В момента чета ... 19

9/10

Всякой миг, в който не си нещастен, е щастие.

"Рибарката ги наблюдава от високото. Дребна фигурка се отделя от бивака, подскача по камъните, закатерва се по стръмното, като козле е, сигурно е расло в планина, мисли жената за момичето, което чевръсто стига високото и запъхтяно застава на ръба на бездната, малей, че е страхотия, с възхищение подвиква към Рибарката, жената неволно се усмихва, кво, не те ли е страх?
Малей, мене да ме е страх! Ами че аз съм израсла в планината, там какви съм баири катерила, какви върхове има там! Говоренето му е причудлива смесица от гръцки и оскъден български, ти какво си такова, гъркинче или българче? Момичето махва с ръка, никак даже не знам какво съм аз, може да съм всякакво аз, но родителите мои са българи; майка ми обаче е кошутата, а съдбата ми се казва Хрисула.
Набързо разказва живота си, подбелва очи и се усмихва ослепително. Дете на природата, неочаквана нежност стисва Рибарката за гърлото, слава Тебе Господи, че си дарил децата с такава способност несгодите и изпитните да приемат без възражения, да живеят животът такъв, какъвто е и да знаят от самосебе си, че изпитанията са неизбежност,
а най-важното е, че с такава лекота и великодушие прощават нашите грехове, защото, Господи, когато едно дете прости греховете на възрастните, то все същото, че Ти си ги простил..."

„жената се надига и усеща как жестока болка провърта раменете й, след това болката внезапно стихва, за пръв път от много време не я боли и тогава крилете й, Господи, крилете й олекват, целите са светъл пух и нежен порив, Зелма ги прибира към тялото си и слиза от масата,
крилете са и за да закрилят, отива при момчето и го обгръща с тези нежни бели криле,
тихо, тихо, тихо, момчето ми, макар че то не издава и звук, и на тебе ти пробождат, не го ли усещаш, я какви са ти остри лопатките, знае ли човек, може пък небето да не е толкова далеко, колкото си мисля,
тихо, тихо, тихо, нищо не се е случило, щом аз не го искам и не участвам, то всъщност не се случва,
всеки път се издигам със сакатите си криле до тавана и оттам гледам безучастно и в гледката няма нищо, повярвай, така правят охлювите и котките, и кучетата, и лъвовете, и ние се опитваме като тях и това е, нали сме и животни като всички останали,

….
тихо, момчето ми, не плачи така, защото да плачеш на сухо боли, не си струва да те боли  заради тази работа, не плачи заради жалките неща, защото в живота се случват и други, важни неща, тогава плачи с истински благодатни сълзи заради величието им, заради чудото, че ги има, нали,
за мене недей да се страхуваш, защото съм силна, имам криле, момчето ми, затова не бива да плачеш, а да се радваш,
покорството ми е само привидно, защото все още съжалявам баща ти, но и защото очаквам от него много,
а сега хайде да се качим горе в твоята стая и да ти почета скитникът между звездите, първо да отида за малко при блатото и се връщам при тебе, и всичко ще бъде както преди, обещавам ти, защото… защото ние двамата имаме еднакви очи, момчето ми,..."

"Тогава дойде майката. Направи знак на стареца да си върви. Постави ръка върху рамото на Пиньо и тя се обърна, погледна в очите на майка си и разбра, че времето в нея най-сетне бе тръгнало. Пиньо зарови лице в гърдите й и вдиша любов, още и още. Майката я залюля в скута си, люля я дълго и мълчаливо и накрая Пиньо заплака,
   плачеше и с двете си очи.“

Започва да ми прави впечатление, че на не малко места има описания на природата, местното население, села, гари – навсякъде из необятните Полша, Украйна, Кавказ…
Още един неслучаен елемент - през 50-100 стр. има кратки спомени за детството, офицер Ауе се връща към тях от време на време наред с разностранните си раздъждения. Ненавистта към майката и анти-животът сигурно са оттогава: „сега мислите ми бяха от друг порядък, горчиви, изпълнени с омраза, с отсенки на срам. Кога бе започнало всичко това? Още от раждането ми? Възможно ли е никога да не бях успял да й простя моето раждане – това безумно арогантно право, което си бе присвоила?“ (Според мен не е случайно, че спомените за детството не са отделени в нов параграф – както разсъждава за нещо от войната Ауе, така изведнъж се връща в детството, а после пак внезапно без нов параграф се завръща във времето и мястото на Втората световна война).

Интересно ми е също, че освен масовото изтребване, често има показани предсмъртни страдания на единични „случайни“ хора – Макс попада на тях и все му идва тежко, не търпи да гледа… Затова сигурно по-нататък (а и по икономически причини!?) се стига до „усъвършенстването“ в масовите газови камери...? Между другото още преди стр. 200 името Айхман вече се прокрадна два пъти…

Диалозите - много достоверно ми звучат. Добре отразяват маниера на общуване в структурите на националсоциализма (но като книга-мемоар няма обичайната пряка реч, разказвачът ги предава в кавички, също няма и много нови абзаци и глави, доста монотонен текст – дори чисто визуално.)

След раняване му казват:
“Трябва да се радваш, че си жив.“
Да се радвам, че съм жив?
Струваше ми се толкова неуместно, както че съм се родил.

„Бързо осъзнах, че веселото настроение, което ме бе обзело, пристигайки в Берлин, си оставаше само на повърхността; отдолу нещата бяха ужасяващо неустойчиви, чувствах се изграден от някаква ронлива материя, която се разпадаше при най-лек полъх. Навсякъде, където се спираше погледът ми, гледката на обикновения живот, тълпата в трамваите или влаковете, смехът на елегантна жена, доволното шумолене на вестник, всичко ме удряше като люспа режещо стъкло.“

„Отидох на бръснар: там, внезапно, пред огледалото, изпитах неуместен страх. Помещението бе бяло, чисто, стерилно, модерно, умерено скъп салон; на другите столове имаше един или двама клиенти. Бръснарят ми бе нахлузил дълга черна роба и под нея сърцето ми биеше тревожно, влажен студ обхващаше вътрешностите ми, паника обземаше цялото ми тяло, връхчетата на пръстите ми потреперваха. Гледах лицето си: бе спокойно, но зад спокойствието страхът бе заличил всичко останало.“