Мислите ли,че да бъдем приятели с децата си е лошо?

В темата не се разисква какво разбираме под приятелство, а дали родителите проявяват нужното разбиране и търпимост /да не кажа даже търпение/ към децата си. Много добре разбирам разликата между авторитарен родител и родител с авторитет. Известни са ми и многото нюанси във взаимоотношенията родители - деца. Разбирането за Авторитетен преминава задължително през Безупречен, според мен. Който е безупречен, нека пръв хвърли камък. Малките се нуждаят от авторитет и лесно можем да ги залъжем. Но все някога порастват, а така растат и нуждите им от пълноценно общуване с родителите.  

Ами, особено като навлязат в пубертета, децата решават да "уволнят " родителите си или пък са готови да им обявят война във всеки един момент. Точно в този период осъзнах, че варианта да бъда приятел, да изслушвам, да съчувствам, беше по-добър отколкото да давам разпореждания и заповеди.

Аз и вкъщи, насаме бих се засегнала от същото държане. Не говоря за двоен стандарт.
Правя разлика между любезни, внимателни приятелски отношения и други - прекалено фамилиарни, преминаващи границата на добрия тон. От вторите се засягам.
Конкретен пример в момента не ми идва наум да цитирам, но в повечето случаи става дума за направени забележки - къде на майтап, къде с леко покровителствен тон. Сякаш за момент забравя, че съм й майка. Но ако трябва да го помни... значи пък се връщаме в началото.

що се правите на утрепани! В статията се използва точно думата "приятелство". Не "разбиране" или нещо друго. Приятелството има точно определени параметри (не приятелството от ФБ, дето куцо, кьораво и сакато ти е в листата), и най-важният от тях е равенството. Приятелят не може да ти забрани да отидеш на дискотека, нито да не си спиш вкъщи. Как точно ще бъда приятелка с децата си, и в следващия момент ще им кажа, че им забранявам да отидат на дискотека? Може да сме много близки, но не можем да сме равни като приятели. Приятелството е доброволно и може да бъде прекратено от всеки един от приятелите, но родителят е родител от дей уан, както и детето е дете от дей уан, и тази връзка не може да се прекрати (е, може, но едва ли точно за отричане от дете или родител говорим тук). Иначе се получава нещо като с морското свинче - нито е морско, нито е свинче. Децата очакват от родителя да е родител, а не приятел. Нека не ги объркваме кой кой е и какво се очаква и изисква от него.

Тази "война" и "уволнение" не ги разбирам. Какво ще правиш с тинейджъра, ако ти каже, че си лоша и те уволнява, защото не разрешаваш дискотека до полунощ или нощуване у приятел? Аз в такива моменти не се и обяснявам, приоритетите ми се размазват и освен лоша ставам и авторитарна. /И това е сигурно защото не съм безупречна/ Не се е отразило кой знае как на психиката му и на отношенията ни в последствие.

Как точно ще ме уволни? На улицата ли ще отиде или директно в някое сиропиталище? Ще ме шантажира?

Не ми се е случвало още да ми поставя такива условия и да ми обясняват каква съм. Но смятам, че с приятелски разговор и разяснения ще стигнем до споразумение. Но съм изпадала в други ситуации.
Тук трябва да отбележим, че децата са различни и подхода на родителите към тях също.

Бързо се просвай ничком на дивана и започвай да ридаеш, че вече не си авторитетен родител.  

monii, като се затръшка "на останалите им дават, пък ти на мен не", чакай да стигнете до споразумение с приятелски разговор. Детето много добре знае отговора, но това не го спира да те пробва.

Време е за дефиниции.
Всеки влага различен смисъл.
Точно авторитетния родител може да бъде приятел.
Защото няма нужда да затвърждава авторитет с авторитарност.
Във ситуациите и ролите, когато отговорностите са изцяло делегирани на детето, родителят е свободен да бъде "само" приятел. А такива ситуации започват да се появяват в избилие много рано.

ПП Била съм свидетел как майка се засяга, че детето ѝ /с дете/ се държи като равен с равен. Понякога е трудно, но си заслужава.

ППП Саморая, то е длъжно да пробва, ти си длъжна да не забелязваш... стара игра

Как ще стигнете до споразумение за нещо, на което ти казваш "не", а детето "да"? Примерно, купон с преспиване на някоя вила? И тук няма споразумение тати да закара детето в шест вечерта и да го прибере в десет, защото "всички ще отидат за цяла нощ".

