Ирландия (13-та, но не фатална!) празнична Коледно- Новогодишна тема

Хехехехехехе...
Гилти, искаш в началото на всяка тема да ми напомняте колко съм изперкала ли?
Шегувам се, разбира се.

Не Джу за да напомня на хората, че живота е такъв какъвто си го направят. И ако нещо не им харесва имат свободата да го променят. Докато в БГ няма такава свобода.

Криво се разбираме нещо:) Може и аз криво да го описвам.

Щом съм избрал да дойда и да стоя тук, значи съм видял предимствата и т.н.

Ама това не означава, че не ми е мило за България. За това когато я нападаме е хубаво първо да помислим за разликите. Демек ЗАЩО това тук е така, а в България не е?  Вече дадох пример с хубавите им "пътища". Нормално е в България да има дупки. Та една винетка е 70 лв., а една камара народ не плаща ни данък ни винетка. Като стане като тук 300 евро данък , тогава ще сравняваме.

Това важи за всичко де.

Нищо не си разбрал.


 

Гилти, разбрах те, за това накрая казах, че се шегувам.

В България също има свобода. Можеш свободно да избереш терминал 2, както два милиона и половина българи вече. 

Чоси вярно криво съм те разбрала, Или ти не си се изразил правилно. От писанията ти досега останах с убеждението, че никакви предимства не виждаш.

Вчера прочетох това и ми стана много тъжно, как хората са принудени да се махат. Миналото лято се видях с една приятелка, имаха добър бизнас в БГ и доста пари. Видяхме се малко преди да замината за Щатите. Продали са всичко и не заминават от немотия.

