Отровните родители

И нашите отношения не са прекрасни.Като цяло с баща ми се разбирам повече, той е склонен да ме изслуша, мога да споря с него и въобще да стигнем до някакво градивно решение. Но майка ми не търпи някой вкъщи да и противоречи. Докато с външни за семейството хора е много разбрана, мила, добричка Та това именно ми е създало комплекси, с които се боря и досега, почти на 40 години съм...

+1 Няма да прочета тази книга.

Да, отлично разбирам това, което пишете. И точно затова се опитвам да кажа - независимо дали родителя ще запише и подбутне - те, ако има такива - талантите - си проличават достатъчно ясно, не е нужно особено родителско внимание според мен.
И ако ги няма обаче тези заложби - въобще не намирам проблем.
Това не определя детето като  посредствено и тн. То може да стане достатъчно добър в професията си. Може да замине и в Африка с БЧК.

Необвинявам родителите си за нищо. В прекрасни отношения сме. Винаги са ме подкрепяли, без да се бъркат в живота ми. Те са най-близките ми хора. Но се страхувам, аз да не съм отровен родител и децата ми да ме обвиняват след време.

Е, който не иска - да не отделя специално внимание! То не е задължително!

Обаче забелязвам, че хората, които уж имат сладки родители най-много философстват в темата.
На мен са ми интересни случаите на "натровените деца", с какво родителите са ги накарали да се чувстват такива?

С това не съм съгласна. Например аз не се самооправдавам и това е на 100 % така, за мен полза от самокритиката и пробудената съвест определено има и съм правила големи завои в отношението си към ситуации и хора. Усетя ли, че бъркам, нямам спокойствие докато не си поправя грешката. Не ми пречи да се извиня, не ми пречи да си призная. Не говоря за деца, защото нямам такива.

Аз също не съм чувала от родителите си "обичам те", получавала съм голяма подкрепа от всички други, но не и от тях, общо взето не ми обръщаха много внимание и аз винаги съм имала съвсем отделен вътрешен и външен живот, за който те не знаят почти нищо. Имах опасения, че въпреки емоционалността си ще съм като тях и трудно ще я изразявам, което се оказа тотално погрешно - изразявам чувствата си винаги, когато са силни и не ме интересува дори и да остана наранена. Вътрешната ми неувереност пък ме направи човек на риска до голяма степен и все си се самодоказвам. Но към тях все пак оставам затворена, парализирана, студена. Не мога да се пречупя, късно е, просто отразявам като огледало тяхното отношение към мен през годините. Един от тях в крайна сметка по някакъв самостоятелен начин осъзна, че е бил отровен родител без да съм го обвинявала пряко и мога да кажа, че наистина има голяма положителна промяна. За сметка на това, с другия отношенията ни ескалираха до пълна нетърпимост и аз прекъснах отношения чисто и просто повече от страх, отколкото от ненавист.
В страданието има много голяма полза, води до развитие. Но има и много вреда, която може да е убийствена.
А книгата освен, че е популярна и лесно достъпна е и доста добра.

Вярата на нямащите баща

   Не мога да кажа нищо лошо за моите родители.Те са перфектните родители, откъдето и да го погледна.Те са родени за родители.

Съгласна съм с viliko.Въпроса е да получи някаква общообразователна основа и възпитание.

Повечето хора (и деца) са посредствени, ако и родителите им да смятат, че имат голям талант в нещо.  Това не значи, че един човек с посредствени таланти(наклонности) не може да бъде добър в някаква професия и да живее и се чувства добре.

.... "Знам, че има хора израснали в прекрасни и любящи семейства, но темата не е за тях..."

да, мерси за разбирането... 
Остава и аз да успея да се измъкна от това определение..... дано   

човек може да е израсъл в любящо семейство, и пак да смята родителите си за отровни и да ги обвинява. Това вече е до характер.

Анн Шърли, заинтригува ме с темата си!Ще потърся книгата непременно!
Понякога се питам имам ли истински родители. Това, че са ме родили и изгледали до 18 години, не означава нищо. Как може да не каже един родител на детето си, че го обича или да го похвали, как, не проумявам?? Но, има и такива хора явно, моите родители са от тях. На 7 години вече, се грижих за сестра ми, помагах с домакинската работа на майка ми, имах график с дейностите разчертан за цял месец. После в ученическа възраст помагах с домашните на сестра ми, гледах я по цяло лято и продължавах с графика за домакински дейности. Никога не бяха доволни от мен, не чух едно "Браво или Благодаря". За белите на сестра ми ядях бой аз, защото не съм я гледала достатъчно добре. Бях дете без детство, и тогава го знаех, а сега го виждам още по вече. Ужасно е, трудно се преодолява. Добре, че попаднах на  разбиращ съпруг, който в началото не вярваше ,че е възможно едно дете да преживее подобно нещо.
Много искам да не съм "отровен родител", много споделям с децата ми и те споделят с мен. Да, наказвам ги когато има нужда, но и много често ги хваля и им казвам, че ги обичам.
От известно време не общувам по никакъв начин с моите роднини, нека ме съдят, да ме мразят и какво ли още не, вече не нося от отровата им!

Баща ми е такъв - отровен родител. Но не го обвинявам за нищо, въпреки че все още не съм намерила сили да му простя. Не че той ми е поискал прошка де. Той си е прав, за себе си, от неговата си камбанария така се отглеждат деца.
Давам си сметка, че толкова е можел човека - това е направил. .......................
Сега аз съм родител и гледам всячески да не повтарям грешките на баща ми  
Струва ми се, че тези, които са израсли в щастлива и безпроблемна семейна среда не могат да разберат за какво иде реч в темата. Според мен има пряка връзка м/у отношението на родителите към детето и как то ще се изгради като личност.

Простете, ама какво е отровен родител?

Отровният родител не е позволил да имаш хубаво детство, тормозил те с физически и/или психически   или просто се е държал така все едно не те иска.

Между другото готина книга е и 'Отровните хора' на Лилиан Глас