Любими откъси, мисли, цитати, с които живеем - 3

V
Оазис

Толкова много ви разправях за пустинята, че преди да продължа да ви разказвам още, иска ми се да ви опиша един оазис. Тоя оазис, който имам пред очи, съвсем не е загубен нейде в дълбочините на Сахара. Едно от чудесата на самолета е това, че той ви потопява направо в глъбините на тайнственото. Вие бяхте биолог, който изучаваше през прозорчето на кабината човешкия мравуняк; вие равнодушно наблюдавахте тия градове, настанени в своите полета, в центъра на пътищата им, които се разтварят като звезди, хранещи ги подобно артерии със сока на полята. Но една стрелка затрепери върху един манометър и тая зелена китка там, долу, се превърна в цяла вселена. Вие сте пленник на една морава сред един спящ парк.
Отдалечението не се мери с разстояние. Стената на една градина у нас може да заключи повече тайни, отколкото китайската стена, и душата на малкото момиче е по-добре закриляна от мълчанието, отколкото сахарските оазиси — от плътността на пясъците.
Ще разкажа за един кратък престой нейде из света. То беше близо до Конкордия, в Аржентина, но би могло да бъде и вред другаде: тайнственото е разпространено навсякъде.
Бях се приземил на едно поле и съвсем не знаех, че ще изживея вълшебна приказка.
Старият форд, в който се возех, не ми загатваше нищо особено, нито пък тая тиха челяд, която ме беше прибрала.
— Ще ви настаним да прекарате нощта…
Но при един завой на пътя, под лунното осветление, се откри китка дървеса, а зад дървесата — къща. Каква странна къща! Ниска и широка, здраво сградена, почти крепост. Приказен замък, който още от преддверието сочеше спокоен, сигурен и защитен подслон, като манастир.
Тогава се явиха две девойки. Те ме огледаха сериозно като двама съдници, изправени на прага на забранено царство: по-малката се намръщи и тупна пода със зелена дървена пръчица; после, след като се запознахме, те ми подадоха ръка, без да промълвят дума, с вид на чудновато предизвикателство, и изчезнаха.
Това ми се видя едновременно забавно и очарователно. Всичко беше просто, мълчаливо и бегло, като първа дума от някаква тайна.
— Хе! Хе! Те са дивачки — каза простодушно бащата.
И влязохме в къщата.
Обичах в Парагвай оная иронична трева, поникнала между камъните на столичната настилка, тревата, която иде от невидимата, но жива девствена гора, за да види дали хората все още са в града, дали е дошъл часът да поизлъска всички тия камъни. Обичах тоя вид разнебитеност, защото тя е израз на голямо богатство. Но тук бях омаян.
Защото тук всичко беше разнебитено по възхитителен начин; така както е например старото дърво, покрито с мъх и малко напукано от старост, както дървената скамейка, дето десетки поколения влюбени идват да си почиват. Дървените украси бяха извехтели, капаците на прозорците разядени, столовете кривоноги. Но тук нищо не е било поправяно.Личеше, че чистеха с жар. Всичко беше измито, лъснато, блестящо.
От това салонът имаше вид на извънредна напрегнатост, като набръчканото лице на стара жена. Пукнатини в стените, дупки по тавана — аз се възхищавах от всичко това, но особено от продънения паркет, тук-таме разкъртен и разклатен като корабно мостче, но пак така изтъркан — намазан и лъснат. Странна къща, която не оставяше впечатление на нехайство и изоставеност, а извикваше извънредно уважение. Всяка измината година е прибавяла по нещо към нейното очарование, към сложността на нейния образ, към топлотата на нейната приятелска атмосфера, както и към опасностите на пътешествието, което трябваше да предприемем, за да минем от гостната в трапезарията.
— Внимавайте!
Беше една дупка. Казаха ми, че в такава дупка мога много лесно да си счупя краката. Никой не бе отговорен за тая дупка: то беше работа на времето. В това върховно презрение към всяко извинение имаше нещо твърде аристократично. Не ми казаха: „Бихме могли да запушим всички тия дупки, богати сме, но…“ Не ми казаха също — това, което беше истината: „Тоя имот сме го наели от града за тридесет години. Градът трябва да го поправи. И градът, и ние се инатим…“
Презираха обясненията и подобна свобода ме очароваше. Най-многото казваха:
— Хе! Хе! Малко е разнебитено…
Но с толкова лек тон, че аз не вярвах да са много опечалени от това. Представяте ли си цял орляк зидари, дърводелци, столари, гипсаджии да наредят светотатствените си инструменти сред такова минало и да ви направят в осем дни една къща, която съвсем не бихте познали и в която бихте се чувствували като на гости? Една къща без тайнственост, без скрити ъгълчета, без дупки под нозете, без подземия — нещо като общински салон?
Съвсем естествено беше девойките да изчезнат в тоя дом на фокусничества. Какви ли пък ще са таваните, щом салонът вече приличаше на таван! Долавяше се, че от най-малкия полуотворен шкаф ще се изсипят вързопи пожълтели писма, разписки от някой прапрадядо, повече ключове, отколкото ключалки имаше в къщата, и които ключове естествено не стават нито на една ключалка. Очарователно ненужни ключове, които смущават разума и карат човек да мечтае за подземия, за заровени ковчежета, за жълтици.
— Ако обичате, заповядайте на трапезата. Седнахме на масата. Минавайки от една стая в друга, вдишвах пръснатата като тамян миризма на стара библиотека, която струва повече от всички парфюми на света. А най ми харесваше пренасянето на лампите. Истински тежки лампи, които се носят от една стая в друга, както в най-далечните дни на моето детинство, и които раздвижват по стените чудесни сенки.
