Православието като начин на живот 4

само си го представих. Голям смях!

Аз за щастие не познавам префърцунени нуждаещи се. Познавам такива, които са много деликатни и не желаят да вземат нищо не от гордост, а от деликатност да не ме ощетят. На тях казвам, че никой у нас не го иска и ще го хвърлям, включително храна. Така приемат (макар според мен да е много по-обидно), но с хората се познаваме добре и са по-възрастни.
Друг начин за храната е като почерпка. Все едно черпиш по някакъв случай. В нашия храм една дама преди празници носи лакомства за всички деца (те не са толкова много при нас).
Жени, най-добрия подход, според мен, е да се подходи от далече т.е. да се сближиш с хората. Носиш ако имаш възможност нещо вкусно за децата под претекст, че имаш повод да почерпиш. Използваш повода да се заприказвате и те така. Аз съм много куца в това отношение, но го приемам като предизвикателство. И в общи линии си мисля, че когато нещата са от Бога (а не за собствена гордост и възвеличаване) се случват много лесно и спонтанно.
Сетих се покрай обувките със сертификат, че да даваш храна на непознати с деца е наистина деликатно. Ако храната е домашно приготвена и някое дете после го хване ентеро вируса иди обяснявай, че не си им пробутал развалените си остатъци. Хората трябва или наистина да са много нуждаещи се (гладни) или да си имат доверие.

Успешна и благословена седмица на всички желая!

Попаднах наскоро в една особена ситуация, в която трябваше да избирам - болезнена истина или да поскрия едно друго. Замислих се с кое бих помогнала най-много и кого щадя като не казвам пълната истина. Та за това предлагам да си поговорим за лъжата тази седмица.

Налагало ли ви се е да лъжете? Премълчаването лъжа ли е? Кога една лъжа е изобщо допустима?


Хайде да помислим и за темички. Ще е хубаво да споделите какво ще ви е полезно да коментираме. Върнах се назад в темата да огледам, като че ли не видях пропуснати. Моля, пишете, ако греша.

Да, налагало ми се е. Когато, чрез лъжа, бих могла да избегна ненужен и безсмислен конфликт.
Но, това, което визирам, са по-скоро дребни неща. В семейството и с близките си, винаги гледам да съм отрковена.

Не се сещам за конкретен случай, но винаги преди да премълча или да скрия нещо, се замислям как би се почувствал човекът отсреща, след като някой ден (а това винаги се случва) открие истината.

Винаги предпочитам да бъда откровена и деликатно да кажа истината. Защото при всяка лъжа, волно или неволно уронваме достойнството на отсрещния човек. Ако е дете - да, можем да се оправдаем, че сме искали да го пощадим (макар, че тийнейджърите реагират болезнено, точно затова, че вече не се чувстват деца), но ако е възрастен човек - задължително ще се почувства ощетен (и с право). Мисля, че всеки човек има право да знае истината.

Ще съм откровена - да, случвало се е да крия част от истината. Най-често от майка ми. Спестявала съм й грижи, надявам се.
Да лъжа - да. Все си намирам оправдание. Знам, че не трябва, но понякога греша.

Ситуацията, за която говорих беше крайно комплицирана. Истината касаеше родителско решение на непълнолетен. Ако бях спестила част от нея (за да предпазя родителя) всъщност кого предпазвах? Детето най-общо казано пристъпи доста морални, етични и законови граници. Родителя наскоро преживя ужасна психическа травма. Детето също. Ако бях спестила истината щях ли да помогна?

Лъжата е следствие на страх, а страхът владее душите когато нямаме упование в Него, вяра в промисъла и спасението.

Това обаче е макрорамката, както казваме в моето село. Ние сме дарени със свободна воля и понякога се случва съгласно нея да премълчим, или спестим или да кажем нещо уклончиво. Бог че ни съди по делата и помислите ни в такива случаи.

За съжаление не мога да кажа, че винаги и с всекиго съм казвал само истината или цялата истина. Как да ви кажа - началници, офицери, ченгета от ония, с чистия ум и хладни ръце, пред някое девойче съм се поизфуквал - случвало ми се е. Абе аз съм си... не съм за пример, хич.

Жена ми не лъже, но понякога премълчава - но казва ясно, че ще премълчи.

Уча се да не лъжа в последните години. Мъжът ми ме учи - той се справя доста добре с лъжата, но пък на него му е идея фикс да търси истината. Преди много лъжех от страх, но и сега все ме влече лееекинко да натъкмя нещата най-вече в служебен план. Много ме е яд на себе си, че съм такава пъзла.
Сега, относно другия тип лъжи. По-нагоре в темата за помощите споменах. Измислям цели версии за това как нещо не ми трябва, за да го дам на определени хора. Нямам много угризения за това - не мога да измисля друг начин.
Повече размисли ме налягат за това дали трябва да се каже истината на хора, които се държат грубо, сприхави и критикари. В тези случаи рискуваш да си навлечеш яростта на човек, който не търпи различно от неговото мнение, но пък ако премълчиш го оставяш в неведение за собствените му грешки. Но пък кой съм аз, че да търся клечицата в окото на ближния още повече че критиката може да му донесе в последствие душевни страдания.

Ехо мехо барабехо  !
Хубава и благословена седмица желая на всички Ви!


