„Бий дупе, да да не биеш гъзище”

Именно. Свеждаш до минимум нещата, които фрустрират детето ти, доколкото е възможно. За самото дете хич не е добре да изпада постоянно в кризи. Едно от нещата, които фрустрираха моя син, бяха промени в рутината и адаптацията към нови места/хора. За него всякакви промени, дори най-дребните, бяха придружени с рев. Ревал е само за това, че минаваме по друг път от ДГ за вкъщи или че не се прибираме направо у дамо както е свикнал. И да, свикна примерно след известен период от време, че във вторник ходим на логопед и като го взема от ДГ не се прибираме директно у дома и спря да реве през целия път. Само, че като дойде следващата промяна, която няма как да избегнеш - и ето ти пак период на криза. Така, че да, за всяка отделна промяна ти са нужни да речем от седмици до месеци, за да свикне, но като дойде следващата, и следващата и седващата, пак преминаваш през подобни неща и така няколко години! Сега на 7 години и работа с него нещата стоят съвсем по различен начин. А преди трябваше да следвам много подредено и структурирано ежедневие, с минимални отклонения в рутина, посещения на публични места, срещи с хора и т.н. С това се съобразяваха и в ДГ. Сега вече мога да си позволя много повече неща, макар да знам, че ни най-малко не са изключени ситуации, които могат да го натоварят, но начинът, по който показва фрустрациите си не е толкова смущаващ спокойствието на околните.

Ми не знам, да ти кажа, но моята дъщеря само боят я отучи от досадния навик да се върти. Писала съм, мисля, по този въпрос и преди - въртеше се, значи, туй детенце и много се забавляваше. Пада, удря се и пак става. Явно завиването на свят я радваше по някакъв начин. Говорихме, обяснявахме, показвахме, на живо чудо се направихме с баща й, но всуе, уви. Как да махна всички мебели от къщата си, пък и мебелите из всички други места по света, на които й хрумваше да се върти? Беше на три половина-четири някъде, когато падна върху шкафа с телевизора и си проби слепоочието по ужасяващ за мен начин. Спешни центрове, снимки на глава и прочее екстри - слава Богу, нищо страшно, освен нашите бели коси и нейното малко белегче. Тогава не й се карахме, защото бяхме твърде разтревожени, но последва напоителен разговор (сто и пети), вече уж с голямо дете, придружен с много разбиране и много съгласие от нейна страна. И когато след още седмица баща й я мерна пак да се върти като дервиш в стаята, неизбежното се случи. Ама просто подивя този човек и аз бях напълно в съгласие с него. Жал-не жал, педагогично-непедагогично, след този пердах не се врътна повече (вече е в първи клас).

Аз съм писала няколко пъти за това. Зависи каква е причината да посяга едно дете. Големият син ни посягаше на около 2 години, за да ни привлече вниманието. Показахме му, че може да ни хване за ръката или да ни пипне внимателно по крака, вместо да да ни цапне. Опитвал е да ме удря и с малка топка по главата като форма на игра, показахму че топката може да си удря в земята, а не по главата ми. Схвана бързо. От яд започна да посега по-късно, на брат си когато той му взимаше играчките. Санкции било то отделяне в друга стая и шамар не учат децата КАК се разрешават цивилизовано конфликти и КАК се изразяват силни емоции. Използвах подобни случаи, за да ги уча именно на тези неща. Винаги съм била на място, знаейки кои неща могат да предизвикат конфликт. Минала съм през етап, в който за известно време яд се изразявашв в замахване във въздуха, а не върху човек, който в послествие беше заменено със стискане на юмруци, сега вече се говори. Играчките могат да се споделят, да се редуват - единият 5 мин играе, другия после 5 мин, могат да се измисли игра,която да играят заедно. В началото им помагах в търсенето на варианти за разрешаване на конфликти, сега се справят съвсем спокойно сами. Малкият ми син никога не е посягал, много по-естествено и отвътре му идва да разрешава конфликти. На голямия  трябва да се демонстрират модели на поведение, които след това да повтаря и повтаря, за да се научи да ги прилага. Удрян е заради неприемливо поведение, което с нищо не му помогна да разбере КАК трябва да се държи, само истеряса още повече.

Защо отделянето в друга стая да е санкция? Просто е предпазване на жертвата и детето може да избере дали да остане близо до него и да не го удря или не, да не говорим, че това не означава, че никой няма да му каже нищо по въпроса с изразяване на емоциите и тн. Просто си разсъждавам, както казах, нямам две деца, а едно, но ми е любопитно.

Ей, че хубава тема Научих доста неща, на други се посмях от сърце.

Същия дервиш си имам и аз... Ужас. Направо не мога да повярвам какво ми се случва. Освен въртенето се върви и с гърба напред. А доколкото чета Вашето е продължило доста:( Ако и моето чудо продължи до 3-4 години направо ще побелея.
Съжалявам за офф-а Ама не се сдържах да се пооплача

  Ще ми се да мога да дам друг съвет за справяне със ситуацията, освен вече споделения, но не мога. Поне у нас приказките, увещанията и нагледните ситуации не дадоха резултат, нито последвалите по-императивни запрещения, затова се и стигна до крайната мярка, пазена за екстремни случаи. Надявам се при вас да се намери друг изход и да не се стига до инциденти, защото този детски... как да го нарека... навик? си е направо опасен.

