Имаме и ние с хлапето (2,5 годинки) една скорошна "дъждовна" случка.
Ходихме на обяд у една моя приятелка, която има малчуган на почти същата възрасткато сина ми. Обядвахме у тях и тръгваме да се прибираме към дома, за да приспивам дреб. С нас "тръгва" и дъжда. Тя се усеща и още докато сме пред входа, пуска от прозореца един чадър. В началото вали лекичко и аз крепя чадъра най-вече над главата на малкия, за да може поне той да остане сух. Дъждът обаче се усилва. По пътя намираме беседка и решаваме да се подслоним, докато понамалее. Той едва се удържа под покрива на беседката, ходи нагоре-надолу, катери се по пейките, слиза... В един момент се устремява към стълбите, водещи във вътрешността на беседката, и докато успея да кажа, че навън е мокро, той се подхлъзва на плочките (чий болен мозък е решил, че е уместно да се поставят на пода на беседка плочки, които стават като пързалка, щом се намокрят - и до ден днешен се чудя) и се пльосва на колене и длани, при което сладурските му бели платненки стават не толкова сладурски сиво-кафяви платненки. Дъждът обаче намалява и аз решавам, че сега е моментът да се приберем. Обаче едва изминали и 50 метра, забелязвам, че капките стават ама мнооого големи и започват да падат все по-бързо. Чадърът се оказва тотално неефективен, защото газим в локви и дребосъчко непрекъснато изостава или пък бърза напред. Вече е мокър и от коленете нагоре въпреки неистовите ми усилия да го опазя сух. Свивам чадъра, мушвам го в чантата, стискам по-здраво детската ръчица и ускорявам крачка. Когато се налага да слезем от един тротоар обаче, разбирам, че няма начин да го направим без да нагазим в течащата покрай него вада. И само лекичко се усмихнах на хлапето: "Скачай във водата!". Както се казва, едвам го навих! Направо със засилка се метна вътре, а аз - след него. До вкъщи оставаха стотина метра и куп локви. Наджапахме във всичките, заливайки се от смях. Беше най-забавният дъждовалеж, по време на който съм била навън! Във входа оставихме мокра следа, все едно са минали морски чудовища. Бяхме и кални освен всичко друго. Влязохме направо в банята и след студения душ навън последва топъл и релаксиращ такъв. Излишно е да казвам, че малчо спа като къпан после.
Сега само като види, че навън вали, ме поглежда дяволито и пита кога пак ще ходим да джапаме в локвите.
Виж целия пост
Ходихме на обяд у една моя приятелка, която има малчуган на почти същата възрасткато сина ми. Обядвахме у тях и тръгваме да се прибираме към дома, за да приспивам дреб. С нас "тръгва" и дъжда. Тя се усеща и още докато сме пред входа, пуска от прозореца един чадър. В началото вали лекичко и аз крепя чадъра най-вече над главата на малкия, за да може поне той да остане сух. Дъждът обаче се усилва. По пътя намираме беседка и решаваме да се подслоним, докато понамалее. Той едва се удържа под покрива на беседката, ходи нагоре-надолу, катери се по пейките, слиза... В един момент се устремява към стълбите, водещи във вътрешността на беседката, и докато успея да кажа, че навън е мокро, той се подхлъзва на плочките (чий болен мозък е решил, че е уместно да се поставят на пода на беседка плочки, които стават като пързалка, щом се намокрят - и до ден днешен се чудя) и се пльосва на колене и длани, при което сладурските му бели платненки стават не толкова сладурски сиво-кафяви платненки. Дъждът обаче намалява и аз решавам, че сега е моментът да се приберем. Обаче едва изминали и 50 метра, забелязвам, че капките стават ама мнооого големи и започват да падат все по-бързо. Чадърът се оказва тотално неефективен, защото газим в локви и дребосъчко непрекъснато изостава или пък бърза напред. Вече е мокър и от коленете нагоре въпреки неистовите ми усилия да го опазя сух. Свивам чадъра, мушвам го в чантата, стискам по-здраво детската ръчица и ускорявам крачка. Когато се налага да слезем от един тротоар обаче, разбирам, че няма начин да го направим без да нагазим в течащата покрай него вада. И само лекичко се усмихнах на хлапето: "Скачай във водата!". Както се казва, едвам го навих! Направо със засилка се метна вътре, а аз - след него. До вкъщи оставаха стотина метра и куп локви. Наджапахме във всичките, заливайки се от смях. Беше най-забавният дъждовалеж, по време на който съм била навън! Във входа оставихме мокра следа, все едно са минали морски чудовища. Бяхме и кални освен всичко друго. Влязохме направо в банята и след студения душ навън последва топъл и релаксиращ такъв. Излишно е да казвам, че малчо спа като къпан после.
Сега само като види, че навън вали, ме поглежда дяволито и пита кога пак ще ходим да джапаме в локвите.
. 
А съм седнала. Какво ме накара да погледна към левия си крак, който беше от външната страна на седалката, не знам, но замръзнах! 
От крачола на дънките ми, ботичките ми с висок ток бяха приятно аранжирани с около един метър черен чорап, който се влачеше по пода, а останалата част от чорапогащника някак се беше наместила между дънките ми и другия чорапогащник, който бях обула. 
Леле! Направо ми идеше да се изпаря! 
Опитах се да го натъпча в ботата, но изобщо не знаех какво е положението отзад като цяло и какво се вижда от другия крачол, и какво се случва изобщо... Някак закрепих чорапа и с нетърпение слязох на "Плиска", разбутах народа и хукнах пред подлеза към обществения тоалет. Вътре една жена и предимство ми даде, щото реши, че зора ми е голям. Ми не беше малък! Щях да почина от срам!!! Така съм си вървяла през цяла София и съм си влачила гордо чорапа... Остави, че не се намери никой да ми каже, ми как не го настъпи някой да усетя как ми пълзи нещо по задника, докато чорапогащника се измъква изпод дънките и някой да припадне от смях. Ами нахълтах в тоалетната, смъкнах дънките, издърпах втория чорапогащник от тях и с такава омраза го запокитих в кошчето, преди да си отдъхна, че го обърнах! Събрах си остатъка от гордостта и вече по-скромно, и с овесен нос се прибрах като обикновен човек.
