Болката от раздялата с любим човек

Галсувам твърдо ДА, с двете ръце и двата крака

Всека връзка допринася с нещо за нашето усъвършенстване и научаване на важни моменти за пътя ни на горе към по-доброто за нас. Затова следващия е по-добър до тогава, докато изпълни своята задача. После минаваме към следваща стъпка. И така все нагоре и нагоре. И все по-добре и по-добре.

Мда, и всеки следващ е по-добър от предишния. 

Мхм...
На мен ми се случи 2 години след като се разделихме... опита за повторното събиране имам предвид. Обаче в онзи момент мисълта да подновя тази връзка ми се струваше ... непримамлива, глупава и пр. 

Възхищавам се на жените , които изведнъж спират да плачат и замислят някакво 'безобразие' : сменят си работата , хващат си добър любовник , заминават  на майната си , някъде на далече  или пък си слагат цицки. Както и да е , важното е че те се променят . В тази връзка много забавлява реакцията на околните. Вие ще се изненадате че далеч не всички са от възторг от това че 'горката' жена  вече е спряла да плаче. Такова  поле за съчуствие  пропада ,а   можеше да я утешават , 'закрилят' , презират , а сега какво ? Из начало  ще я питат : "Ти щастлива ли си ? Сигурнали си ? Това ли е което искаше ? Може би бъркаш? " А после ако тя започне да упорства за своето щастие , хората ще я осъдят че е предала своето минало ...... 

Ма́рта Кетро́ - руска писателка



Оргинала 

Ах, колко вярно

Към авторката, знам какво е такава любов.Знам че боли, че те боли само когато си поемеш дъх. Моята драма беше, бетер "шампанско и сълзи", продължи 7 години, толкова го обичах но разбрах, че няма смисъл.Разбирах и не проумявах, правех всичко възможно за да го забравя.Накрая бях много наранена, но го обичах  .Накрая стигнах до положение в което се молех да го забравя.Някой по рано беше писал , че е нужна година.И мисля, че наистина е прав.Близо толкова е нужно , за да осъзнаеш, да проумееш , да спре да те боли, когато видиш момиче и момче който се целуват на пейката и да завиждаш. Да се събудиш сутрин и деня да не започва с мисълта за него.
Накрая стигнах до момента в който започнах да го мразя и ненавиждам, сама си се навивах, ама помогна много повее от това да търся заместител , да не стоя във вкъщи.Но през това време не отказвах да се виждаме ме , въпреки че беше в месеца по 1 - 2 пъти.От цялото навиване което си го набих в главата, стана така че срещнах ММ. Бях с бившия си на капачета, а аз си писах с ММ смс, в един момент просто нямах и желание да стоя с бившия ми.На предпоследната ни среща станах попитах сервитьорката колко ми е сметката, отидох до масата казах му тактично, че не ми се стой повече, подадох му парите за сметката ми и заминах с такава усмивка на лице и с такава грация, че му увисна ченето.
На последната ни среща му съобщих, че слагам край , че не желая да се срещаме и че всико приключи.Казах му, за всички изневери за който знаех, за всяка тъпотия което направи и за цялото неуважение към мен, право в очите.Без сълзи, без драми с равен тон.Единственото коеот ми каза е, че след 3 месеца мога да му се обадя, когато разбера че обичам само него. , след 3 месеца той ми се обади и разбра, че не ми е минало.И така до преди 3 месеца.Близо 7 години съм вече с ММ, и бившия ми още ми звъни.

Написах този ферман, не за да разкажа своята история а за да ти разкажа, че винаги в тунела има светлина.Винаги изгрява слънце, може да не ти се вярва но пак ще заобичаш, пак ще се влюбиш.Но няма да е така като първия път, поне при мен е така.Има един лаф 'Господ бавен , но не забравя', убедила съм се че е прав.Пожелавам ти търпение, разум и повече весели дни 

Ох, като започнете така да гарантирате, че новата любов чака зад ъгъла и само трябва да се отървем от мисълта за старата... То ако беше така, Марая Кери например нямаше никой да я е чувал. 

REAL_WOMAN   
май си права, ама аз като минах през така наречената ми любофффффф, бях на 18 - 19 години и бая в шок си живях цяла година. Сега като се върна назад във времето, бая проста и глупава съм била, че да рева като, малко дете за един тъпак  .
Сега не знам, след съвместен живот дали ще падна толкова ниско, че да се умилквам на един мъж, да дори и човека от който предстой да имам дете  .Нещата се променят, ценностите се променят и с времето човек започва да се цени и уважава и за знае цента си.
 Относно гаранция на мен ми трябваше година да се осъзная, че този човек не ме заслужава.А това че любовта чака зад ъгъла  , не съм го твърдяла.При мен стана така , просто един ден заместих боклука с нова играчка която ми е любима и до ден днешен.
Пожелавам го на всеки, но в никакъв случай не казвам и не твърдя че хоп, оставяш единия и на втория ъгъл идва принца на бял кон.

Ако имаше известен срок на болката - нещата щяха доста по-лесно да се преживяват..)

Индивидуално е, лично е и тн..

Клишето "време трябва" си е най-точното..
Но най-важното е че Ти избираш как да го изживееш това "време"..

