Провалям ли живота на детето си?

само хипотетично го казвах. за себе си съм го решил. 

Да де, то хипотетично, ама нали все пак обсъждаме конкретните случаи в темата.

Да де, то хипотетично, ама нали все пак обсъждаме конкретните случаи в темата.
[/quote]
обсъждаме , да , но никой не може да каже какво ще се получи след 1-2 или 3 опита.
пак опираме на хипотетичното. и докато ние,възрастните, си правим опитите току виж сме провалили живота на детето си.

С това искаш да кажеш, че човек не бива да търси щастието си отново ли?!
Абсолютно НЕ съм съгласна!
Ако видиш първия ми пост в темата, ще разбереш защо.

Според мен си в периода на криза във връзката, когато той ти е толкова черен,
че каквото и да ти се каже, ти си си навила, че това е края и няма смисъл от втори шанс,
и детето ще го преживее и ти ще срещнеш щастието някъде там.

Не мога да се съглася с разсъжденията за щастието на детето.
И аз дълги години исках нашите да се разведат.
Бях на 16, когато ми поставиха въпроса-при кого ще останеш?
Беше просто ужасно, никога не съм предполагала, че ще се чувствам толкова уплашена.
Не се разведоха. И да, татко се промени. Още са си заедно. Не и беше лесно на майка,
тя също ми е отговаряла-заради вас не се развеждам, радвам се, че е така.
Родители ми изживяха втора младост след пенсионирането си.
Сега са си доволни от живота и остаряват заедно.
Колкото и хора, толкова и съдби...

Не знам точно какви и колко големи са проблемите ви.
Не знам и колко много не го обичаш и не ти е приятен.
Но вярвам във вторите шансове, вярвам, че и хората се променят.
Далеч съм от мисълта, че проваляш бъдещето на детето си с раздялата с баща му,
но заради детето си бих направила усилието поне да дам шанс. Ама наистина. С вяра и отворено сърце.
За съжаление, по начина по който звучиш, каквото и да направи той, не мисля, че ще го видиш или оцениш.

Относно шансовете аз просто смятам, че съм дала всичките, които мога. В момента и да се промени и да е различно всичко аз просто не го искам вече. И още повече се дразня, че видиш ли трябва да направя такова нещо, за да има евентуално промяна.
Мислила съм си и преди да се разделим, последно миналото лято му казах, че искам да се разделим. И тогава се почна ама защо, вече няма да са така нещата, ще видиш. А също така и защо съм го поставяла пред свършен факт, а не съм му била казала по-рано. И аз тогава останах, всъщност до раздяла не се е стигало, просто му го казах, говорихме и се съгласих да остана. От тогава мина повече от една година. Той знаеше, че исках да се разделя с него. Защо за тази една година не видях промяната, която исках? И защо след като съм чакала толкова време трябва да давам още шансове и да чакам още? Аз заради това си тръгнах, не мога да чакам цял живот. Да, някой ден може да се променят нещата, може и да се разбираме, но нямам нервите да чакам с години това да се случи.

Няма трябва и не трябва.
В твоя живот ти си определяш правилата 

Аз съм дете на разведени родители.Бях на 15, когато това се случи и бях ето така 
Никога у дома не е имало скандали, бой, алкохол, просто моите родители се подминаваха като пътни знаци.Баща ми си правеше каквото му е кеф, майка ми пък даваше всичко за отглеждането и възпитанието ми, като междувременно си направи собствен бизнес и работеше здраво.Когато мама е искала развод, баща ми е казвал, само да завърша училище аз и щял да се изнесе.Е, не дочака, защото на една моя почивка, дойде да ме забере с любовницата си и като се прибрахме, собственоръчно му стегнах багажа.А аз сега в моето семейство, се чувствам точно като теб.Не мисля, че ако останете заедно, някой ще е щастлив от ситуацията, най-малко детето.То един ден ще порасне и ще си хване пътя, а ти ще си блъскаш главата защо си пропиляла живота си нещастна.Това чувство става като лавина и мачка.И тежи.
Весели празници и късмет!

Абсолютно подкрепям!
Весели празници!

Дефинирай ми "щастие"! За мен това е да разчиташ на човека до себе си, но не в оня възвишен смисъл, дето кой го е виждал и чувал, а в досадните битовизми. Относно децата...децата си искат и двамата родители. И малко или много ние, родителите, сме егоисти.