Ето тази новина ме зарадва безкрайно - http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=152790 . Дано сега като добри стопани се погрижим за храма. Великолепен образец на прекрасната ни архитектура.

И сега да се скарам аз . Давайте идеи за теми, моля Ви.

Тази седмица Ви предлагам да си поговорим за

Леността. Как я допуснахме в живота си? Защо децата ни са лениви?


Повод за темата ми даде детето ми. Опитваме се да го стимулираме да спортува активно. Така, за здраве, без амбиции да постига резултати. Онемях, когато ми каза, че не иска, защото щял да се изпоти. И се запитах какво възпитавам у детето си.

Ето и един много хубав материал от сайта на БП: http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=481
Духовната леност ли поражда телесната или е обратното? И едното и другото са ужасни явления, опасни и гибелни. Искаме почивка, но от какво? И за кое?

Аз пък искам отговор на въпроса, къде е границата между леността и апатията?

Най-общо казано леността е мързел, а апатията- безразличие.  

Леността е порок, който, за жалост, не ми е чужд. Стремя се да го боря, мъча се да се самодисциплинирам, уви, невинаги с успех.  
Апатията, сякаш, ми е по-плашеща, но и двете явления са опасни, защото течението повлича. В случаи на такова отпускане се опитвам да търся добрите примери, положителните противоположности. Духовната и телесната леност се пораждат една друга както кокошката и яйцето и не се наемам да кажа кое е първично, но влезе ли се в цикъла, трябва да се реже с нож!
С усърдие, дисциплина, воля, труд, да не се формира лош навик. И с молитва.

Малко от стареца Паисий в скрит текст:

Когато става въпрос особено за деца, дали са апатични или лениви, разликата не е голяма. И двете състояния не би трябвало да се свързват с детството, освен ако няма здравословна причина, най - общо казано. Смятам, че духовната леност предизвиква физическата. Душевният им мир е много беден и щенията им са свързани изцяло с материалното, но дори и то не им носи онзи живец, който бихме искали! Аз се боря с един мързелив третокласник и чувството ми е до болка познато. Как сме допуснали да се стигне дотам? Ами с голяма старание от наша  страна Децата са наш продукт и в този смисъл се притеснявам от това, което аз и мъжа ми постигаме с нашите деца! Наблягам напоследък на молитвата и разчитам на Божията помощ при възпитанието

Много съм ленива. Старая се, боря се, но бивам ли натоварена малко повече сякаш всичко в мен се съпротивлява. За съжаление и в духовен, и в материален план понякога със самодисциплина не се получава. Напротив, колкото повече се "натискам" да съм дейна толкова повече "ластика се обтяга" и се връща със страшна сила предизвиквайки много повече грехове като гняв към околните или апатия към молитвата. Моля се доколкото мога в такива моменти да ми дойде някакво Божие окриление, защото и това се случва. Тогава всичко ми спори, върша го с лекота, а молитвата сякаш сама извира. С една дума без Божията подкрепа съм едно кръгло зеро 
 Децата взимат пример от нас и не е чудно, че моите нямат инициативата да подхванат сами каквото и да е. Не са апатични в никакъв случай. Дъщеря ми (9г.) обича предизвикателствата, но не и задълженията. Все пак в пристъп на съжаление към някого може да подхване дадена работа, за да му помогне. А 6 год. ми син ако трябва да измине 500 м. пеш охка, все едно е копал цял ден.
Моите опити са насочени да усетят, че когато свършат нещо полезно после се чустват доволни и удоволетворени. А когато цял ден лежат се чустват отегчени и безразлични към всичко.

Един от духовните ми наставници (не беше духовно лице) казваше, че леността е майката на всички пороци. Скромният ми опит ме убеди в това съждение:

- леността не допуска душата на човека да с ее отвори към Бога, и към Неговите проявления в дните ни - любовта, смирението, покянието, прошката, творчеството, труда. Ленивият човек не обича, това изисква от него усилие, емоционално и чат-пат не само. Ленивият човек не се смирява, той се примирява, а периодически компенсира това с избухвания на гняв и мъст. Ленивият човек не се кае - едно, защото нищо на върши, друго, защото покаянието изисква усилие на мисълта и познанието, за да го направи. Ленивият човек не прощава, а тълкува чуждото падение като своя победа, защото бидейки ленив не може да постигне никаква своя друга

- леността обрича човека на консуматорство (чревоугодие и похот), поради неспособността му да си достави други удоволствия

- леността е винаги себична, горделива, многословна, самодоволна, самообясняваща се и досадна.

- леността убива. Убива първо душата на човека, в която се загнезди. После той може да посегне и на други души, и на други животи. Не помня къде четох - 80% от осъдените за убийство в САЩ не са работили в общоприетия смисъл никога

- Леността ограбва. Семействата на ленивите живеят бедно. Те често паразитират или направо крадат. Дори и да работят - вършат всичко през пръсти, като напук, склонни са към корупция и пилеене.

- леността изключва проявите на чест, доблест, смелост, жертвоготовност

- леността изключва трудолюбието, именно в частта му, в която труда се възприема като облагородяваща човека дейност със молитвена стойност. За ленивия трудът е минавка, съвестното изпълнение на задълженията -  глупост.

- ленивият е податлив на всякакви нечестви внушения - той лесно мрази, лесно се отказва, опчайва, обезверява, пропива

Май малко досадих.