питане до родителите на пораснали деца

Аз се чувам с тях всеки ден, понякога и по-често. Нито ми тежи, нито ми пречи. Не виждам какво общо има самостоятелността, с това да знам дали близките ми хора са добре.
Защо да се говори чак за прехвърляне на отговорности? Не може ли човек да поиска съвет или да се консултира с близките си и в крайна сметка пак да е самостоятелен? А често се допитвам до тях за разни въпроси, но в крайна сметка си правя каквото съм си наумила.

Е, ти можеш да поискаш съвет дори да не сте се чували месеци. Но ще поискаш за нещо определено, а няма всеки ден да обсъждате ежедневието си. Всъщност с тези непрекъснати разговори вие само физически  сте разделени, мислено продължавате да си живеете заедно.

Аз имам сестра и трите с майка ми сме си много близки. Имаме прекрасна връзка, споделяме си всичко, имаме си наш хумор, забавляваме се трите прекрасно. С баща ми от дълги години не поддържаме връзка.

Въпреки това, относно телефонните разговорчета с мама, аз и сестра ми сме различни. Майка ми и сестра ми се чуват поне по веднъж на ден, по-често два. Освен това допълнително ако има нещо интересно за казване, сестра ми веднага звъни и уведомява. Отделно от това адски много товари, защото е малко...от мухата - слон, драма куйн и излива, всичко върху майка ми, за което аз направо я съжалявам. Аз, от друга страна, по принцип не си падам много телефонист, 2-3 пъти максимум на седмица и то основно тя ме търсеше. Знаеше си, че ако има нещо страшно или важно, ще споделя и че ако не звъня, най-вероятно съм добре. Аз по-принцип винаги съм била по-самостоятелна и независима и тия абонаменти за разговори много не ми допадаха, особено истерията, че нещо се е случило, ако не се състоят    Изключително дразнещо ми се струваше. Например, ако систъра не е отговорила или не е звъннала обратно известно време, се започваше едно истерично звънене и издирване, ужас и кошмар  колко пъти съм чела конско, нямат брой

Нещата малко се промениха обаче, като заминах. Сега понеже тук ми е много самотно, липсва ми средата и си липсваме много трите, бременен мозък, хормони, малко проблеми и сега не мога да я удържа, имам си абонамент за дълъг разговор всяка сутрин. Винаги има какво да си кажем, голяма помощ ми е, не знам как щях да се справя психически без нея. Сега не ми и тежи, по-скоро имам нужда от разговорите. Късметлийка съм с майка си, определено 

Брейй колко самостоятелни сте всички, ще каже човек, че сте се появили на този свят и без помощта на родителите си - нали си можете и сами 

Ъъъъ...А? 

Аз не изкоментирах, че намирам чуването с някого по 10 пъти на ден за обсебващо и ненормално, защото това си е според мен и как аз чувствам нещата. Опс, вече го направих 

Нямах предвид теб, а постове от последните две страници

Ок, извинявам се тогава   

Ако за двете страни и околните е ок, няма ненормално. Ако едната страна се чувства зле, трябва да се направят компромиси и да се намери някъде средата, удобна за всички, според мен. Все пак става дума за родители и деца и си дължим поне малко грижа за това как караме другия да се чувства.

И аз съм съгласна с това Просто не съм привърженик на крайните изказвания, а видях доста такива, та затова не се стърпях

Извинявай, но съм респектирана и питам, какво работехте тогава, предполага се, че сте и следвали по това време, че успявахте без никаква помощ да имате и жилище, и храна, и учебници и т.н.
Защото ако сте били в жилище от родители, баби и т.н., то тогава заявлението за самостоятелността  доста кухо изглежда. Остава единият от вас да е по-голям от другия и да го е издържал ... Не  е заяждане, учудвам се и питам.

С бившата ми половинка бяхме по същия начин. Нито моите, нито неговите родители бяха с особени възможности за помощ. Майка ми ми пращаше по някакви поощрителни наградки от време на време, но бяха далеч от издръжката. Тя е медиинска сестра. Учехме, живеехме в общежитие. Първоначално и двамата работехме в едно интернет-кафе в Студентски, той му беше управител, аз си работех. После работихме много други неща. Много често беше трудно, но се справихме.

Ами за мен не е нормално да се чувам с тях само ако ми трябва съвет/помощ.

Да, можем сами и да, чуваме се с родителите си, но не по няколко пъти на ден.


Хм, и къде съм написала само?

имам почти 20 г син, който живее сам. задължително, ама повече от задължително е минимум едно телефонно обаждане на ден. отделно скайп, файсбук , др.

не  ми е минало през ума да се запитвам  как е при другите.

Въобще не е задължително да следваш.Ние учехме до 11 клас, завършвахме на по 17-18 години.Аз съм излезнала от нас на 18 на практика.Жилище не сме имали-плащахме наем.Работехме и двамата и с едната заплата се плаща наем, с другата-храна.Учебници-на малко по-късен етап, или взимахме от познат.Аз не съм учила тогава, уча сега.Той също не учеше тогава, записа на по-късен етап.Разликата ни е една година.Съвсем лесно и постижимо е, стига да не си мрънкало, че нямаш за купони и парцалки постоянно.Познавам доста такива като нас и нищо учудващо няма.Нямаше и телефони, беше зората на мобифоните, имаха единици.Първият ми личен мобилен телефон бе едва пред раждане на първото ми дете.Това означава, че не само не съм се чувала с майка ми всеки ден, ами и с мъжа ми.Имахме стационарен в квартирата, но излизах сутрин рано за работа , прибирах се доста късно-все сме излизали някъде, млади сме били-та не съм звъняла по нощите на майка ми.А тя и да е звъняла-няма кой да и вдигне.
Не знам следването преди 15 години как е било, сестра ми учеше тогава в УНСС, даже са малко повече от 15 май...И пак си работеше.Работехме даже заедно.Не е казала да и е много трудно нещо, а е тип читанка-и учебници си купуваше сама с парите си.Към днешна дата мога само да замълча тактично на думи от сорта-който е студент не може.....защото аз самата съм студент и виждам достатъчно какво може и какво не.

Ако зависеше само от родителите ми, най-вероятно щяхме да си звъним всеки ден. Аз обаче не обичам да телефонирам и съответно мобилният ми телефон често е изключен. Колегите и шефовете го знаят и звънят на домашния - ако ме няма вкъщи, проблемът си е техен. Нямам никакво желание да съм постоянно на разположение, само защото някой си искал да говори с мен точно сега.

С майка ми и баща ми се чуваме два пъти седмично по Skype, тъй като живея в чужбина и е по- евтино и за тях, и за мен. Ясно ми е, че те биха желали да се чуваме по-често, но аз не виждам какво толкова ще си разказваме всеки ден. Много обичам родителите си, но наистина нямам никакво желание да слушам всеки божи ден майка ми да нарежда кой се оженил и каква кола си купил и да се вайка защо аз отказвам да се омъжа и защо не съм си купила кола. От ранна възраст съм й казала многократно, че няма да се омъжвам, но тя отказва да повярва. Вече съм на 34, но тя още не ми вярва. Надявам се, че като навърша 40 ще го повярва най-накрая, но както казва сестра ми - блажени са вярвящите...