Това не е точно така. Някои деца си искат двамата родители, някои - не.
Моите родители се разведоха, когато бях на 7. За мен излизането на баща ми от живота ми беше огромно облекчение (или по-скоро изваждането, защото се разделиха във връзка с друг мъж в живота на майка ми). Без да бъде злодей или нещо такова, не се чувствах добре в негово присъствие и не го харесвах, а той беше слабо казано пасивен родител. Не го харесвам и сега. Бях щастлива, когато се разведоха и майка ми взе да излиза от вечната си потиснатост. Още по-щастлива бях, когато опознах мъжа, който й помогна да сложи край на брака си. И до днес го броя за баща ми. Колкото внимание, любов и отдаденост получих от него, нямах в живота си и от двамата си биологични родители, взети заедно. Това съвсем, ама съвсем не е изолиран случай.

За съжаление, нещата са направени така, че дори и двамата необичащи и нетърпящи се родители да си налегнат парцалите и да стоят заедно в името на детето, то не печели истински от това, по-скоро заучава ужасно дисфункционални модели на поведение. Но понеже преходът е болезнен и рискован, не всички се решават на промяна.

Рядко е съвсем сигурно кога една връзка е истински изчерпана и кога е просто криза. Мисля, че истински това би трябвало да е решаващият въпрос, който да даде отговор дали да има раздяла.

Иначе ми харесва как мисли Бонго. Само по себе си, новото начало никак не е гаранция за щастлив живот и може да доведе до серийни нови начала, които са иначе са чудесно нещо, стига да не повтарят дословно старите нови начала. Има хора, които истински могат да започнат на чисто и други, за които новото начало е повтаряне на стари грешки.

И аз си мисля, че в постовете на Бонго има голяма доза истина.
Хубаво си търсим щастието, обаче то щастието само в партньора ли е? И ако той не ни отговаря на критериите, вече не сме щастливи?
Самотното родителство без партньор променя мирогледа в посока да търсим щастието в дребни неща. Да сме здрави, детето горе-долу да слуша, пари да има за ежедневни нужди, да имаме време да се пльоснем на дивана, да пием една чаша вино на спокойствие, ей такива работи. Туй любов, връзки, отиват на заден план и съвсем не са определящи, за да си щастлив.

Бухтичка, с една семейна консултация или семейна терапия няма ли да се оправят нещата?

Защото ако се разделите, на първо място трябва да си сигурна, че можеш да поддържаш финансово стандарта на детето си и собствения си стандарт. А после да имаш сили да му лекуваш емоционалните рани от раздялата. След това - сама да се оправяш с всички "битовизми", което не е никак просто. Прибави тук и евентуалните проблеми от бившия и роднините му, съдебните дела, режимите на свиждания, издръжки, скандали, всякакви простотии. Може после да срещнеш и някой друг, с когото да си щастлива. А може никога да не го срещнеш и да се научиш да си щастлива сама.

Стандартът може и да е малко по-нисък, но важно е спокойствието - твоето и на детето. Защото това със стандарта е спорно - нали знаеш че понижаването на стандарта може да е да слезеш от самолета и да се возиш на майбах 

Naddya , за мен стандартът означава да имаш достатъчно пари за качествена храна, детето да не бъде лишено от стая и играчки, и да можеш да инвестираш в доброто му образование. За дрехи и парцалки не говоря. Тук съм съгласна, че може и малко по-нисък стандарт. Но въпроси от типа - къде ще се живее, как, има ли достатъчно пари за самостоятелно жилище, може ли да си позволи сама да поеме разходите за абсолютно всичко, никак не са за пренебрегване.

Знаеш, че нямам предвид майбах и самолет. А доколкото чета авторката, тя не пише нищо за скандали и караници, нито пък че детето е неспокойно. Естествено, че ако е така, по-добре е да се разделят. Но доколкото схващам, проблемът е другаде.

Сори, че нахлувам така, но не се сдържах...

На две, на три... С бившия ми мъж (нямаме деца) не бях никак щастлива, да, получавах всичко, което исках и винаги исках повече и все нещо не ми достигаше, дали материално, дали емоционално, дали физически. Докато накрая срещнах сегашния си мъж и си дадох сметка, че щастието не е в това да искаш, а да даваш. Колкото и банално да звучи. Да, и той си има недостатъци и то не малки, но това да го виждам щастлив, ме накара да спра да съм егоист и да искам всичко и то само за себе си.

Конкретно към авторката, ако си щастлива сама със себе си, то знаеш как да постъпиш правилно. Никой няма да ти даде "правилния" за теб съвет. Ти знаеш най-добре как да постъпиш. В крайна сметка, човек носи сам последствията от решенията си.