Невъзможните хора в живота ни

Дали някой е патологична личност, или невъзможна, все тая. Когато притиска душата ти, вменява ти вина, очаквания, когато само мисълта за него стяга нещо в гърлото ти, тогава няма значение какъв е.

Не всеки е достатъчно силен да изгради бронята си, по-често се саморазрушава от опитите. Най-гадното е, че тези поражения са много тежки, точно защото са от близки хора, или от такива, с които животът те е свързал.

   
       Много точно написано. Припознавам в написаните изречения себе си. Притиска ме в гърлото и не мога да дишам. Свива ми се сърцето направо. Правя опити да не обръщам внимание и да не влизам в спорове, но е невъзможно. Виждам как се саморазрушавам!

Jennifer, ако почнеш да мислиш само в насока изкарване на пари и изнасяне, ще стане. Колкото повече мислиш, че е невъзможно, толкова по няма да се получи.

Финансите никога не идват сами, трябва да намериш начин да ги изкараш.

Не зная от къде да започна и дали въобще да започвам, но толкова много ми тежи, че бих искала мнение, помощ, каквото и да е ..
От години знам, че това, което се случва вкъщи не е правилно, но не можех да опиша точно какво е. Става дума за баща ми.., но така като се замисля, напоследък определям като невъзможна майка ми. Трудно мога да го категоризирам, но ще опитам да разкажа. Изключително манипулативен лъжец, раздаващ празни обещания, които никога до сега не е спазвал. Човек, който не търпи чуждо мнение, подпитва със загриженост и те изслушва само за да “събере материал”, който така да извърти срещу теб, че да се чудиш от къде ти е дошло. На семейни събирания или вечеря винаги води едни монолози и всички седят и мълчат от неудобство. Едни и същи истории, разказвани милион пъти. Ако пък решиш да кажеш нещо и да го прекъснеш се нацупва, започва да те гледа лошо, подхилква се иронично на това, което казваш, и някак си се усеща  едно напрежение в стаята. Знае слабите ми места, мнението ми по някои въпроси и започва да се заяжда, Леко уж непринудено като с памук ме изкарва извън нерви, докъто не избухна. Тогава пък ставам виновна, че повишавам тон на баща си. Когато ми писне и да реша да отстоявам мнението си до край, изведнъж се сблъсквам с най- агресивния човек на света, който крещи, удря по масата и се ококорва срещу теб с такава злоба, че да останеш безмълвен от обида и стъписан от виковете му. Ако обаче е в настроение, е най- добрият баща на света- страхотно чувство за хумор, мил, обичлив.., лошото е, че не знаеш в кой момент ще стъпиш на криво или пък за какво ще се ядоса. Ей така от нищото е способен да направи жесток скандал, в който почва сам да си се навива, да вика и тн. Всички седим и търпим да му мине, а когато се поуспокои, се правим на клоуни и леко по леко бурята отминава. Разбира се някак си винаги намира начин да се измъкне и да не е виновен за нищо. Най- често агресията и заяжданията му бяха насочена към мен и по-рядко към майка ми.
Дори и когато прекалява, така обръща нещата и обяснява, че го прави от любов и загриженост, пък аз, видиш ли, съм неблагодарна за това, че ми показва правилния път. Често ми натяква мнението си и дава непоискани съвети, но разбере ли, че не съм постъпила така, както ми е казал, става лошо. Дори веднъж се разсърди и направи скандал, за това, че не съм гласувала за този, за който ми е казал
 И да разкажа на някой, няма да ми повярва..пред хората е най- услужливият, весел, любезен човек, който някога си срещал.
Преди 3 години ми се случиха поредица от много тежки и лоши събития. Дори и тогава не спря с неговите глупости и не ме остави да си поема дъх. След поредната изцепка си казах край. Срам, не срам едва тогава, след толкова години, започнах да осъзнавам какво наистина прави, какви номера върти. Сякаш ме удариха с мокър парцал през лицето! Колкото по-вече четях и разбирах с кактв нарцис си имам работа, толкова по-тежко ми ставаше. Спрях да му говоря, да ходя в нашите на гости...Както ми звънеше по 100 пъти на ден и ме държеше с часове на телефона, така не ми е звънял от тогава. От начало идваха с майка ми на семейните събирания ( с цялата рода:) и ми бяха сърдити- нацупени и двамата и не ми говореха. След време, майка ми започна да ми звъни, да иска да идва да вижда детето. Нито дума не си казахме за станалото, но всеки път, плачейки, започна да ме моли и баща ми да идва. Вече по празниците идваха заедно вкъщи, да видят детето, да му подарят подарък и така. Отстъпих и си мълча...нали са ми родители, но всеки път като знам, че ще идват, дори и за малко, огромна буца засяда на гърлото ми. Аз не говоря с него. Всички си се държат така, сякаш нищо не се е случило, сякаш няма проблем. Преди няколко дни обаче, майка ми дойде и ме пита до кога ще продължавам така- няма ли да им отидем на гости, не си ли е изкупил вината за 3 години време, не бил толкова черен, колкото го изкарвам, не ми мислил лошото, хората били шушукали, че не ходим в тях, не съм ли ги била искала в живота си и тн, много съм била чувствителна и не трябва да му обръщам толкова внимание, той си бил такъв и тн и тн...това подплатено с доста сълзи. Скъса ми се сърцето- майка ми е... но пък ми е толква мъчно, че тя никога не ме защити. Никога не му каза -ей, какво правиш, защо й крещиш така ?!? Правеше се, че нищо не се случва и сега се опитва да направи същото. Кара ме да игнорирам чувствата си, да преглътна всичко и пак да отида да забия коляно, както правех преди на всеки скандал. Не знам нарцис ли е, с ЛР ли е , психопат ли е, но не искам пак да скъсявам дистанцията и това е. А така ми е съвестно и неприятно, и толкова много боли..
Последствията за мен си мисля, че са необратими и трудно се понасям дори аз самата -  станах студена, страня от приятелите си, постоянно съм под напрежение, не се радвам на живота, нямам мечти, цели, изключително черногледа съм..с две думи кофти човек

