Преживявам не толкова хубав период и ми се иска да чуя какво мислите и евентоално да получа някаква подкрепа за да взема правилното решение.. или поне да се разтоваря малко споделяйки с някой...
Поредната тема за семейна драма - Живеем заедно, имаме дете на годинка.. и от както малкият се е родил нещата като чели не вървят. Вече незнам как да реагирам, караме се постоянно.... често се чувтвам толкова обидена, че си мисля, че трябва да се изнеса, понеже няма да се получи, но ми е трудно да взема това решение. Обикновенно аз стартирам поредната караница, провокирана от отношението му, което намирам за обидно и неприемливо (в повечето случаи той мисли, че првя от мухата слон и се чудя за какво да се скараме). За всичко ме упреква - защо не съм измила пода... нищо не съм правила по цял ден.... това защо съм го сложила там, като мястото му не е там, зао мия тая тенджера така, като еди как си се правило...сега защо сядам на комютъра, веднага да ставам, че ще го ихвърли... За най-малкото нещо, реагира грубо и тръгва да обижда "Забравила си си ключовете, може ли да си толкова тъпа" (това с груб тон и възмуение как може да му губя времето така, понеже тази реплика може да бъде казана и с шеговит тон и да не е обидна и неприятна)... Или влизам в магазина, той чака в колата, връщам се, крещи ми се защо съм се забавила толкова много, докога щял да ме чака (аз съм прекарала нормалното за избиране на някакви продукти и чакане на опашката време)... и такива работи... Опитвам се да говоря, да обяснявам как се чувствам, че не ми е приятно... че трябва да променим нещо, понеже нещата не вървят.. Обикновенно не ме отразява, понеже тези разговори се случват вечер (през деня той е на работа все шак) той се дразни че му се спи, няма ли да млъкна вече, да го оставя да заспива... Вече няколко пъти споделях че си мисля, че може би трябва да се изнеса... Много ми беше болно да изкажа това и си мислих, че ще го трогне, че ще покаже по някакъв начин, че не иска това.... Но на него сякаш не му пука... Иначе много си ме обичка (така казва), не иска да се караме... А аз не се чувствам обичана, не получавам комплимети, напротив - имам чувството, че не харесва нищо, което правя, че за него съм смотана и тн. Мисля, че характерите ни просто не пасват и затова неможем да се разберем.. дори когато се опитаме да проведем разговор с цел да разберем къде е проблема и да променим нещо нио не излиза... просто все е дно говорим на различни езици, незнам дали разбирате какво имам предвид...
Аз лично вярвам, че като намериш точния човек всичко е прекрасно и лесно, той те допълва, кара те да си по-добър човек ,да се чувстваш красива и способна на всичко.. и все повече не вярвам, че той може да е този човек за мен.
Иначе да, разсеяна съм, забравям някои неща, разхвърляно е вкъщи.. често чиниите не са измити и пода не е изметен... но не е като да вися по кафетата по цял ден... занимавам се с малкия и понякога нямам търпение той да се пребере да го вземе за малко да свърша нещо, което цял ден се опитвам да направя, но не смогвам.. опитвам се и да работя от вкъщи, понеже иначе няма да се оправим с парите, а той сякаш не разбира.... трябва да чакам да заспи малкия вечер за да мога да седна да поработя, преди това ако поискам да го гледа малко да седна да свърша малко работа се сърди, че само на комютъра съм седяла... ок ще го гледа.. но да му сменя гащите аз... да направя вечеря, да гледам малкия да не му пречи да вечеря, да оправя след вечерята... да приготвя малкия за баня.... и ако седна да поработя ще ме следи като гаден шеф какво точно правя, дали не съм влезнала във фейсбук случайно или пък ползвам скайп!!!
Иначе много искам нещата да се получат и да живеем щастливо и тн.
Ох май се поовлякох.. спирам за сега...
П.С.
Малко ме е срам да си разказвам живота по форумите, написах това и от половин час седя и се чудя да натисна ли бутона "публикувай"... но какво пък.... дано не прочете някой познат де...
