Една кифла в дъжда

 Ама иначе и ти си с него, по без прашки. 

И аз имам история със защипана пола в боксерки. Понеже възрастта ми веч е прилична,пък и съм с две чаавета моя милост не носи подобни безвкусици кат прашки под поли,залага смело на боксери и бикини,ама обожавам дантелата.Та барнала съм се в едни черни дантелени гащя и с новичката си синя пола,която е разкроена и седи страшно кукленски.Семейството е строено пред вратата и чинно чака-двете деца са обути и само припират да тръгнем.Нарамила съм голямата дамска чанта,бутилките с вода и заключвам.Тъкмо слизаме и малкото вика-не да се върнем,пикае ми се.Връщзме се отключвам,пикае той,заключвам и решавам дай да пусна и аз една вода.Отключвам пак и бързам щото детето да не чака вън.В бързането полата е веч загащена в боксерите и дялото дупе с все дантели е отвън.Тръгваме и вървим като пътя ни минава през едно улично кафе.Хората са насядали спокойно и си пият кафенцето,зяпат след мен,даже се обръщат.Моя милост си говори наум-зяпайте бе,кът ни сте виждали толко хубост неземна,зяпайте   пари няма да ви взема за гледане. Даже чух и коментар за баси готиния задник. Добре,че едно от момичетата на кафето ме познава та дойде да ми каже какво е положението отзад,хич не съм усетила,че задника ми гол  .Тва е да си царица на резила.

Сетих се за случка с мой познат:
върви си по централната улица на града и срещу него намахана мацка с ... ролки на главата. Той се приближил и тихичко и казал, че е с ролките. Тя го нарекла простак и с гордо вдигната глава си продължила, но все пак се погледнала във витрината. И като се видяла са хванала за главата е побягнала обратно.

Пешек, представих си те как придържаш полата отпред и мааш смело боса по локвите..
А твоята история, Нефертари, или по-скоро на твоя човек, още ме кара да се хиля.

Преди години с една приятелка сме на морето, разхождаме се по крайбрежната на едно малко морско градче. Бяха модерни тогава едни тънки рокли от десениран тензух, с презрамки. Нейната беше светлосиня, в долната част на полата все едно са нападали цветчетата от горната и е станало по-тъмно синьо - десен с бордюр. Както си блеем, изведнъж руква дъжд и за нула време ни намокря тотално. Няма къде да се скрием, кьорава постройка няма по тази алея. Дъждът топъл, приятен, тъй и тъй ни намокри, примирихме се и продължаваме да вървим, прибираме се в бунгалото. Имахме там среща с мъжете и уговорка да вечеряме после.

По едно време на мен подметките на сандалите ми останаха на асфалта - отлепиха се каишките, все едно с лепило за хартия са залепени. Продължих си боса. Даже не си направих труда да мисля, могат ли да се залепят, зарязах ги там. Навели сме глави, че дъждът бие косо и въобще не поглеждам към нея. В един момент трябва да пресечем шосето, оглеждам се за кола и без да искам, поглеждам към нея - ужас! Тензухът полепнал по нея и станал прозрачен като целофан. Все едно е чисто гола. Ами сега? И да й кажа, нищо не може да направи, дори смокинови листа няма наоколо, камо ли нещо подходящо. Редките хора, които срещаме по пътя и те забили глави надолу, кой ще я види...Реших да не й казвам, да не се притесни. Викам си, ще минем откъм задната част на бунгалата, няма кой да ни види. Ще се преоблечем и ще отидем на срещата с мъжете.
Обаче не стана, както го бях предвидила - изскачаме ние иззад бунгалата в пространството пред тях, а там цял митинг - всички стоят пред бунгалата и чакат да спре дъждът. Ни назад, ни напред. Мъжът й като я видя... като стрела се метна, ама и той няма нищо в ръцете да я загърне. Опита с ръцете да я прикрие, тя се чуди какво става, публиката избухна в смях и веселие...Добре, че бунгалото ни беше най-близкото, та той я набута вътре и после половин час се чуваше как се обясняват. А аз - в небрано лозе. Хем се чувствам виновна, хем знам, че не съм, нищо не можеше да се направи. Седим и ние с ММ пред бунгалото, дъждът продължава да вали и по едно време се чува един замечтан мъжки глас от "публиката": Ех, че хубава жена!

 Всички сте много симпатични тук! 

 Сега се сетих за едно мое любимо стихотворение, което може да е химн на темата:

"ЖЕНА В ДЪЖДА"

 Една мълния опна

жълтото си въже.

Тя го прескочи и по клокочещия

гръм премина.

От балконите по нея

валяха очи на мъже

и димеше от страст и възторг

мократа ѝ коприна.

В синята мъгла на роклята

жената вървеше гола.

Виждаше се вятърът как тече

през светлите й бедра.

И защо сравняват винаги

хубавата жена с топола

в този час и най-нелиричният

между нас разбра.

Пороят на погледите ни спря

пред оня жилищен вход,

в който угасна сънят ни

горещ и лунен...

Мъжете вече псуваха наум

щастливия идиот,

който ще я посрещне,

но ще забрави да я целуне...

             Ивайло Балабанов

 

Нели, страхотно стихотворение! И наистина много "тематично"!

