Болката от раздялата с любим човек

За мен е най-правилното. Аз опитах и за 2 месеца бях се стабилизирала. Допуснах обаче да си възобнови комуникацията и грешка!! Върнах се в първи клас, и ми трябваше още 1 година да изплувам. Просто ако има деца в картинката е неприложимо.

Здравейте и от мен,
Преживявам ужаса на болката от раздялата, която при мен настъпи скоро - преди два месеца.  Усещам, как на моменти се съвземам и след това отново рухвам и плача. Не мога да спя, да дишам нормално. Все още обичам този, който ме разби - с лъжите си, с глупостта си, със студенината си. Прекалено чувствителна съм! Плача дори, когато съм на работа и на улицата, а тази раздяла не е краят на света, все пак. Питам се, къде сгреших и защо се случи така? Вече знам, че първо  трябва да се науча да обичам себе си и да не толерирам лъжи, инфантилно поведение и унижения. Но няма да е лесно и съм наясно с това. Всяка раздяла е различна и причините са различни. Когато това не е твоят човек, просто му пожелаваш щастие и продължаваш напред. За съжаление, проглеждането понякога е трудно. Винаги съм летяла към свещта, като пеперудата, която знае че ще изгори и въпреки това не спира.. Осъзнах ,че трябва да променя този стереотип на мислене и да спра да привличам подобни студени хора в живота си,  за които да се раздавам, но ми е адски трудно. За всичко ни е нужно време, достатъчно време...
Опитвам се да излзиам с приятелки навън, пиша, слушам музика, и ми се получава, но когато остана сама рухвам, боли ме... Знам, че всяка затворена врата е ново - по -добро начало за теб, за мен, за всички.

Най-трудно се преживява болката от лъжата. Ти си вярвала в него, затова ти е толкова тежко. Но заради такъв човек не си струва да се тормозиш. Поведението му след вашата раздяла ясно ти показва, че е повърхностен. Слагай чертата и смело напред.

Цитатът е стар, но ще си позволя да го коментирам.
Не съм съглана и ще дам пример със себе си. Аз бях тази, която прекрати първата ми връзка. Беше първата ми осъзната любов, първия, с когото съм искала да имам семейтво и да остарея. Той също искаше. Бяхме 5 години заедно. Но през тези 5 години явно съм пораснала и започнах да имам по-различен поглед и по-други очаквания от живота. В един момент започнах да осъзнавам, че само любов не ми стига и не искам да създам семейство с човек, който няма тези и тези качества. Той според мен не се промени особено през цялата ни връзка. Не съм го оставила заради друг. Сега 7 години по-късно като се обръщам назад, го виждам по еднакъв начин в началото и в края. Смея да твърдя, че за тези 5 години съм го обичала най-искрено и невинно от ден 1, до да речем месец преди края, когато започнах да се осъзнавам. Също съм убедена в неговата любов и никога не съм се съмнявала. Знам, че много го нараних. Но в крайна смека обичам себе си повече и си тръгнах. Дори когато семейството му се обърнаха срещу мен и заваляха обиди, той не ми каза нито една лоша дума, продължаваше да ме търси, да звъни и да идва в дома ми да ме търси. Не казвам, че е бил безгрешен, а че наистина ме обичаше силно и се бори до последно. Сякаш започна да осъзнава, че няма да се върна, когато му казах, че ако продължава да се държи така, ще се върна при него единствено от съжаление, и че ако ни е писано, след време пак ще се срещнем, но сега съм поела по нов път, да го направи и той.
След него имах втора дългогодишна връзка, която приключи, сега съм в трета. Обичах и втория път, и то силно. Сега отново обичам. Но все още ми се случва да се хвана, че мисля за него. Съвсем невинни мисли, просто се чудя какъв ли живот живее, какво ли прави днес... даже не ми е любопитно и не съм го проверявала по социалните мрежи, не поддържаме никаква комуникация. По-скоро някакви подсъзнателни прехвърчащи размисли. Мисля за него с една особена топлина. Един ден ако случайно очите ни пак се срещнат, сигурно ще усетя същата любов, въпреки че всичко е свършило завинаги. Не знам как да го обясня. За мен този човек винаги ще означава обич. Сигурно ще си умра с тези чувства. Може би се дължат на факта, че той ми беше първата любов, не знам.  Но се опита да обясня, че не винаги щом обичаме някого, се женим за него и му раждаме деца. Само с любов не става.
Също вярвам, че това може да се случи и на мъж. Не винаги има друга, не винаги вие сте виновни. Не винаги изобщо някой има вина.