Или няма да стигнем или ще се споразумеем кога ще е разрешено.
Разликата е в аргументите за мен - не заявяваш, тупвайки с юмрук по масата, а обясняваш защо.
Същото е като ютията и котлона в ранна детска възраст - не пипай защото... само дето няма да го заведа на опасен купон, както дадох да пипне печката и ютията.

Авторитет не се гради само с приказки, а основно с дела, личен пример. Не съм безупречна и не се имам за авторитетен родител, което от своя страна не изключва възможността детето ми да ме смята за авторитет. Когато се налага, ставам авторитарна и налагам родителската си воля. Детето знае, че мога да си го позволя. Отношенията ни като цяло се градят на взаимно разбиране и зачитане.

Зависи кой как го разбира. На някои родители им е много трудно да вдигнат топлото крило и да пуснат пиленцата да пощъкат. Други свързват даването на права и свободи, характерни за съответната възраст, с тръпчиво безпокойство.
Но всеки знае, че да си родител, не е спокойно занимание.



Разбрах, че се обръщаш към мен, но не разбрах какво ми казваш.
Ако ще е да се правя на чукната, че знам кога ме пробват  
Но ако ще ме пробват тайно, а аз трябва да се правя, че не знам - няма да стане.

Да, всеки си гони неговото - длъжно да пробва, а ти да отказваш като да не се и пробвало даже.
За останалото сме на едно мнение. Това е авторитет.

Искам само да кажа, че аз лично винаги съм имала много близки приятелски отношения с майка ми и още от детството ми майка ми е създала у мен  някакво чувство на доверие към самата нея именно с приятелско отношение. Вкъщи заповеди никога не са се раздавали, никой никога не е наказвал, крещял. Винаги съм имала свободата сама да решавам какво да правя и нещата просто са се обсъждали и са ми били давани безброй съвети, но никога авторитетни заповеди. Заради това и никога не съм правила глупости, никога (дори и в най-кризисната точка от пубертета, около 13-14 годишна възраст) не съм криввала от правия път, винаги сама съм преценявала как да постъпя. Имам отличен успех, безброй интереси, занимания, много приятели и т.н., което може би говори, че майка ми се е справила добре и е постъпила правилно.
Докато обаче не ми се случи нещо извън семейството, което ме принуди да посещавам психолог. Имах си собствени проблеми, всички в моята глава, така да се каже. Тогава след много разговори именно този мой психолог стигна до заключението, че голяма част от проблемите ми идват от факта, че между мен и майка ми рядко е имала някаква граница на нашата близост. Обясни ми го доста надълго и нашироко как сме си навлезли в личното пространство, как отношенията родител-дете отдавна са размити. Никога не съм поглеждала нещата от този ъгъл, но и до ден днешен имам проблеми в отношенията си с хората, особено от женски пол, тоест с приятелките ми, и усещам с всеки изминал ден все повече колко е била права психоложката ми. Дори и майка ми сама си го призна, когато наистина помислихме по въпроса.
Така че съм съгласна, че това не е съвсем здравословен подход. И сега в отношенията ми с хората около мен, връстници и не само, постъпвам по абсолютно същия начин като нея....защото това е моделът на поведение, който познавам. Свикнала съм да завися от хората, да прекрачвам тази граница на близостта. Имам нужда да завися от някого и искам и той да зависи от мен, да осъществявам контрол над него. Осъзнавам това и се боря с него, но подобни неща трудно се изкореняват.
(п.ц. на 18 съм, просто смятам, че е нужно да се чуе и гледната точка на дете, или по-скоро някой, преживял същото съвсем скоро, според съвременните разбирания...иначе обичам майка си, никой не е безгрешен)

Лесно е да се поддържат приятелски отношения с послушно дете, което само отсява предварително какво може и какво не и рядко поставя неприемливи изисквания. А в обратния случай? Ако се тръшка, бяга от къщи, закъснява и прочее? Тогава как бих запазила добрия тон и добрите отношения?

Saveanimals, иска ми се да вникна в твоя казус, особено защото представяш мнение на специалист. Но не разбирам. Първо казваш, че в детството ти "Винаги съм имала свободата сама да решавам какво да правя...". После този тип отношения са се мултиплицирали и в средата извън къщи и тогава са възникнали проблеми, защото "Имам нужда да завися от някого и искам и той да зависи от мен...". Не се заяждам, просто се опитвам да разбера. Нещо прескачаш?