Човек издигаше с тях букети светлина и черни петна като палмови листа.
После, щом сложиха лампите, всичко се застояваше неподвижно — и осветените полета, и огромният струпан наоколо мрак, дето пукаха дъските.
Двете девойки се появиха също така тайнствено, тъй безшумно, както бяха изчезнали. Те седнаха на масата със сериозен вид. Навярно бяха нахранили своите кучета и птички, бяха разтворили прозорците си към ясната нощ и бяха вдъхнали от вечерния ветрец мириса на растенията. Разгъвайки сега кърпите си, те ме наблюдаваха благоразумно с крайчеца на окото, питайки се дали биха могли да ме причислят към своите домашни животни. Защото те притежаваха също така една игуана, един ихневмон, една лисица, маймуна и пчели. Всичко това живееше размесено, разбираше се чудесно помежду си, създавайки по тоя начин един нов земен рай. Момичетата царуваха над всички тия библейски животни — милваха ги с малките си ръце, хранеха ги, пояха ги, разказваха им приказки, които всички, от маймуната до пчелите, слушаха.
И аз очаквах да видя двете толкова живи девойки да вложат всичкия си критичен дух, цялата си изтънченост в една бърза, тайна и окончателна присъда над мъжа, който седеше насреща им.
В детството ми моите сестри оценяваха с бележки гостите, които за пръв път удостояваха нашата трапеза. И точно когато разговорът замираше, изведнъж в мълчанието прокънтяваше едно: „Единадесет!“, на което никой освен сестрите ми и аз не можеше да разбере прелестта.
Опитът от тази игра малко ме смущаваше. Тъкмо затуй беше ми по-стеснително, че моите съдници са така добре осведомени. Съдници, разпознаващи измамливите животни от другите, доверчиви животни, и които по стъпките на тяхната лисица разбираха дали тя е в добро, или в недобро настроение и които тъй дълбоко проумяваха душевните вълнения.
Обичах тия тъй изострени очи и толкова прями души, но предпочитах да сменят играта. От страх пред „единадесет“ аз подло им подавах солта, наливах им вино, ала вдигайки очи, откривах меката сериозност на съдници, които, не се подкупват.
Дори ласкателството би било безполезно: те не познаваха суетата. Суетата — да, но не и хубавата гордост; и те мислеха за себе си — без аз да им помагам в това — повече хубави неща, отколкото аз сам бих се решил да им кажа. Не ми идваше наум да ги смайвам със занаята си; защото все пак смелост е, макар и по-друга, да се изкачиш до най-отдалечените клони на един явор, и то само за да провериш дали новоизлюпените пиленца имат вече перца и за да кажеш добро утро на приятелите си.
Моите две мълчаливи вълшебници продължаваха да ме оглеждат, докато вечерях, и толкова често ме поглеждаха крадешком, че престанах да говоря. Настъпи мълчание и в това мълчание нещо подсвирна върху паркета, прошумоля сред тишината под масата и притихна. Дигнах очи любопитно.
Тогава несъмнено доволна от тоя изпит, но употребявайки своя последен пробен камък и като хапеше с младите си диви зъби хляба, по-малката простичко ми обясни с наивност, която тя, все пак смяташе, че ще смае варварина, ако аз бях такъв:
— Това са усойниците.
И млъкна доволна, като че обяснението би било достатъчно за всеки, който не е прекалено глупав. Сестра й хвърли мълниеносен поглед, колкото да прецени моето първо движение, и веднага и двете наведоха над чиниите си най-кротки и простодушия лица.
— А!… Това са усойниците…
Естествено бе да изпусна тия думи. Нещо се бе плъзнало между краката ми, нещо бе досегнало прасците ми и това бяха усойниците…
За мой късмет аз се усмихнах, и то непринудено; инак биха го усетили. Усмихнах се, защото ми беше весело, защото тая къща наистина с всяка измината минута все повече ми се харесваше и защото също така ми се искаше да науча нещо повече за усойниците. По-голямата ми дойде на помощ:
— Гнездото им е в една дупка под масата.
— Вечер към десет часа те се прибират — добави сестра й. — Денем ходят на лов.
На свой ред аз крадешком поглеждах девойките. Тяхната изтънченост, техният мълчалив смях зад спокойното лице. И се възхищавах от тази царствена власт, която те упражняваха.
Днес си мисля. Всичко това е твърде далечно. Какво ли са станали тия две вълшебници? Несъмнено те са се омъжили. Но дали са се изменили? Толкова сериозно нещо е това преминаване от състояние на девойка в състояние на жена. Какво ли правят те в някоя нова къща? Какви ли са сега отношенията им с дивите треви и змиите?
Те се бяха смесили с нещо всемирно. Но дохожда ден, когато в младото момиче се пробужда жената. И то мечтае да бъдат най-сетне наградени деветнадесетте години. Деветнадесетте години тежат на сърцето. Тогава се явява един глупак. И за пръв път острите очи се измамват и сами го разхубавяват. Ако глупакът каже няколко стиха, смятат го за поет. Смятат, че той ще разбира продънения паркет, смятат, че той обича ихневмоните. Смятат, че ще бъде поласкан от доверието на усойницата, която се премята под масата между нозете му. Дават му сърцето си, което е дива градина, на него, който обича само подредените паркове. И глупакът отвежда княгинята в робство.