Радвам се, че намерих тази тема. И аз съм в същото положение, минаха вече 2 месеца и 1 седмица от раздялата ни, но болката не намалява изобщо, стои като буца заседнала в гърлото ми, а по-лошото е, че се разделихме заради мен и ревността ми, аз си тръгнах, а сега съжалявам много. Не мога да се събера, пиша му, търся го, моля го, но той всеки ден казва нещо различно, казва, че иска време, че го притискам и задушавам, и като го търся още по-малко има желание да се съберем. Знам, че не е редно, но не мога да се спра да го търся, липсва ми всяка секунда, ще мине ли това изобщо? Боли много, боли от провалените планове, имам чувството, че никога повече няма да срещна мъж като него. В главата ми е пълна каша, а на него явно много съм му досадила, защото от 2 дена даже и не чете писанията ми, които са обяснения в любов. Яд ме и на мен самата, защото може би, ако наистина бях затраяла малко сега можеше и да сме заедно, но моят пуст мерак да пришпорвам нещата... И от тук на къде? Той ми даде пример с двойка приятели, които са заедно от 10 години и в началото са ходили 2 години, разделили са се, но след година са се събрали отново и от тогава са заедно... Ами аз не искам така, не искам да чакам, не искам той да ходи с друга например, да осъзнае примерно нещо си и да ме потърси... Не съм и сигурна, че знаейки, че е бил с друга аз бих го искала, може и да съм прекалено романтично настроена, но като знам, че е докосвал друга, ами не не искам.
Тази неизвестност ме убива, обичам го безкрайно много, съжалявам безкрайно за неоснователната ми ревност, но какво бих могла да променя, как бих могла да върна времето назад. Всички хубави спомени ми смазват ежедневно, постоянно са ми пред очите моментите, в които бяхме щастливи и сълзите ми потичат, не знам как да се справя сама със себе си. Има ли как човек да си върне любовта и любимия човек?

То да не е изгубена вещ, че да си го върнеш? Не разбирам хора, които си тръгват, а после искат да се върнат обратно. Хора, които не знаят какво искат, нямат място в моя кръг. Аз мога да търпя, да мълча, но в един момент прекипи ли ми, съм чао и не поглеждам назад.
Значи ти си си тръгнала по собствен желание, ама после имаш претенции той да няма друга, докато е сам?!? Остави човека намира и си гледай твоето бъдеще. Ако го обичаше безкрайно много, нямаше да го ревнуваш до болест неоправдано и още по-малко да си събереш парцалите.

Не знам защо и как сте се разделили, но звучиш като жена с психични проблеми. Имах един такъв ухажор, не ме е тормозил, не ми е писал любовни обяснения (и слава Богу), само от време на време ми повтаряше как бил сигурен, че имам нещо към него - накрая го блокирах. Какво остава за човек, който ме е наранил.
Остави човекът да остане сам със себе си (ти също) и ако се преоткриете може да сътворите нещо прекрасно. В противен случай може да стигнете дотам, че да не искате да се погледнете.

Мисля, че си пропилях шанса. С толкова писане и молби най-вероятно вече ме мисли за психопат, то и с право де. Имала съм и други връзки, но никога не съм страдала толкова, не съм се влюбвала така, а и не съм от хората, които оставят нещата на съдбата. Как да се откажеш от нещо, за което мислиш всеки ден, без него се чувствам половин човек.

Алооо, анонимната. Човекът не е някаква вещ, от която да се откажеш. Той също трябва да иска да е с теб, за да ви се получи. Пробвали сте, имали сте връзка, но всичко е в миналото вече. Я се виж в огледалото - имаш две ръце, два крака, глава (надявам се не съвсем празна). Не ти трябва никой, за да се чувстваш пълноценен човек. Вземи си поука от станалото и не повтаряй повече грешката си в следващи връзки. Докато се самосъжаляваш, нищо ново и хубаво няма да ти се случи.

Много хубав коментар, не ми остана време до сега да напиша нещо по темата.