Защо напускам България

Когато на 9 юли мъжът ми изчезна от къщи. Когато на 10 юли вечерта го намерих пребит и изхвърлен на един строеж. Когато лекарят от Бърза помощ заяви, че няма да го качи в линейката, защото бил наркоман. Когато му постави тази “диагноза”, без въобще да го прегледа, ей така, от разстояние. Когато все пак успяхме да стигнем до “Пирогов”. Когато там го държаха пет часа в коридора, прехвърляха го от кабинет на кабинет, крещяха му и не разбраха, че целият му мозък е в кръвоизливи. Когато дори твърдяха, че нищо му няма и бяха готови да не го приемат в болницата. Когато молех санитарите да не блъскат количката с болното му тяло. Когато се оказа, че не става с молби, а с пари. Когато полицията отказа да води следствие, защото мъжът ми, който беше в безсъзнание, не искал да им съдейства. Когато ги попитах, ако беше умрял, пак ли щяха да чакат неговото съдействие. Когато следователите даваха невярна информация на собствения си министър и се опитваха да е прикрият случая. Когато страхът се настани сред близките ми. Когато се оказа, че никой, никой, никой не може да те защити. Когато трябваше да наема охрана като че ли сме престъпници. И най-вече когато не знаех какво да кажа на 10-годишния ни син – къде баща му, който никога не отсъства от къщи. Когато недоумявах как да обясня на малкото дете, че сега татко месеци няма да може да се грижи за него и да го обича, както преди. Когато сърцето ми беше раздробено на парчета, защото, когато пребиват до смърт добрите хора, сърцата лесно се пръскат от мъка. Тогава реших, че се отричам от България Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега. Отричам се от тази България, из която престъпниците се разхождат необезпокоявани. Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, далавераджиите, крадците, убийците. И ад за честните и почтените хора. Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност. Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и истински родолюбци. Не е останала никаква чувствителност и никакво уважение към личността. Има само изтребление на таланти. И камари лъжи. Като например, че престъпността е намаляла, както и емиграцията. Аз ви казвам, че не е така. Ние с мъжа ми сме част от огромна емиграционна вълна. В момента заминават при тези, които като нас преди десет години обичаха това място, наречено “родина”. Тези, които страдаха от идеали. Тези, които мислеха, че родината е свята и че е грях да я изоставиш. Тези, които изгубиха много самолети с приятели. Тези, които плачеха върху опустелите писти на аерогарата, но упорито си повтаряха, че човек трябва да живее там, където се е родил. И че другото се казва “предателство”. Тези, които тогавa тичаха по митингите на СДС и вярваха в новото бъдеще Тези, които искаха да живеят тук и никъде другаде. Тези, които имаха илюзии и смятаха, че ако всеки прекопае своята градина, нещата ще се оправят и всички ще живеем по-добре. Тези, които десет години работиха, без да се занимават с политика, без да членуват в партии и без да влизат в никакви групировки. Тези, които създадоха ценни и полезни неща и ги създадоха със собствените си ръце. Тези, които не праха пари. Тези, които бяха потенциалът на България. Тези, които в началото на 90-те взеха грешното решение! Да, в началото на 90-те години ние с мъжа ми искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Преди две години, когато подадохме документи за емиграция, ние пак искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Сега, когато заминаваме, ние отново искаме да живеем тук. Но тук не може да се живее. Всеки, който не краде и не убива, всеки, който се е опитал да направи нещо в България и за България, знае истината – държавата само пречи. Държавата непрекъснато пречи. Всъщност държава няма. Няма и политика. Има само управляващи, мафия и биячите на мафията. Има чудовищна, крокодилска посредственост, която се разпростря навсякъде. Превзе цялата власт. Запрати интелигентните, мислещите, чувстващите и можещите хора в панелните им кутийки – да се чудят как да изхранват децата си! Разположи се. Унищожи всичко изградено досега. Не построи нищо ново. И вместо мисионери, които да разпръскват светлина, разпрати навсякъде безмозъчни същества, които размахват палки и гърмят с пистолети, строят къщи с басейни, трудно връзват две думи в изречение, слушат чалга и от време на време с удоволствие пребиват някой от съвсем оределите си сънародници. Честито, господа Мутри! Победихте! Нанесохте се зад къщата ни, решихте, че един метър от задния ни двор бил ваш метър, подкопахте оградата ни, че даже и я поливате всеки ден, за да падне по-бързо, рязахте кабелите на тока и на телефона ни, плашихте съседите с пистолети. И докато наивно вярвахме, че се избивате само помежду си, оказа се, че избивате въобще наред. Който не ви е симпатичен. Заради един метър от задния двор! И когато се опитвахме да решим спора по общини и по някакви управления по незаконното строителство, всички вдигаха рамене и казваха – “Този го изпраща депутат. За него ни звънят от Народното събрание.” Господи, това ли е България! Всеки ден ние сме унизени, смазани, обезверени. Всеки ден напълно загубваме смисъла на нещата, защото всеки ден се случва по една история, която много прилича на моята юлска драма. Случва се на улицата, в трамвая, в магазина, в някое от милиардите чиновнически учреждения. Навсякъде. Историята се състои от различни факти, от различни оскърбления, но всъщност това е една и съща история – тази на пълното унижение на човешкото достойнство. В крайна сметка в момента се пише историята на унищожението на българския дух. Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Наздраве! Подкопаната ни ограда ще падне всеки момент. И за мен тя е символ на подкопаната България, която скоро съвсем ще рухне. Моята ограда, моята България, моите надежди, моята защита, моята романтика, моите любови, моите радости и болки, моят театър, моите пиеси, моят дядо. Всичко, което беше мое. Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях! Разбихте мечтите ни, както се разбива човешка глава. Дали пък да не ви благодаря? Задето ме излекувахте от патриотизма ми. Вече не милея за вашата България. Знаете ли, подарявам ви метъра от задния ни двор Вземете си метъра, вземете си и цялата къща! Та вие така и така си взехте всичко. Взехте ни и силите да се борим да останем тук. Можете да ни довършите. Блъскайте бъбреците, удряйте, чупете, рушете, ритайте, размажете мозъците ни! Така по-бързо ще си останете само вие. И все пак ще има проблем. Един единствен проблем. Колкото и да не ви се вярва, Ботев и Левски ще ви гледат отнякъде. Тях не можете да ги разстреляте отново. Няма как да ги обесите. Няма как да ги пребиете. Няма как да ги предадете. Те са тук. Те никога няма да емигрират. Това е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Ние сме поредните българи, които напускат вашата България. Ние сме поредните, които се умориха да се опитват да направят нещо за тази страна. Напускаме не по икономически, а по човешки причини. Тук не можеш да се развиваш. Тук не можеш да мечтаеш. Тук не е препоръчително да следваш моралните си норми. Морал?! Губиш играта. Защото тук се играе друга игра. И тя е мръсна. Ние сме поредните българи, които заминават, въпреки че искат да живеят тук. Ние сме поредните изгонени българи. Само че идеализмът вероятно е заболяване. А в това отношение моето семейство е фамилно обременено. Ето защо отнасям със себе си една друга България. България на дедите ми. България на детството ми. България на родителите ми. България на брат ми. България на приятелите ми. България на моите илюзии. Вземам си слънцето на България. Вземам си и Родопите Ще се връщам в тази моя България. Защото в крайна сметка, господа мутри и тези от депутатите, които стоите зад тях – вашата България си е само ваша. Тя няма да е вечна. Тя все някога ще свърши. Има природни и духовни закони, господа. Има приказки, в които децата вярват. Има приказки, в които вярвам и аз. В тях вярват и всички мои близки същества – тези, които ми помагат да прекося живота си. Хората от моята кръвна група. Нашите сърца туптят в един ритъм. А нашите души говорят български. И в която и точка на света да се намираме, ще продължим да говорим все този език – Българският на Ботев и Левски. Знаете ли за какво става дума в приказките, господа? В тях Доброто накрая винаги побеждава. Това е историята на журналистката Яна Добрева. *Визиткa Яна Добрева е журналист по образование и драматург по призвание. Написала е 8 пиеси досега, поставяни в театри в цялата страна. И през този театрален сезон в София продължават да играят две нейни пиеси – “Пясъчен пъзел” в Театър 199 и “Да поиграем на чилик” в Държавен пътуващ театър. Най-новата й пиеса – “Боже! Крокодили!”, се репетира в момента в Държавния сатиричен театър. Режисьор на постановката е бащата на Яна – Илия Добрев. Майка й Нина Стамова играе една от женските роли. Добрева има две награди от международни конкурси за драматургия – в Германия през 1994 г., във Франция през 1995 г. През 1997 г. е номинирана в международен конкурс в Лондон. Международната фондация “Гео Милев” пък я награди миналата година за принос към националната ни драматургия. На 14 септември Яна, съпругът й и 10-годишният им син Вихър заминаха за Канадa.