Според мен не трябва да отстъпвате.Щом не чувствате нужда да общувате,не общувайте.

Това, че майка ти се е примирила, ей така заради "Какво ще кажат хората", теб не те задължава с нищо. Не общувай с баща си и обясни на майка си, че ти си по-важна и твоите чувства са по-важни от Какво ще кажат хората. Майка ти за себе си е приела да търпи, но ти няма нужда да си го причиняваш.
  Добре е, че си осъзнала проблема. И си се откачила. Сега трябва да работиш над себе си и да преодолееш чувството за вина. Ти нямаш вина за това, че голям човек/ баща ти/ не иска да осъзнае, че има психологически проблеми. Ти нямаш вина, че майка ти е слаба и не смее или не иска нещо по-добро за себе си.
  Ако трябва и можеш виж се с психолог. Той ще ти даде насоки и механизми как да се справиш с чувствата си. Дано намериш читав такъв.

Спазвай си no contact-а с психопата, какво като ти е баща.

Вън на токсичните хора от живота ти. Без значение какви са.
Майка ти явно е съ-зависима и допринася за насилието.

Щом си чела толкова много, не може да не знаеш за no contact. Майната му. Родител или не, ако един човек ти влияе зле и чак соматизираш - буци в гърлото, изтощение, нежелание за живот и т.н., по-добре да го разкараш, а обществото каквото иска да приказва.

Не се "подпалвай", за да може друг да се топли на огъня и да му е густо Твоето аз и най-вече здравето ти (и психическото) би трябвало да е над вмененото изкуствено чувство на вина и на дълг.
Не му дължиш нищо. Очевидно не се е справил за толкова години да е добър или поне минимум адекватен родител.