А има и кифлю, къде без него. Преди 2 дни трябва да изтегля крупна сума от банката. Шефа иска пари, сега ги иска на момента и тропа нервно с краче. 2 главни счетоводителки се панират, нали над 15 000 лв не може да се изплащат. Правя им схема за няколко разходни ордера и че няма да има проблеми. Събирам 3 подписа на нареждането, подпечатвам го и искам охрана, не ми се търчи с пари за хубав апартамент сама. Нареждат на охраната на сградата да осигури човек с оръжие. Банката е до офиса, дели ни ограда и портал за коли. Отиваме с високо, хубаво момче, важни и горди да теглим парите. Мотаме се в банката, проверяват ми пълномощното, подписвам декларация за произхода на сумата и накрая получавам парите. През това време шефа изнервен звъни на мобилния да ме търси. Накрая вземаме торбата с пари и си тръгваме. През това време завалява пороен дъжд. На излизане бодигарда уж спазва правилата да ме пази. Но под дъжда поглежда жално и драсва напред със 100 км. в час. Мята се на оградата и бързо влиза в нашата сграда. През това време аз  прегърнала торбичката с пачки по стотачки  си маам кротко под дъжда. Влизам си сама, качвам се с асансьора до шефовете. Патрона като ме видя мокра кокошка и се впуска с огромна хавлия да ме завива и суши. Около мене се суетят 3ма огромни бодигара и дребен биг бос. Един ме суши, друг ми подава чай, трети иска да ми оправи косата. А аз кротко си стискам тобичката с парички и се хиля като тиква. Сещат  се за охраната - къде е, защо го няма. Обясних им, че кифлю  ми избяга още на входа на банката.

Айшаааа, много ти е готина историята!

neli mar4,стихотворението е много хубаво,снимката също.
Спокойно могат да вървят в началото на всяка нова тема.Нали и без това ще минем 50 стр.

Много с смях на историите за черните дантелени гащи и защипаната пола, и на якето с прашките...

Стихотворението е много точно

Хаха, това с прашките ме подсети за един "кифльо" преди години, живеем извън бг с приятеля ми и идват нашите на гости за 2 седмици. Посрещаме ги, показвам им жилището и ще бързаме за работа. Вече на вратата майка влиза в банята и аз показвам кърпи и т.н. И виждам на лирата мои прашки, хващам ги и го подавам на приятеля ми, уж да ги сложи в гардероба, че е до него и моменталически забравям за тях. Отиваме двамата на работа и по едно време виждам хилещи се колеги и в ценъра им шефа който изумен ми разглежда прашките аз  така , приятелят ми  и не можем да реагираме. А той вместо в гардероба ги мушка в джоба на якето си и явно и той забравя за тях. През деня шефът му търси цигара ли, запалка ли, не помня вече и той му казва да си вземе, че са в джоба на якето... Те така, доста се смяхме, но доста конфузно беше

Усмихнат ден от мен на всички позитивни кифли в темата 

Хаха, ех тия прашки 

 

Сега се сетих и за друга моя история с дъжд, от която обаче не излязох с достойнство. Което е разбираемо де - бях на 4 - 5 години все пак.
Та родителите ми учителстват някъде из Кърджалийските села. Аз абсолютно категорично отказвам да ходя на градина, защото не мога да си играя с децата там. Ми те не говорят български още. И по-лошо - учат го тепърва. А аз го говоря и то повече от нужното и ми е много скучно в градината. Та минавам на „общоселско” отглеждане. Който от приятелите на нашите е свободен - той ме гледа. Един прекрасен ден ден решавам, че непременно трябва да си отида в къщи. Как съм убедила хората, че „мама и татко така казаха” не знам. Но ме пускат да си отивам. Селото е малко, аз пътя го знам, пък и всички познават на „даскалите детето”. Та вървя си аз смело и безотговорно и изведнъж завалява. Силно, но какво от това - не ми пречи. Даже и градушката не ми пречи особено, макар че не е толкова интересна като през прозореца. Но на мен ми е добре - вървя през дъжда и не пропускам локва, кога друг път ще ми се случи. Докато в един момент не се озовавам не просто пред локва, а езеро направо. Разпростряла се на цялата улица, от ограда до ограда. Замислям се малко и с мисълта, че толкова голяма локва не съм газила тръгвам напред. Обаче тя локвата не е просто от мръсна вода. В нея има и кал - гадна и най-важното ужасно лепкава. Внезапно се оказвам без една обувка, а даже не я виждам. И естествено правя единственото ми достъпно нещо - реввам. Ама яко и от сърце. Жената пред чиято къща заседнах ме видяла и притича с един шлифер на главата да ме спасява. Обаче аз нееее искам си обувката пък. Все пак ме прибра тя, остави на бабата да ме суши и преоблича с нещо, а тя милата излезе пак в дъжда да ми търси обувката. Изсушиха ме хората, нахраниха ме и като спря дъжда си ме доставиха в къщи.
Ситуацията е била толкова абсурдно смешна, че даже не ми се караха нашите.

Здравейте момичета!
Страхотна тема!




Моята история не е за дъжд, а за смъкната пола.

Миналата година в късната есен, сме на РД на един приятел в заведение. В разгара на купона, играеме хоро на „Бяла роза“. Аз естествено  рипам та се късам- първа писта. По едно време усещам,че нещо ме спъна около колената и ми стана някък по хладно. Когато  поглеждам, полата ми се е смъкнала почти до глезените, а аз като „строгата господарка“ по ботуши и черен чорапогащник.  
Предполагам че при подскоците,от хастара на полата и чорапогащника се е получила вид“пързалка“ за полата. Всички които ме видяха се спукаха от смях.Аз също.
След това, купона продължи с  поздрави за мен с една песен  в която се пееше “да падат дрехи и задръжки..“ – два пъти. Голям смях падна.