Това и аз го четох във фейсбук. Братовчед ми дето е в САЩ го беше постнал  .

Аз написах вече, че дупката между България и...  Нормалния свят е ОГРОМНА. Предимства колко искаш.

Просто за мен не е справедливо това което се случва.

Това не е свобода, това е бягство, в търсене на спасение.


Гилти, в първия момент, когато прочетох това тия дни някъде из фейса, реагирах първосигнално и ми стана мъчно.
После обаче се замислих - че то всичкото това спокойно би могло да ти се случи навсякъде по света, включително и тук, като изключим корупцията и отказът да дойде линейка, така че на втори прочит не ми се вижда толкова потресающо.

Толкава зелена емотикона съм сложил там  ... е такаааава голяма 

 
Потресаващото в случая е липсата на човешко отношение.

А, ти пък да не се натъжи?
Я пак помисли!
Кой е виновен за това?
Кой си мълчи като мишка?
Кой си плаща като поп, а не смее да надигне главица, сакън, да не му отнеме някой мизерния животец?
И седнали да ми реват как нямало пари за децата, нямало за болните, нямало за възрастните хора!
Къде са им родителите на тия деца и децата на тия възрастни, питам аз?!
Мишкуват и плюят пред телевизора и във фейса, нали?
Не ми е жал, съжалявам!

