Как да кажем на детето, че домашният любимец умира?

Аз не можах. Котката ми на 15 години падна от терасата.
Казах на щерката /тогава 10 год./, че е избягал и си е намерил мадама. Имаше няколко въпроса защо му е мадама като е скопен, но... и до сега не съм и казала истината. Тя израстна с него, сърце не ми даде. А на мен все още ми липсва. Мисля, че до голяма степен го направих заради себе си - не ми се обясняваше, нямах сили - много го обичах.
Ако беше болен, да го вижда, че си отива - да, но при такава нелепица...

Спомням си когато дядо ми почина - бях на 6 години и изобщо не разбирах, защо хората умират. Попитах баща ми и той ми обясни много спокойно за кръговрата на живота и че това е естствения завършек на всеки живот. Всъшност реагирах доста добре, но трябваше да отида на погребението, защото нямаше кой да ме гледа - тогава си поплаках доста и най-вече, защото за първи път виждах баща ми да плаче.
Съветът ми е да не се лъжат децата, не ги подценявайте. Обяснете им какво е смъртта и те ще разберат. Естествено е да са тъжни и да плачат, ние също го правим, само че при тях минава много по-бързо, защото са деца

аз бих премълчала и бих казала, когато вече е факт. не виждам смисъл да се измъчва детето в очакване и все да пита кога ще умре и дали ще оздравее.
имаме риби. често умират и не съм крила. прие го съвсем нормално. в началото малко странно му беше, но не е имало драми. вярно към риба не се привързва толкова човек, но все пак...аз самата не съм създавала драми по повода. просто обяснявам, че са били болни или стари и им е дошло времето. първите пъти купувахме нови, вече не. един вид старите и болни си отиват, за да направят място за нови и здрави.
идеята с ново кученце е добра 

Не може ли да се полекува поне малко кучето? Ветеринар може да прецени дали има още живец в него?


Това е добър и щадящ чувствата на детето съвет.
И ние гледахме рибки. Драмата идваше от мен, когато умираха. Всяка си имаше име и я помня до ден днешен. Гадна работа е смъртта на домашен любимец, ама много гадна.

Наскоро имахме подобна дилема и много мислих по въпроса, но всичко мина леко.
Котката на свекърва ми почина от старост на 18 г. Синът ми /тогава на 4 г./ си играеше с нея, хранеше я, но според мен не беше особено привързан. Първите няколко дни, когато ходихме на гости, дори не забеляза отсъствието й.
Веднъж попитал свекърва ми къде е Мишо и тя му казала, че отишъл при други котенца да играе и вече няма да се върне. Тя е имала впредвид при други мъртви котенца, в рая, но не знам как точно е казала. Това обяснение било достатъчно, повече не е питал. За него е много важно всеки да си има компания. Дори като изхвърля паднала бисквита в коша, пита няма ли да й е тъжно там сама и обясняваме, че не е сама, там има парченца ябълка и т.н., с които ще си говорят и ще си играят.
Може би затова точно това обяснение свърши работа.

истината без заобикалки.
Това си е естествен ход на живота за всеки роден...
Имахме морско свинче, умря в ръцете на щерката ей тъй, както си играеха 2-те. Беше около 10-11 годишна... Плакахме много двете, а синчето мааалко се натъжи. Той е бил около 5-6 годишен.
В детската главица смъртта не е това, което е в действителност. Те възприемат по друг начин света.

Аз самата на 6г. и половина загубих едната си баба и съм доволна, че нашите не са ме "пожалили" и не са ми спестили нейното погребение.

Май и аз мисля така. Успокоения и обяснения - тогава.
Тежко е да изгубиш домашен любимец , но е неизбежно , съчувствам ви 

Встрани от темата , не се меся , но ако кученцето е много зле и се мъчи , според мен по-добре още сега да го приспите. Вие си знаете де.

Когато почина кучето ми преди 2 години, казах на детето. Поплакахме си и това беше. Когато се сети за нея по снимките знае, че е била стара, болна...Все пак в последните си две години тя не чуваше, не виждаше,....И той я гледаше и ми помагаше да я подстригваме, приспиваме /имаше дни, в които не можеше да заспива и скимтеше/, храним. Двамата си знаехме, че някой ден просто ще заспи и няма да се събуди. Е случи се. Баба му се обади и ми каза. Седнах до него и му казах, че Кити вече я няма. Че няма да се върне и е на небето. Стана му много мъчно, но смятам, че така е най - добре.

Сама ще се учудиш, че детето ще възприеме фактите по-лесно от теб. Ние загубихме дядо, куче и баба и винаги казвахме истината. Детето приема фактите доста по-лесно от нас.
ако се налага да приспите кученце, обяснете на детето, че то се мъчи. Децата разбират дори по-добре от възрастните.

