Бихте ли помогнали на човек, когото не познавате?

Браво на авторката за добрата постъпка! Човек до човека опира.
Да, бих помогнала на човек.На мене са помагали и аз съм помагала.
Стига да имам възможност, да не бързам за някъде или да съм с детето, например.

Хубаво е да си помагаме. Но сме толкова изпълнени с недоверие, имаме нагласата, че срещу нас стои някой, който лъже или се преструва за да извлече някаква облага.
Трудно се различават хората, коитонаистина са в нужда от тези, които играят циркове.
На дете и възрастен човек безусловно бих помогнала винаги.

Сещам се за един случай. Виждам пред стария ми офис, една жена сенала на пейката и плаче.
Отивам при нея и питам - "Всичко наред ли е? Да не Ви лошо?". Тя само тихичко ми каза, че всичко е наред.
Обаче не мога, докато си пия кафето навън да виждам как страда.
И пак отивам, при което само ми каза "Моля, оставете ме на мира"...Много кофти ми стана...

Смятам, че е нормална човешка постъпка да се помогне. Проблема е не толкова бездушието, колкото мисълта, че ни мамят с някаква цел. Иначе си мисля, че хората не са бездушни. Труден им е жидота на повечето, но помагат. Смятам, че това е национална черта.
Моя дядо е от едно високопланинско село до границата с Македония. Там е жидял като малък, преди да се преместят в града /става въпрос преди 44-та година/ В селото, когато починат родителите на някое дете/деца някое младо семейство прибира децата в своето семейство. Даже си има име, ако мога така да кажа тази постъпка. Казва се на това дете/деца "на чедо наместо".  Семейството на дядо ми така е взело да гледа/осиновило, макар и не по законите едно момиченце, на което дядо ми казваше "сестра ми",  а аз на внуците й "братовчеди.  Преди години разбрах, че не му е родна сестра, а неговите родители са взели да я гледат, защото е останала сираче. Дядо ми каза, че никое дете не е оставало бездомно, винаги някой е взимал да се грижи за него. А живота е бил в пъти по-труден от сега.

Аз се чувствам добре, когато мога да помогна в действителност. Не да дам помощ на някой просяк. Преди няколко дни имах възможността да помогна на една възрастна жена, която се беше загубила. Закарах я до старческия дом. Но си признавам, че се почудих първо за момент. И имах и малко свободно  време, защото не знам дали щях да помогна, ако закъснявах за среща или за дело. Ето тук според мен се корени проблема. Хората вечно бързат и в забързаното си ежедневие не обръщат внимание на хората около себе си.

Аз също не мисля, че хората са бездушни. Ако човек припадне на улицата, в автобус или изобщо на място с хора, винаги му се притичат на помощ. Това е нормална човешка реакция. Но искането на пари или друг вид помощ е малко по-притеснителна, както и разтърваване на биещи се.
И, да, помагала съм немалко пъти, но и съм обръщала глава на другата страна при определени обстоятелства.

Едно е да помогнеш на някой, физически имащ нужда от помощ - паднал, припаднал и т.н., а съвсем друго да навлизаш в личното пространство на човек, разстроен по някаква причина. Че и гадно ти е станало...какво по-точно очакваше да ти каже жената?!

 Ужасно...

 

Ужасно е наистина с какво безразличие се сблъскваме
Братовчедка ми е с раково заболяване. След химио се прибира към вкъщи, но и прилошава и пада на земята, после се е свестила съвсем сама лежаща си там където е припаднала и то близо до ракова болница Не мога да си представя що за хора са я подминали.
Даже тя самата ги оправдаваше предния път, когато й се беше случило, но в квартала който живее. "то е пълно с наркомани около нас, и аз както съм кожа и кости, бяла като платно, млада и с тая кърпа на главата какво да си помислят хората"....
Та така... всеки подминава, а някои гледат сеир, други снимат с телефони, пък после го пускат във ФБ. Въобще страхотно общество СМЕ!