Виж целия пост
Поредната тема за семейна драма - Живеем заедно, имаме дете на годинка.. и от както малкият се е родил нещата като чели не вървят. Вече незнам как да реагирам, караме се постоянно.... често се чувтвам толкова обидена, че си мисля, че трябва да се изнеса, понеже няма да се получи, но ми е трудно да взема това решение. Обикновенно аз стартирам поредната караница, провокирана от отношението му, което намирам за обидно и неприемливо (в повечето случаи той мисли, че првя от мухата слон и се чудя за какво да се скараме). За всичко ме упреква - защо не съм измила пода... нищо не съм правила по цял ден.... това защо съм го сложила там, като мястото му не е там, зао мия тая тенджера така, като еди как си се правило...сега защо сядам на комютъра, веднага да ставам, че ще го ихвърли... За най-малкото нещо, реагира грубо и тръгва да обижда "Забравила си си ключовете, може ли да си толкова тъпа" (това с груб тон и възмуение как може да му губя времето така, понеже тази реплика може да бъде казана и с шеговит тон и да не е обидна и неприятна)... Или влизам в магазина, той чака в колата, връщам се, крещи ми се защо съм се забавила толкова много, докога щял да ме чака (аз съм прекарала нормалното за избиране на някакви продукти и чакане на опашката време)... и такива работи... Опитвам се да говоря, да обяснявам как се чувствам, че не ми е приятно... че трябва да променим нещо, понеже нещата не вървят.. Обикновенно не ме отразява, понеже тези разговори се случват вечер (през деня той е на работа все шак) той се дразни че му се спи, няма ли да млъкна вече, да го оставя да заспива... Вече няколко пъти споделях че си мисля, че може би трябва да се изнеса... Много ми беше болно да изкажа това и си мислих, че ще го трогне, че ще покаже по някакъв начин, че не иска това.... Но на него сякаш не му пука... Иначе много си ме обичка (така казва), не иска да се караме... А аз не се чувствам обичана, не получавам комплимети, напротив - имам чувството, че не харесва нищо, което правя, че за него съм смотана и тн. Мисля, че характерите ни просто не пасват и затова неможем да се разберем.. дори когато се опитаме да проведем разговор с цел да разберем къде е проблема и да променим нещо нио не излиза... просто все е дно говорим на различни езици, незнам дали разбирате какво имам предвид...
Аз лично вярвам, че като намериш точния човек всичко е прекрасно и лесно, той те допълва, кара те да си по-добър човек ,да се чувстваш красива и способна на всичко.. и все повече не вярвам, че той може да е този човек за мен.
Иначе да, разсеяна съм, забравям някои неща, разхвърляно е вкъщи.. често чиниите не са измити и пода не е изметен... но не е като да вися по кафетата по цял ден... занимавам се с малкия и понякога нямам търпение той да се пребере да го вземе за малко да свърша нещо, което цял ден се опитвам да направя, но не смогвам.. опитвам се и да работя от вкъщи, понеже иначе няма да се оправим с парите, а той сякаш не разбира.... трябва да чакам да заспи малкия вечер за да мога да седна да поработя, преди това ако поискам да го гледа малко да седна да свърша малко работа се сърди, че само на комютъра съм седяла... ок ще го гледа.. но да му сменя гащите аз... да направя вечеря, да гледам малкия да не му пречи да вечеря, да оправя след вечерята... да приготвя малкия за баня.... и ако седна да поработя ще ме следи като гаден шеф какво точно правя, дали не съм влезнала във фейсбук случайно или пък ползвам скайп!!!
Иначе много искам нещата да се получат и да живеем щастливо и тн.
Ох май се поовлякох.. спирам за сега...
П.С.
Малко ме е срам да си разказвам живота по форумите, написах това и от половин час седя и се чудя да натисна ли бутона "публикувай"... но какво пък.... дано не прочете някой познат де...
Баси, така ще го стъпя че ще му се стъжни живота наизпроводяк. 