Е каква е разликата? Те седят и си траят, а ние па сме избягали. Все тая.

Жена ми сега е учителка в съседното село/квартал на Разлог. Няма право да пише двойки и отсъствия, че иначе ще закрият училището. Па то и без това трябва да е закрито според законите на България.
Та миналата седмица им беше написала двойки на всички (ама само в тетрадките без дневника). Всички ученици цял час са званяли по телефона да се оплакват на родителите, а част от родителите после на директорката.

Това обаче не се случва само там, а на всякъде. Доста училища се борят за ученици. За това не се пишат двойки и отсъствия, че да не избяга детето в друго даскало.

Разликата е там, че аз не се тюхкам колко съм зле, пък да си седя там и да плюя всичко и всички, ей това е разликата!
Като не ме кефи, или правя нещо, за да го променя, или си затварям устата и си нося хомота!
И в двата случая си нося последствията от действията и не обвинявам държавата, системата, Ирландия или филанкешията!

Е то какво ни остава долу? Колко пъти хората да протестират и да палят парламента и т.н.?  През 4 години се изхвърля правителство с  протести.
Друг вариант е всички нормални да избягат/ме.

Сега пак е някаква невероятна трагедия. Подписват договори и има невероятни дългове вече. Знаят, че утре ше ги махнат и искат да прецакат следващите, за да се върнат после пак на бял кон.

Все тая е де. Започнах глупав спор. Предполагам пак ще го започна. На мен ми е трудно да я зачеркна тази държава. Макар да съм решил друго нещо.

Кои хора, Чоси?
Колко хора?
От 6 милиона колко отидоха пред Парламента за 6 месеца?!
Погледни Украйна - колко хора излязоха в първия възможен момент?
И спирам да коментирам по тази тема.

За държавата - не е нужно да я зачеркваш, да не мислиш, че аз съм я зачеркнала?
Разбира се, че не!
Просто съм я прибрала на топло в едно кътче на сърцето си и там ще си остане винаги!
Аз съм българка и винаги ще остана такава!
Децата ми са българи и винаги ще останат такива (поне доколкото зависи от мен!)
Ние се гордеем с България, независимо, че сме на хиляди километри от нея, гордеем се с героите и успехите ѝ, гордеем се с историята ѝ!
Но онази България, на Ботев и Левски, онази, за която са умирали героите ни, онази, която е била властна и могъща!
А не тази днес, в която  са останали злобни, дребни същественца, които искат не на тях да им е добре, а на Вуте да му е зле!
Които не стига, че нямат свои собствени герои, или ако имат, се броят на пръсти, ами злобните човечета там са толкова жалки и нещастни, че и се гаврят с тези герои, вместо да се гордеят с тях!
Завистливи, проклети, гледащи вечно в чуждата паничка и много велики, ама пред телевизора!
За тях няма нищо свято!
За тях Ботев, Левски, Кирил и Методий и много други са обект на жестока гавра и са удавени в помия, която приижда на талази от оная помийна яма Фейбук, и която лично мен ме потресе!
Но тях не, Чоси!
Те се скъсват да се хилят, да лайкват, да споделят и да шляпат на шльокавица върху тези святи за България имена!
Идоли са им Пенка циганката, Златките и кой ли още не!
И това им е елитът, забележи!
Вкаран в оная маймунарник Биг Брадър, където да ги гледа цяла България и се предполага, че децата ни трябва да взимат пример от тях, защото били много преуспели в живота!
Ами, извинявай, Чоси, ама дето викаше един циганин (станал също обект на стотици хиляди лайкове из мрежите ):
"Ко?! Не!"

П.С. Извинявам се за фермана, прескочете ме, ако не ви се чете.
А за спора - няма лошо, Чоси, нали за това е темата - да си говорим, да споделяме, понякога да спорим?