Кога една жена разбира, че е готова да бъде майка?

Здравей Ennyta,

исках да споделя моята история с теб.
Ние сме горе долу на една възраст, аз съм на 27, а съпруга ми е на 29. Оженихме се миналата година, след 8 години в които бяхме заедно без да сме се разделяли и за ден. От три години живеем сами, но родителите и на двама ни са на една ръка разстояние.

Аз по скоро съм като приятелят ти, искам всичко да е идеално и тогава като с магическа пръчка да си поръчаме бебе. Той от години е готов, а аз винаги имам много важно оправдание. Първо образованието, после работата, сега искам докторантура ... тези неща нямат край. Иначе много обичам децата, с радост се грижа за племенника ми, работила съм години с деца, но някак все не съм била 100% готова.

Сега отново не съм сигурна, но живота ми взе да губи смисъл. Поглеждам навън и виждам семейства с деца и се чудя как успяват?! Защо да не можем и ние? До един момент исках сигурност, а сега като че ли вече искам радост, някой да ми доставя радост. Сигурност за 9 години не постигнахме, но поне в забързания ни живот да има едно човече което да ни доставя радост и тя да ни кара да се борим с ежедневието. И така макар да не съм готова напълно решихме да започнем опитите, но нещата не вървят гладко ... така че, моя съвет няма да се различава от тези на останалите- поговорете сериозно, без излишни спорове, може пък това да е начина ... Желая ви успех, каквото и да решите      

Аз съм на 29. За първи път усетих желанието за дете може би преди 5 години. Тогавашният ми партньор искаше сигурност, да е уверен в мен, да минат поне едно 6 години преди брак, а за деца - нито дума. Прекрасно. След три години съжителство осъзнах, че проблемът не е в мен, а в това, че той никога няма да узрее и да намери себе си, камо ли да приеме идеята за семейство и деца. Аз вече не исках да съм с него и въпреки протестите се изнесох. Предложи брак. Късно.
Сегашния ми мъж също искаше да уредим нещата финансово преди брак и семейство, но от ден първи знаеше, че аз съм Жената, а аз знаех че той е Мъжът и действахме. След една година се сгодихме, след две се оженихме, междувременно той превъзмогна някои вътрешни проблеми тип "аз ще съм ужасен баща" и "не мога да ви осигуря финансова стабилност". Спретнахме ръкавите и с общи усилия и обща цел осигурихме базовия минимум (стабилни заплати, кола, прилично жилище, макар и не наше, кола). Имаш ли първото, другите неща се осигуряват лесно, а и аз имам късмета да не се налага да спирам работа, защото работя от вкъщи на компютър. Сигурно ще работя по-малко, ако отрочето се появи, но без доходи и от моя страна няма да останем.
Година по-късно минаваме през кошмара на стерелитета. Чухме какви ли не диагнози, правихме какви ли не изследвания. Всичките ни горни разсъждения как трябва да осигурим всичко преди да започнем опити, защото видиш ли ще стане от първия месец и имаме само 9 месеца за действие сега ни се виждат смешни. Вече съм на 29 с неизвестни изгледи какво става на бебешкия фронт.
С две думи - трябва ти подкрепата на твоя мъж. Ако не беше уникалният ми съпруг нямаше да имам сигурност и подкрепа, нямаше да имам силите да мина през всичко това и да съм спокойна за това, което ни очаква като родители. Финансовата част не е важна - важно е да имате добри средни доходи, а всичко останало, опре ли ножа до кокала, се осигурява. Аз не вярвах, че мога да дам 800 лева за изследвания и операция в един месец (към кредити, наем, без спестявания). Еми, както казах - опре ли ножът до кокала - намираш. Има и една китайска поговорка - бебето идва с торба пари. Означава точно това, когато бебето се появи изведнъж магически откриваш неподозирани начини да изкараш парите, които са необходими, за да го осигуриш.

Само да вметна, че съм майка на близнаци, родих ги на 42, с мъжа ми си ги гледаме. Не ми тежи изобщо, не се чувствам чак толкова изморена. Сега даже съм по-осъзната и по-готова да съм майка от колкото като бях на 30 години.
Много е важно да сте в разбирателство с партньора си, всичко друго си идва на мястото.