Ами тази дума употребих прост. Санкция, последтвтие, предпазна мярка от нараняване, каквото и да е просто наистина не учи детето на това КАК да се държи. Аз съм предлага разделението като вариант на децата ми като вземат да се карат и да си повишават тон, примерно. Или да се разделят/аз ще ги разделя/, за да се успокоят и после да говорим или намаляват децибелите и разрешаваме проблема веднага.

А ако и шамара нямаше ефект? (Знаеш, че не се заяждам, просто питам)

Значи приемаш, че да се разделят е ок? Защото по- рано в темата се говореше за това какво да се направи, ако докато са в едно помещение постоянно едното дете удря другото. Струва ми се логично да се отдели в друга стая и да се успокои. Защото вие сте разрешили проблема веднага, а има деца, които на разговорите ще реагират с още физически удари. Все пак, хубаво е човек да има търпение, но пък и за да не травмираме агресивното дете не си струва да травмираме другото, което му е жертва. Надявам се да става ясно каква е логиката, не настоявам да споря и да съм права, дори нямам сериозно мнение по въпроса, но в такава посока разсъждавам.

Да, като вариант за успокоение. Проблемът обаче е, че като си сам с двете деца,  те са малки, и за да се успокоят имат нужда от възрастен до себе си, този вариант не е особено приложим. Ти може да отидеш с едното в другата стая, пък другото да писне и ей такива неща. Да ги оставиш пък в различни стаи, а ти в трета - съвсем. Аз също съм разделяла, но в рамките на една стая когато са били малки.

Е, ако едното е на 2, а другото на 4 не можеш да оставиш ни едното без надзор, така е. Ако поне едното е по- голямо става, дори "жертвата" да напусне стаята, а майката да остане с буйстващото дете.  При всички случаи има начин да се прекрати боя без и родителя да се бие с децата, това ми беше идеята.

Да, аз те разбрах. И съм напълно съгласна, че бой може да се прекрати без да се биеш децата, може и да се предотврати дори, стига да си наблизо и нащрек при критични ситуации, ако ги знаеш кои са, де. Последното е най-добрият вариант според мен, но не всеки им нерви и време за това.

Аз пък смятам, че понякога не може да се прекрати без бой. Опитът ми показва, че 300 забележки, обяснения и примери, не дават резултата, който идва само след един- единствен шамар.
В краен случай - два. Изобщо не уча децата си как да се държат, защото смятам, че живеят в нормална семейна среда и имат съвсем приемливи модели на поведение. Достатъчно да е разберат как не трябва да се държат. 

Съгласна съм с Янечек за тези ситуации и в тази връзка, ужасно съжалявам, че не напердашихме дъщеря си по-рано, преди да я поставим в такъв огромен риск с навика й да се върти. Отчитам като грешка търпението и безконечните ни приказки, които можеха да доведат не до малък белег на главата й, както сега, а до нещо непоправимо...

Но тук отново се опира до родителската цел. Нашата например е да дадем възможност на децата максимално рано да станат самостоятелни във физически и емоционален аспект. Ето защо никога не сме обезопасявали къщата (имам предвид с разместване на мебели, прибиране на вази и прочее), а сме ги научили в най-ранна възраст как да я обитават безпроблемно. Не ни е хрумвало да стоим край тях и да дебнем за конфликтни ситуации, защото конфликтните ситуации са били пресичани още в зародиш. Не сме търсили начини за овладяване на истерии, защото не сме допускали емоциите им да преливат здравословното си русло. Ще каже някой, че това е невъзможно и зависи от детето, обаче аз няма да се съглася. Пиша горното възоснова директни наблюдения над много деца, като най-най-най-преките ми такива са върху шест броя, проследени от пренатален период, та досега - на 4 месеца, на 3, на 7, на 9, на 12 и на 16 години. Деца, които нямат друго общо помежду си, освен начина, по който са гледани. Възможно е, разбира се, Вселената да се е пошегувала с мен и да е събрала на случаен принцип тези тъй еднакво възпитани, а инак съвсем различни един от друг подрастващи, но се съмнявам.

От моя гледна точка нещата стоят така: всички истории за пристъпи, ревове, истерии, безкрайни периоди, пубертети, кризи и дребни психологически проблеми (от сорта на 'не яде зелено', 'не спи наляво', 'не обича хора с бели дрехи', 'не минава по тесни улици'), които съм виждала и чувала в реалното и виртуалното си пространство, все идат от страна на родители, вкопчени в идеята за пацифизъм, неагресия и либерализъм по отношение емоции, права, щения и т.н. (липса на режим, хранене на поискване, приспиване на поискване, пълно съобразяване с мотивацията и желанията на детето и пр.). От друга страна, нямам в архива си подобни наблюдения над децата с по-строги и по-еднопластови родители, които отново гледат с внимание и грижа, но без прекомерия, психологически тактики и без самоцелни стремежи. Затова и гледната ми точка е такава, заради реалността навън.

Добре, как няма да приспя детето на поискаване?  Много ясно, че когато поиска, тогава ще спи, а не да я държа будна, защото има още половин час. А пък ако отдавна е минало времето за заспиване, а на щерката още ѝ се дивее - няма как да я приспя без да реве.  Ето, спеше по 1 път на ден, но от една седмица започна да става 2 часа по-рано и сега спи по два пъти на ден понякога.
crazy chick, как научихте децата да не пипат вазата, например? С бой ли? Не се заяждам, просто ми е интересно. 

Не разбирам вече защо и се връзвате на Крейзи?!
Тя самата не се усеща как започва да си противоречи сама на себе си в опитите си да се изкара най-добрата възпитателка в темата и във Форума.