Помагала съм и нямам притеснения в такъв момент да се обърна към случайни минувачи.
Понякога се оказва, че хората не забелязват, че на някой му е станало лошо и се притесняват да не би да сбъркат.

Хубава тема!  Когато имам време, ще изчета всички постове, защото ми е интересно, но сега бързам и само ще споделя каквото имам да кажа по темата.

Помагала съм много през годините. Често когато предложа помощта си, са ме гледали накриво, а в други случаи хората, на които съм помогнала, са навредили на мен. Последното ме накара да бъда по-внимателна, когато предлагам помощ. Все още помагам, но признавам, че по-малко от преди.
Откакто станах майка и забутах бебешка количка ми прави впечатление колко рядко се намира някой да ми предложи помощ по подлези без рампа за колички или с неподходяща рампа. Обикновено се отзовават жени, може би защото са минали по този път.  Но и мъже са ми предлагали помощ.
Преди седмица отново в подлез, но вече без бебешка количка се изкачвам по стълбите с почти 2-год. ми дъщеря. В едната си ръка държа торба с покупки + с два пръста придържам полуизяден от детето банан, а с другата ръка държах ръчичата на малката и тя се качваше по стълбите редом с мен. Детето  се спъна и падна на колене. Преди да успея да оставя торбата до мен на стъпалото, една жена помогна на малката да се изправи и продължи по  пътя си. Дано успя да чуе, че й благодарих. Дъщеря ми и сама се изправя в такива случаи, но баш сега носеше играчка в ръката и не искаше да я пусне, за да се подпре. 
Преди няколко месеца в една навалица се получи някакво блъскане и без да разбера как се случи, паднах, а бях гушнала и малката. Тя беше с жестока цицина на челото, а аз с множество охлузвания по краката и ръцете. Около себе си дочувах укори, сякаш нарочно съм  паднала с детето си. Друга майка остана с мен докато дъщеря ми се успокои и ми помогна да обработя цицината. Оказахме се съкварталки и подържаме контакт, предимно във фейсбук. По-късно имах възможност да й се отблагодаря за помощта със скромен жест от моя страна.

Имам впечатлението от контактите си с различни личности, че много хора правят добро с очакването после да им се отговори с услуга. Чувала съм коментари в духа на това, че щом си помогнал на някого, той после трябва да ти направи услугата, която желаеш и няма значение дали на него тази услуга няма да му е в ущърб. Важното е да върне жеста. Това не го разбирам. Ако правиш добро, за да получиш същото, то някак се обезсмисля добрината ти, особено, ако започнеш да изнудваш човека отсреща да ти върне добрината с нещо конкретно.  Но всеки си има мнение.

Хората са странни, поне на мен ми е странно. Спомням си как една женица скоро след секцио падна в болницата и никой не реагира известно време, всички майки, акушерки и тем подобни я гледаха, аз не знаех какво да правя и си помислих, че е в гърч и не трябва да я пипам, но като видях, че не е, единственото което ми дойде да направя беше да я хвана за ръката да я успокоявам   Единствено една друга жена от ромски произход се присъедини към успокоението на жената, докато всички гледаха в потрес и най-накрая решиха да й се развикат вместо да й помогнат. Аз съм припадала в препълнен влак и спомена ми е как ме "изхвърлиха" в снега на гара Владая   Оцъферих се, осъзнах че съм припаднала и народа е взел рационално решение и се отправих обратно към София. А пък миналата седмица с мъжа ми се изгубихме един друг в парка, на него му паднала батерията и никой не му дал да се обади на жена си с бебето ... Аз не го разбирам, за мен е първосигнално да помагам на познат, непознат, човек, животно, виенамец, арабин и всеки, който има нужда от помощ.. Друг е въпросът дали винаги мога.