Първоначалната ми реакция на темата ти беше да пиша - 10 месеца..
Днес стават точно толкова от тогава..

Давам  си сметка, че го преглътнах най-накрая..
Преминавайки през всичко, което Алена е описала и Десс казва..))
Идея си нямаш каква сила и хъс ми дойдоха, на пук на това, че всички очакваха да се срина, смачкам и изобщо да хленча и тн.

Мен болката ме промени..
Или по-скоро смелостта да взема решението и да го удържа..
Оттам нататък се впуснах в жестока битка за оцеляване, както и за създаване на нещо съвсем ново..
Ден след ден, месец след месец..
Самонавиване, бачкане до скъсване и много спорт..
Напълно сама във всичко и с детето.
Към 3-4 месец започнаха и някакви мъже да се намесват и да ги включвам периодично - оказа, че повечето от тях бяха дори качествени (изглеждах добре и имах вид на силна и наясно със себе си жена) ..Обаче - осъзнах, че не желая да се впускам в никаква сериозна връзка..защото започна да ми харесва да бъда сама..
Открих удоволствието и силата от това да зависи всичко от мен и да следвам интуицията и инстинктите си - много е зареждащо..И поех на едно дълго пътуване към себе си ..буквално..разчоплих душата си до кръв, самонаказвах се и  самоизследвах под микроскоп всяка мисъл, спомен и желание.. А после си простих и се приех такава, каквато съм..
И след това нещата се обърнаха..
Истината е, че болката от раздялата е преди всичко обида, гняв, наранено его и тн..
И ако ги "храниш", само удължаваш агонията както и скъсяваш здравето си.
Никак не е здравословно и никой няма да ти даде приз за това.

Към момента съм истински щастлива..така, както никога не съм била с мъж до сега.
С бившият сме дори в мили отношения и истински му желая само най-доброто..
Каквото и да ми е причинил, получих много повече в замяна.
И нямам никакви съмнения или притеснения за бъдещето - че ще остана сама и тн..
Просто знам, че следващият наистина ще разумен и мъдър избор..

Успех и сила ти желая!

Напълно си права. Аз дори не съм убедена,че мога пак да обичам.И колкото и да ми е трудно и да не искам да го приема се опитвам да свикна с мисълта ,че може и да съм сама.Не мога да съм с някого просто за спорта..

Благодаря ви мили момичета,-за споделената болка,за милите думи,за всичко... Чета всеки ваш коментар..Вие помагате на мен и на много други жени да осъзнаем,колко непредсказуем живота...,колко любов и болка от любов има в него...
Аз вече се чувствам маалко по добре,но разбрах и че тази болка не минава за няколко месеца..,може би ще мине още много време...,но ще мине,ще мине и аз вярвам в това..Боли ме,все още много ме боли,но се боря и ще продължавам да го правя...В момента не търся нова любов.Искам първо да излекувам раните от тази,а след това,ако е писано и това ще стане....
В момента се радвам дори на това,че виждам слънцето,че чувам песента на птичките,че усещам аромата на цветята...
Благодаря ви!

минаха шест месеца...първите три бяха ад,хапчета,сълзи ,гледане в една точка и болка и празнота...зарязаме заради друга,след осем години съвместен живот...Сърце,его ,всичко беше на пух и прах....Трябваше ми време за адаптация,време да пренастроя мислите си , навиците си ...болеше много , а започнах да правя нещо , което се случваше с него много радко....смеех се , с глас със сълзи....не че не страдах,но започнах да се смея,започнах да си обръщам внимание,купих доста нови неща за себе си и още продължавам....все още ме боли,все още си поплаквам,но вече не е това ,което беш....няма да му простя,предателството е най-лошото нещо...просто искам да гледам и да продължа на пред...не знам дали ще обичам,дали ще се влюбя,но пътят е един и той е само напред ))

EXQUISITE много добре го е казала. Много хора наистина "хранят" болката, несъзнателно. За това някои никога не преживяват раздялата. Пропиляват си живота, заради някой, който се е изплюл на любовта и честността им. Не го разбирам това, честно. Любовта е любов, когато е двустранна. Иначе е агония.

Аз даже пуснах наскоро подобна тема с моята история. И аз преживях раздяла с човек,с който мислех,че ще имаме семейство. И аз като ЖАДИ хапчета,рев..обаче при мен интересното е,че някой нарани ли ме бързо спира да ми пука..но докато спре съм на парцал. Хубавото е,че веднъж спре ли това е  има жени,които ги зарязват,обиждат и пак имат чувства към тоя човек,....това си е мазохизъм. Преди това имах 4 годишна връзка,при която след раздялата не пророних и сълза. Всяка раздяла досега съм преживявала лесно,само последната не можах,просто ми омръзна да се разделям с хората  и ми дойде в повече.

И да добавя нещо,което коментирахте - за мене някой "бивш" да се върне и да го приема - е няма как да стане. Има причина хората от миналото да са там! През онези 4 години многократно се разделях и събирах с човека,вярвайте ми няма смисъл,веднъж нещата тръгнат ли надолу,РАНО ИЛИ КЪСНО рухва всичко.