на този въпрос бих си отговорила,че винаги съм си мислила,че не съм 100% готова или пък ще бъда .детето ще дойде когато най-малко го очаквам.трябва настина да си поговориш с мъжа ти.може би не е готов да бъде баща.не трябва да се оправдава с работата или бизнеса,а да ти обясни какво точно мисли по-този въпрос ,за да не си в неведение.желая ти скорошно оправяне на проблема ти и дано всичко се нареди

Наистина трябва да го искате и двамата.То на сила хубост не става и оправдания винаги ще има, но си поговорете сериозно и  спокойно.При мен нещата са малко по - различни: имам връзка 2 години вече , а приятелят ми е по - голям с 15 години и му е време ,ноооо и аз го искам мнооого....вече 7 месеца бебо го няма...Искам  да ти кажа , че бебето не става хоп и готово...минават месеци и недай си Боже години ...абее трудно си е И аз не се чувствам 100% готова даже понякога мисля "ще се справя ли ?",но кой е бил сигурен на 100%  
Успех и дано се разберете , но трябва да го искате и 2мата силно,защото бебето трябва да е искано и от мама и от тати  

Няма нужда да забравяш за себе си!    Не е чак толкова себеотрицателно. И ти ще продължиш да съществуваш. Това ми беше най- големия страх и слава богу не ме сполетя.
Не знам дали партньорът ти някога ще узрее, обаче, може и да не стане.
Иначе си млада на 26, имаш още много време. Но и не е нужно да го отлагаш, щом го искаш, достатъчно зряла си.

Благодаря ви за отговорите, момичета!!!

 Имах нужда да прочета различни гледни точки, защото когато споделям с хора, които са субективни спрямо мен или спрямо партньора ми, само ми става по-трудно да взема конкретно решение.. Мисля, че трябва да се разделя с него - дали ще е за 2 месеца или за постоянно не знам, но това положение ме измъчва страшно..крайно време е да изляза от илюзорната си зона на комфорт, да създам нова среда и да продължа някакси напред. Сега съм малко или много залостена сред общи познати, а това само ми пречи.

Още веднъж благодаря на всички!!! Прегръщам ви силно и желая на всяка една от вас щастие в истинския смисъл на думата 

Всяко зло за добро.Каквото и да решиш и каквото и да се случи ти желая успех 

Преди да предприемеш каквото и да е, добре е откровено да поговорите. Просто си кажете истината ... ако се разделите без да сте си казали всичко, винаги ще си задаваш въпроса "Какво би било, ако не се бяхме разделили?". Каквото и решение да вземете, важно е решението да е общо.

И аз работя от вкъщи, липсва ми директния контакт с хора, липсва ми социалния живот, липсва ми самото излизане сутрин - и си мислех, че ако имам повече ангажименти ще ми е по-лесно да приема самотата. Много хора мечтаят за това, но не са наясно с отшелническия начин на живот. Това е най-голямата причина да искам да имам дете - да не съм самотна, да има някой за който да се грижа, в крайна сметка, живота не е само работа и пари.   

Извинявам се, че ще бъда малко рязка, но ти този човек не си го оставила на мира.
Казваш, че не си била привърженик на стадното мислене, а искаш точно това, да се присъединиш на стадото, надувайки корема. И какво като са забременели в първи курс, твоите приятелки, това някакво геройство ли е, повод за невероятна гордост ли е ?  Да забременееш, особено когато си млад, прав и здрав е най-лесното, другото е по-трудно.
Замисли се, твоят приятел работи ли усилено и има ли някаква промяна във финансовото му състояние, или поне има ли изгледи за промяна ? Има ли конкретни цели и срокове за постигането им ? Говори с него по-този въпрос. И не на последно място, замисли се и ти с какво можеш да помогнеш финансово, вместо да се криеш при родителите си. Питай приятеля си, колко пари мисли, че трябват за отглеждане на дете и се целете към спечелването на тази сума. Ако трябва, направете и изчисления.
Сигурно си наясно, че навън е пълно с мачовци, които лесно ще ти осъществят мечтата. Дали обаче могат и финансово да поемат отговорност е съвсем друг въпрос.