Аз преценям хората и ситуацията. Не съм толкова мнителна, колкото ме е страх някой нещо да не ми направи, защото хората много често злоупотребяват с притичването за помощ. Да не казвам, че има и много такива измамници. Та винаги си преценям.
Ходила съм сама в 1 през нощта да дърпам друга кола от магистралата, която е закъсала. Общо 280 км, но пък никога не спирам вечер на непознати, когато съм сама. Просто ме е страх.
Случвало ми се е да видя на спирка един бездомник да бие човек от градската мобилност и ме хвана шубе да се намеся и веднага звъннах на 112. Иначе на спирката имаше над 30 човека и всеки гледаше.
Случвало ми се е да видя възрастни хора, които са много натоварени с покупки и съм им ги носила, както и съм вдигала паднали върастни хора, но пак казвам мнооого зависи. Действам според ситуация. И не мога да отрека - гледам външния вид, който ми казва много за хората.
Пияните директно ги подминавам, даже много ме дразнят.
Намесвала съм се и да разтървавам хора, но само ако преценя, че мога да се справя, ако тръгнат и мен да ме бият, защото това винаги го има като вариант.
На майки съм помагала да се качват с количките си по подлезите.
Една бабичка ме беше помолила веднъж да се кача с нея до 10-тия етаж с асансьор в блока й, защото и било страх да пътува сама. Добре че съм добронамерена. Понякога се чудя, дали не им е страх да вкарват непознат в блока си. Или сигурно и те преценят хората, както аз преценям тях на момента.
И на мен са ми помагали:
При качване в автобус веднъж ми стана много лошо (падна ми кръвното, а точно излизах от болница и спирката беше пред нея) и си спомням, че веднага ме сложиха да седна, дадоха ми дъвка, която се мъчех да дъвча по някакъв начин и си спомням хората как ме гледаха и казваха "ужас". Сигурно съм била толкова бледа, чеее...
Веднъж се качих в автобуса и нямах точно приготвена сума, а цяла банкнота. Шофьорът отказа да ми ги развали, а зад мен идваше контрола и в същия момент едно момиче се обърна и ми подаде 1 лев. и каза "Ето, купи си билет" и аз "Как така? Защо ми ги давате" и тя отговори, че по-добре да ми даде 1 лев, отколкото да ме глобят с 20 лева. Много мило ми стана.

По-спокойно, моля...Лично пространство, докато това се случва на улицата...е малко относително понятие. Не помня да съм нахлула в нечий дом за да питам кой как е и защо плаче...

    Помагала съм и помагам.Няма да разказвам сега.Само на алкохолици не помагам,че като дете извадихме един ,който лежеше по лице в локвата, заведохме го до тях, а той се обърна и тръгна да ни бие, викайки ни,че сме " ония лайнари".Много обидно ни стана.Давала съм си последните пари, (и съм работила цял ден гладна), за "билети"  за влака, на току-що излезли от болницата, няколко пъти, докато колеги не ми отвориха очите,че са им за алкохол и цигари.После започнах да им купувам закуски на гладните, но вместо благодарност, получавах псувни. Но имам ли възможност - помагам и бих помогнала винаги. Искам, дано не се налага де,  да ми помогнат и на мен при нужда.

Иска ми се да се включа с една подобна случка,която ме убеди,че има и добри хора.
Преди няколко месеца с мъжа ми попаднахме случайно на опит за самоубийство.Извикахме линейка,човека лежеше на тротоара,около нас се спряха още няколко души,докато десетки ни подминаваха...
Един от хората го попита,защо прави такива неща и човека започна да разказва колко е тежък живота му.Тогава едно младо момче пъхна в джоба му всичките си пари.Явно тъкмо беше взел заплата или нещо подобно. Обикновено момче,най-много на 23-4 години.
Ние бяхме излезли на бърза разходка с детето преди да се стъмни и за мое съжаление носех някакви стотинки само и нямаше какво да дадем,но изчакахме линейката ,която за щастие дойде бързо.
Не знам какво се е случило после,но никога няма да забравя тази случка.Все още има хора ,който помагат на случайни,на непознати,без да искат нищо в замяна.

Помагала съм, на мен са ми помагали, но се е случвало и да имам нужда от помощ, а никой да не се притече.