Та сигурен съм , че почти всеки си има по един такъв човек. Дори не е задължително да са имали връзка. При мен това момиче беше най-добрата ми приятелка. Дългогодишно близко приятелство, няколко разминавания за нещо повече, инат. Няма да влизам в подробности, защото трябва да изпиша цял ферман. Последните години от приятелството ни тя беше в тотално скапана връзка, която не искаше и не можеше да прекрати. По онова време наистина се влюбих здраво в нея, но нямаше как да я имам. Много време се гърчих така, докато в крайна сметка се примирих, че няма да е моя. Горе долу по същото време срещнах друго момиче, нещата се получиха бързо и се влюбих отново. По-точно любовта ме връхлетя брутално, подобно нещо не ми се беше случвало до тогава. Връзката ни се получи, пасвахме си във всичко, изобщо всичко каквото съм търсил някога. Обаче за да не застрашавам новата си връзка се наложи да се отдалеча от най-добрата си приятелка. Нямаше как да продължавам отношенията си с нея, а и не беше особено коректно спрямо новото момиче. Това тя не го прие добре, започна да проявява някаква ревност и като цяло поведението и спомогна много за изострянето на отношенията между двете. В крайна сметка успяха да се скарат, при което се наложи да взема страна и да я изхвърля от живота си. Знам, че изживя тежко това мое решение, по същото време се раздели най-накрая с нейния приятел. Имаше много опити от нейна страна да ме търси, да говорим, но така или иначе не промених решението си.
Днес сме заедно вече много години с тогавашната ми нова приятелка, семейство сме и не бих си представил живота без нея. Но се сещам от време на време за бившата си най-добра приятелка. Много въпроси останаха без отговор, така и не разбрах тя дали изпитваше към мен нещо повече от приятелски чувства.
А и може би както казват, мъжете запомняме най-вече тези, които не са ни дали
Все пак няма голяма драма, убеден съм, че така стана по-добре. Някои хора си е най-добре да си останат в миналото.

Боже Господи,аз сега ИЗПИТВАМ СЪЩОТО..........
АБСОЛЮТНО СЪЩОТО......
ВСЕ ЕДНО АЗ СЪМ ГО ПИСАЛА.....
Това мили хора,чувствам от 29дни,откакто не съм го виждала......3години бяхме 24/7 от времето заедно........
Кажете ми,да се върна ли назад и да се унижа........Да се видя с него.......Не мисля,че имам смелостта да го погледна в очите,след като разбрах,колко ме е лъгал последните 3 месеца...... И то не заради жена....

А, и аз се опитвах с месеци/години да разбера защо по този начин. Е, разбрах - някои хора са си такива.
Яд ме е, че известно време се държах като лепка, давам си сметка колко е досадно. И то на 37-40, не на 20.

Здравейте, моята техника е леко брутална, но засега ми върши работа. Може би зависи и дали сте се разделили като приятели и постигате добър тон в разговорите си или с негативни емоции и не можете вече да се понасяте. Но при всички случаи след раздялата трябва да се отделиш емоционално от любимият човек.
След 10 годишна връзка, която приключи лошо, със скандали, аз си представям бившият ми любим мъж като гангренясал крак, който трябва да отрежа мислено и че ако не го направя ще се разболея и умра. Все още се разстройвам, когато виждам семейства с деца или когато трябва да свърша нещо битово, което само той е вършел досега или когато наблюдавам детето ни, което е негово копие, но предполагам, че тази тъга е нещо естествено. Щом Той не е останал до мен, значи не е моят Мъж и трябва да си остане някъде в миналото, за да имам шанса да срещна мъжът с главно "М".

Успех и животът продължава, затваря се една врата и се отваря друга!

И аз имах нужда да споделя мъката си...

След вече 7 години заедно, от 2 години даже закупи и апартамент за двама ни. Последните години имахме малко проблеми, главно свързани със здравето ми и това го натоварваше, и взаимоотношенията ни(леки скарвания от време навреме, но нищо сериозно), но се оправих. И си мислех, че точно защото си оправих здравето ще стабилизираме и връзката си. До ония ден се смеехме, прегръщахме, целувахме, оправяхме си и жилещето. А една сутрин той просто ми каза, че  - "нещата между нас не вървят, и е по-добре  да се разделим, извинявай"... Попитах го къде е проблема, не искаш ли да оправим нещата, да продължим напред? - "Не мисля, че има смисъл ..."

На 33г съм, от няколко дена се върнах при родителите ми и още не мога да осъзная какво се случва ... Обичам го, постоянно си мисля за него и не мога да повярвам, че се разделихме.

AniNe, съжалявам. Най-вероятно е срещнал нова жена. Гледай само напред - има много мъже, които ще искат теб. Този не е от тях и няма смисъл да се мъчите - прав е.