Единствено този въпрос ли е препъни-камък в отношенията ви? Ако да, аз на твое място бих го поставила пред избор. Бих му казала откровено, че за мен е важно след толкова дълга връзка да продължим нататък със семейство и дете. Бих му казала, че искам детенце. И че за него е време да избере. И му оставяш да реши - раздяла, защото иска кариерата и свободата си, или семейство, защото те обича и той също го иска.
В неясното мотлявене, освен да натрупате огорчение и негативизъм, друго няма какво да се случи. Ти ще си мислиш "той е несериозен", той ще мисли "рано ми е, не се прежалвам, ще почакаме" и връзката ви започва да се накъсва, да се издрасква от хилядите рани, съмнения, препирания и досади. Накрая пак ще се случи едно от двете, но след излишно минало мъчение и загубено време.  

Според мен просто много ѝ се иска да има бебе и си казва - ето, всички други вече имат.

По- нагоре забравих да пиша за усещането да си готов - аз никога не се почувствах готова. Прежалих се да забременея. После се оказа, че съм била готова.

С наближаването на 30-те дойде желанието и осъзнаването, осъществих го бързо и не съжалявам, само си мисля, че е трябвало и по-рано, но пък по-рано липсваха други важни условия.
 Не зная за стадното мислене и доколко се влияем от него, но често заобикалящите ни - роднини, съседи, колеги, приятели, започват доста да притискат с явни подмятания и въпроси "ама защо, кога, какво още чакаш, айде,..." и прочие. Много е дразнещо това промиване на мозъка и вмешателство в личното пространство на жената.
 
На 26 г. ти си знаеш,.... щом искаш и изпитваш силна нужда, значи е дошъл моментът. Ще говориш спокойно, ще настояваш , ще подходиш по женски, както са те посъветвали, няма да се отказваш , но и ще бъдеш търпелива. Убедена съм, че с правилни подходи ще успееш да убедиш партньора. Мъжете често не са наясно, че искат дете, а после стават грижовни бащи.

Искам само да вметна, че децата не поправят отношения и не сближават. Ако родителите имат проблеми преди появата на децата, то вероятността да оцелее връзката им рязко намалява след появата на поколение.
Идеята ми, че трябва човек с който се подкрепяте и разбирате и сте на една вълна иначе няма смисъл да се убеждавате, молите, карате, настройвате и т.н., естествено, че няма как да сте 100% на една вълна, но колкото може по-близо до 100%...

Аз мисля, че си готова да имаш дете. Това е едно вътрешно усещане и изразът с часовника просто идва супер подходящ, или го ползваме като най-обяснителен за начина, по който се чувстваме. А готовностат на една жена не идва с възрастта и тиктакането, а с усещането й за сигурност с даден мъж. Сигурност не финансова толкова, колкото доверие.

Та, ти си стигнала до тук, а той измисля оправдания.

Когато бях на твоята възраст имах вече 3-годишна връзка с човек, който беше с 7 г по-голям от мен. За брак и деца сме говорили по негова инициатива - не че не се виждах семейна и с деца от него, но той беше и инициаторът на такива разговори, и онзи, който парираше надеждите като обясняваше, че още не е готов за това, защото финансово... дъра-бъра. А не беше за жалене въобще - собствен бизнес, имоти в чужбина. Но, така си е мислел. Връзката ни приключи много скоро след това и аз в началото много страдах от това, може би най-вече от факта, че залагах твърде много на него, а бях изгубила 3 години в строене на пясъчни замъци с него. Нищо работа са тези 3 г, в сравнение с твоя случай. Само че след мен той имаше още няколко връзки, едната 9-годишна, и до брак и деца отново не се стигна. Сега е сам и все така не-готов за това, макар и още по-успешен. А аз? Открих мъжа на живота си 6 месеца по-късно, не че го познах от пръв поглед, де. След още 6 месеца се оженихме и след още 6 вече бях бременна. В подписа ми отдолу ще видиш резултата ми от готовността ми да бъда майка - изцяло подкрепена от мъжа до мен. Е, третото доказателство закъсня доста, защото и за него се нуждаех от готовността на мъжа ми. 3 деца не са шега работа за мъжете.

Та, понякога животът ни поставя на кръстопът и трябва да избираме - да продължим ли да вярваме на човека, който ни твърди, че някога някак ще стане готов за нещо (и би могъл да ни мотае още дълго-дълго). Или да започнем на чисто и то колкото се може по-бързо.

Успех ти желая.