеята реалност, когато произведе механизъм за ежедневно функциониране, правила и процедури за действие, ресурси за практическо приложение, санкции при неизпълнение. В нашия конкретен случай това означава:

Методика за оценка на възможностите на детето и нужните му ресурси за приобщаване;

Правила за взаимодействие между различните институции, които имат отношение към развитието на детето;


Процедури за избор между различни форми на обучение (в хода на работата);

Гаранции за съобразяване с потребностите на детето, а не на училището или на системата.

Приобщаващото образование си има цена, която е инвестиция с висока възвръщаемост. За такава инвестиция съм склонна да си плащам и аз данъците.

А добрите инвестиции се правят с ценности (в какво да се инвестира) и професионализъм (как да се инвестира), с целеустременост (= преследване на цел) и решителност. Харчовете за поддържане на специални и помощни училища, дневни центрове и санаториални училища не носят никаква възвръщаемост и обслужват персонала на тези заведения - рехабилитацията на децата, които имат нужда от такава, може да се организира по много по-добър начин и да стане част от интегрирания план за развитие на детето. Родителите на децата с увреждания са доволни от съществуването им, защото само в тях виждат защитени места за рожбите си и достъп до услуги, от каквито се нуждаят. Средствата за организиране на благоприятна среда в общообразователните училища са инвестиция във всички български деца. А на въпроса - “Как да се харчи най-добре?”, също не е нужно да откриваме топлата вода - схемата „парите следват детето“, а не обратното, е доказала своята ефективност и по отношение на публичния ресурс, и по отношение на резултатите за децата.

 © Капка Панайотова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.12.2006, № 12 (85)

Добре казано в сверата на идеализма. Само, че ние сме реални хора - малка подробност.

teo, това е една безсмислица която ще доведе до раздробяване на парите и на практика нищо.
Не можеш да сравняваш различните специализирани училища и да ги приравняваш, да оставим масовото училище. То затова е масово защото се придържа към средните способности на учениците за обучение. Децата които се отклоняват в определени граници / за съжаление не могат да се дефинират точно и индивидуално/ ще могат с приобщаващото образование да се обучават. Другите деца не могат и отнемането на специалните училища ще означава не дискриминация, а нацизъм в действие.
Сравняването на средства на деца с увреждане и преразпределение на такива за неща които не могат да се контролират и оценят е начин за пладнешки грабеж. Никой не владее икономиката и е известно, че специалните потребности струват много, а неизвестните още по- много.
Между гъвкавост и незнание има много голяма разлика.  
Гъвкавостта означава добре познаване на материята и използване във времето.
Незнанието е изграждане на различни калъпи и проба кой къде ще се мушне с доста сила и осакатяване. На повърхността всичко е гладко, а вътре си смачкан. Съответно никога няма да излезеш отвън такъв какъвто си. По- добре квадрат, от колко безформено същество което всеки може да те напъха където прецени за необходимо.

Ранна интервенция в семейна среда ще помага на деца с увреждания в Русе

Разкриват център за „Ранна интервенция за предотвратяване изоста … еца с увреждания“

От всичко изчетено май забравихме за ранната интервенция на децата с увреждания.
Не виждам смисъл в приобщаващо образование след като няма изградени центрове за ранна интервенция.

Хамелеон,
Подобно на реката, която води началото си от извор и по пътя  към морето в нея се вливат по-малки рекички и поточета и я правят пълноводна, всяка, дори най-малката добра инициатива за  приобщаване на децата към обществото (не само в учебните институции), има смисъл.
Не можем да се откажем да се опитваме да направим възможното за по-големите деца, които не са били обект на ранна интервенция.

Освен това политиката "ранна интервенция" сега прохожда в България и от това, което видях в Интернет включва по 10-15 деца и изцяло се основава на проекти, финансирани от спонсори. Какво става като свърши проектът? Много важно е да има държавна политика и финансиране от държавата. Иначе на много места подобно на не една друга и тази инициатива може да се окаже "от ден до пладне".

Проектът в Русе е приключил през юни т.г. Имаш ли сведение дали инициативата продължава?

констанца, естествено всяка помощ за децата със СОП е от значение.
Идеята ми е, че когато има дете с някакво изоставане трябва да има центрове, които да работят с тях от най-раннта възраст. Успехите на децата ще са значителни и на родителите може да се спестят време и притеснения.
Да не е задължително детето има има диагноза, за да ползва услугите на дневен център, а това да е възможно и дори ако се установи изоставане в развитието от родителя.

Намерих като информация това засега:
Заработи нов център за деца с увреждания

Явно всичко започва от Карин дом.
Обучение Ранна интервенция за екипа на Карин дом

Семинар на тема „Приобщаващото образование – практически аспекти … ровежда във Варна

..... гост-лектори са Ким Тейлър, директор на специализирано училища за деца със специални нужди от Великобритания и Стела Пламенова, която е специален педагог в същото училище. Това е най-голямото учебно заведение в Обединеното кралство за деца със специални нужди, комплекси медицински и физически състояния и аутизъм, както и обучителни затруднения, на възраст от 3 до 19 години.

Значи и във Великобритания има специални училища, които развиват и усъвършенстват дейността си в подкрепа на децата.

ПП За Световния ден за информираност за аутизма ми дадоха едно писмо на българка, работеща в училище за аутисти /не помня държавата/, но четейки го хем се радвах за децата, хем ми се свиваше душата за нашите.