Тръгнала си по пътя на твоята "свобода", но още не си го извървяла.
Майка ти може да го играе парламентьор и да ти налива - "Баща ти е, сприхав е, прости му, един ти е и т.н", но истината е, че тя не те е защитила, като е омаловажавала постъпките му.
Най -трудно ще ти е да питаш нея - Защо?

Имаш ли сили да го направиш, тогава ще си напълно свободна.
Нямаш ли, стани егоист и първо за своето спокойствие мисли, без да плащаш данък. Да ти ей такова - спокойно и вътрешно щастливо за теб си.

И да, после може да пръдължите заедно, ако всеки си признае вината.

Аз бих те посъветвала въобще да прекъснеш всякакъв контакт с него и да поставиш условие на майка си, че ако иска да се виждате  отсега нататък да се прави, че той не съществува в тези моменти, а не чувствата ти.
Имам личен опит и знам, че на човек му е мъчно, защото има чувството, че си отрязва възможността да има родител, нещата да се оправят. Тъй като е крайно от гледна точка на обществото решение, също така и годините обработка, че усещанията ти нямат значение и са неадекватни,  започваш да се питаш дали наистина не преувеличаваш, но в един момент идва осъзнаване, че никаква възможност няма за отрязване, прекъсваш нещо, което не е хубаво и няма потенциал да бъде.
Иначе като дойде усещане, че сте човек-човек, равнопоставени, а не в йерархия родител-дете, ще ти дойде и чувството на свобода, че не си длъжна да толерираш поведение, което ти вреди и създава дискомфорт на такова ниво само защото сте ''свързани''.
Пожелавам ти положително за теб развитие, каквото и да решиш!

Тъжно е да чета такива истории...

Да, но ги има в изобилие.

Не всички родители си обичат децата.

Не всички хора са добри. Има и такива, непоправими, независимо дали са невъзможни съзнато или неосъзнато.

Зад усмивките на много хора има тъга.

Тук няма място за вина. Какъвто и да ти е, или да ти е бил един човек, щом той ти вреди го изпращаш вън от живота си. Никой няма такова задължение да търпи тормоз и унижения. Включително и ти.
Приеми го като чудесна тренировка за себеотстояване, каквото вероятно ти липсва и спрямо всички хора. Експериментирай с различни начини да отказваш на майка си и на баща си, може да не е приятно, но това е правилното и ти го знаеш.

Не съм очаквала толкова хора да ме разберат и подкрепят. Ревах като дете и ви благодаря за това! Благодаря, че “влязохте в неудобните ми обувки” и ми показахте, че това, което чувствам и мисля не е лудост, и че не съм сама!
 Питала съм майка ми защо си е мълчала през цялото това време, не я ли болеше като гледаше от страни ?!? Отговорът й беше, че ме е защитавала и не си е мълчала 🤷♀Опитвам се да я разбера - може би е преглъщала в името на семейството или от страх да не се прехвърли агресията му върху нея...не знам. Никога, никой не е изричал на глас и конкретизирал какво се случва...всеки път се неглижираше станалото и се оставяха да отшумят нещата и аз не мога да си обясня защо. Защо никога не се изправих и не му поисках обяснение за откаченото му държание и защо търпях толкова много години ?!? И да..въпреки всичко, някак си не мога да отрежа с ножицата и да кажа до тук съм с тях..все се надявам да дойдат и да си признаят, че не са били прави през годините, че не съм виновна за нищо...Глупаво, но факт! Знам, че трябва да отстоявам себе си по-вече и да се опитам да продължа напред.., а не да търся възмездие, да водя мислени диалози с тях и тн. Ето тази крачка ако успея да направя, може би ще има светлина и за мен:)

Когато спориш и защитаваш не винаги е пред двете страни.Може с твое отсъствие да го е правила, но да не  е успяла.
Успокой се, дай време, нещата улегват понякога.Особено като кльофне човек почва да прави равносметка, но не всеки осъзнава и други мнения  и разбирания ,така си остава на своето.Не си сама, гледай си живота както  и другите правят.Всички искаме да ни разбират и  ценят, ама не става.