Много съм съгласна, дори по себе си съдя - като бях по-малка приемах нещата много по-реалистично и наистина ми беше по-лесно.

Преди година и половина почина нашето куче. Дъщеря ни е израснала с него, тя тогава беше на 10 г. Намерихме го  починал, добре, че не се беше прибрала с баба си преди нас! Казахме и, че е много зле и го завеждаме на лекар. Като се върнахме, и казах, че е починал. Тя реагира с много малко сълзи, за разлика от мен. Преди месец може би, без никакъв повод ме попита дали ми е мъчно  за него, казах - да, и попитах- А на теб- Ето тук ме боли мамо и посочи сърцето си. Плача в момента, като се сетя. Просто децата както казаха и по- горе приемат смъртта, някак по естествено.

Здравейте,
много съм ви благодарна за отговорите, съветите, помощта и подкрепата. Моля да ме извините, че ви върнах назад във времето, а и болката от спомените. Действително имах нужда от вас и много, много ви благодаря. Още вчера вечерта след като прочетох отговора от Фики /много ти благодаря/ се замислих и започнах лекичко и нежничко да я подготвям. Точно това обяснявах, че е вече много стара и може би всеки момент ще отиде на много по - хубаво място, къдто няма болка и страдание, ще стане на звездичка и всяка вечер ще ни се усмихва от небето~В първия момент реагира с отрицание, после и стана тъжно, но не се разплака~може би защото прекратихме темата, не исках да настоявам и като за първи път информацията и бе достатъчна, а и може би защото тя е все още жива~

Винаги сме казвали истината, а много домашни любимци сме погребали- котки, кучета, папагали. Познати хора, близки също. Казвам какво се е случило, без заобикалки. Обяснявала съм, че не знам дали просто са изчезнали или душата им е на небето. Плакали сме заедно, бърсали сме си сълзите, гушкали сме се. Често гледат снимки, разказват... и знаят, че смъртта е част от живота. Приели са, че всички живи същества умират. Забранено ми е само да казвам, че някой ден и мен няма да ме има, че остарявам или дори всеки намек, че времето тече и за мен- обявена съм за вечна и безсмъртна.
Като изключим последното, приемат смъртта напълно нормално от съвсем малки. Никога не съм ги лъгала, винаги съм била директна с тях и смятам, че така е правилно. Не ги щадя, защото смятам, че така ще са по-подготвени за живота. И ги уча на искренност- качество, което аз много ценя.

Тъкмо преди месец и малко изпратихме нашия Грей. Не беше неочаквано- доста време се борихме, бягахме посред нощите в спешния. Бях честна с дъщеря ми( на 11 г. е)- не знаем дали ще го спасят, може да го изгубим всеки момент. Като почина, ѝ обясних, че е  страдал и е намерил покой. И там някъде е пъргав и здрав. Още поплаква( и аз тайно от нея поплаквам).

"МОСТ НА ДЪГАТА
На самия край на небосклона има място наречено Мост на Дъгата. Когато животното умира, особено ако то е било много любимо за някой в този живот, то попада на Моста на Дъгата. Там има безкрайни поля и хълмове, по които нашите приятели могат на тичат и да играят всички заедно. Там има изобилие от храна, вода и слънчева светлина и там на нашите любимци им е топло и комфортно.
На това място всички болни и стари животни се превръщат в млади и пълни с енергия; имащите травми и осакатявания отново стават здрави и силни. Времето за тях минава неусетно, ако само си спомним за тях в своите мечти и сънища. Животните там са щастливи и доволни от всичко освен едно - всяко от тях си е отишло рано и е оставило в този живот някой много скъп за него човек.
На Моста на Дъгата животните тичат и безгрижно играят всички заедно, но идва ден, когато някое от тях неочаквано се спира и гледа в далечината. В неговите очи пламва огън, а тялото му започва да трепери от нетърпение. Неочаквано то напуска своите събратя, лети над изумрудено зелената трева, и краката му го носят все по-бързо и по-бързо.
То ви забелязва; и когато вие и вашия любимец накрая се срещате, здраво се прегръщате, щастливи от това, че сте се събрали и повече никога няма да се разделите.
То ще бъде лудо от щастие, ще лиже вашето лице, вашата ръка отново ще го гали нежно по главата, и вие още веднъж ще погледнете в преданите очи на  своя любимец, толкова за дълго напуснал вашия живот, но никога не напуснал вашето сърце.
Сега вие можете да пресечете Моста на Дъгата заедно..."