Не за първи път рушим всичко до основи и градим като Х и съответно това което не ни отърва на сегашната политика го "унищожаваме", след това създаваме отново.
Някой задал ли си е въпроса как деца с различни увреждания могат да се обучават заедно, ако едното увреждане не позволява използване на специфични методи за другото?
Например: дете с епилепсия и дете с аутизъм в ниския спектър или с противоположни СИД? Сляпо дете + дете с хипер активност. Глухонямо дете + слухов СИД в горния диапазон. СИД в противоположности.
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=108366.0

Ето един малък откъс от публикация, показваща по кой път вървят страните от ЕС по отношение образованието на децата със СОП. Можете да я прочетете цялата в Електронно списание LiterNet, 15.06.2007, № 6 (91)

ЗА ИНТЕГРИРАНОТО И ВКЛЮЧЕНОТО ОБРАЗОВАНИЕ НА ДЕЦАТА СЪС СПЕЦИАЛНИ ОБРАЗОВАТЕЛНИ ПОТРЕБНОСТИ (СОП)

 Образованието на децата с увреждания в ЕС

Анализът на ситуацията в сферата на образованието в страните от ЕС показва, че днес във всички тях се осигурява или поне се правят опити да се осигурят възможности за интегрирано и включено образование на децата със СОП, макар че във всяка страна има различни законодателство и решения в зависимост от потребностите. Тези разлики са толкова големи, че понякога е трудно да се намерят общите страни и елементи (виж напр. Косевска 2003).

Според някои изследователи (Пшибиш 2005) на образованието, в страните членки на ЕС могат да се оформят три модела, когато става дума за специално и интегрирано образование.

1) модел на „единствения път” - това са страни, в които образователната политика и прилаганите практически решения и действия са насочени към интеграцията на почти всички деца в масовите училища. Такива страни са Гърция, Испания, Италия, Кипър, Норвегия, Португалия и Швеция (Пшибиш 2005). Интересно е например, че в Италия още от 70-те години на ХХ век няма специализирано образование;

2) модел на „двата пътя” - това са страни, в които съществуват две отделни образователни системи, които функционират на основата на отделни правни норми за образование в масовото (интегрирано и/или включено) и специалното образователни течения. Отделен сектор за специално образование действа в Белгия, Холандия, както и в България, Латвия и Румъния (Пшибиш 2005). Със сигурност обаче в страни като Белгия специализираното образование е доста по-различно от това в България;

3) модел на „множество решения” - тук не се използва едно решение, а по-скоро се предлагат различни концепции, свързващи елементите на горните два модела на образование. Такива страни са Австрия, Великобритания, Германия, Ирландия, Исландия, Лихтенщайн, Люксембург, Финландия, Франция, както и Естония, Литва, Полша, Словакия, Словения и Чехия (Пшибиш 2005).

© Божидар Ивков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2007, № 6 (91)

Мама_Нана,

Ето какво е положението през 2011г. в Англия (не Великобритания) според официалната статистика:
•   Общо в училищата на Англия е имало 224 310 ученици с документ за СОП, което е 2,8% от учениците, процент непроменен през последните години.
•   От тях 54, 3%  са били в масовите училища (през 2010г. 54,8%)
•    Останалите са били в специални училища както следва: във финансирани от държавата чрез общините 38,7%, в частни училища 4,3% , във финансирани от спонсори – 1,9% и 0,8% в референтни звена (за ученици, които не могат за се обучават нито в масовите, нито в специалните училища).
•   Но през 2011г. в училищата на Англия е имало и 1 449 685 ученици със СОП, нямащи документ за това. Това означава 17,8% от учениците, а като се добавят тези с документ за СОП процентът става 20,6.

Констанца, на нас от експерти и "експертизата" им, направо не е прилично да казвам до къде ни е дошло. Именно на "експертите" трябва да се благодари за сегашното състояние на образователната система. Толкова за експертността им.

ЗПУО:
"Чл. 43. (1) Специалните училища са:
1. за обучение и подкрепа на ученици със сензорни увреждания – увреден слух или нарушено зрение;
2. възпитателни училища интернати;
3. социално-педагогически интернати.
(2) Специалните училища са от интернатен тип с целодневна организация на учебния ден, осигурено хранене и общежитие.
(3) В специалните училища се провежда обучение за завършване
на клас и за придобиване на основно и средно образование. В специалните
училища се осигурява и обучение за придобиване на професионална
квалификация.
(4) В специалните училища по ал. 1, т. 1 може да се осъществява профилирана подготовка.
(5) В специалните училища по ал. 1, т. 1 може да се организира и
провежда и задължително предучилищно образование на деца със сензорни
увреждания – увреден слух или нарушено зрение, преди постъпването им в
І клас."

Да ви питам, горния текст, ако се отнася лично за вашето дете, без избор на друго, само защото било с някакво сензорно нарушение, като как ще ви се види? Да сте принудени да пратите детето си на 5 год. в интернат?!
Защо, защото било със сензорно нарушение. И защото в цялата страна имало само няколко училища, дето да могат да предоставят толкова „специалната“ подкрепа за детето ви. Специален педагог, слухово-речеви, специален предмет и учебници, страшна сложнотия и специалност.
Представителите на тези родители казаха, ние си искаме специалните училища, щото там имаме подкрепата, ама в същото време искаме децата ни да са в масовите.  
Т.е. сега парите за тези деца ще продължат да вървят към специалните у-ща, т.е. след институцията, ама те искат същите специалисти, учебници и предмети да ги има и в масовите, е, с какви пари ще се плащат последните, ако случайно майката на дете със сензорно нарушение реши, че иска детето й да е в обикновеното училище зад блока й?

teo7777, проблемът е много по-голям за тези деца, защото няма специалисти в малките населени места.
Никой родител не се интересува от пари, а от подкрепяща среда за детето му в ДГ и у-ще. За това дали ще са осигурени такива специалисти в град като Свищов, например.
Не става въпрос за училището "зад блока", а за това в града.