За ресторантите, децата, обикалящи по другите маси, и техните родители

Без да гледам етимологията, явно съм нацелила точната дума Децата изначално не винаги се държат адекватно на определена обстановка, дори когато по принцип са узрели за това. Затова са деца. Говоря именно за толериране на тези поведения, които (ние считаме че) са неадекватни за определено публично място (в някакви разумни граници, разбира се). Дадените от теб примери потвърждават моята теза, че в 90% от случаите децата и родителите им се вписват в тези разумни граници и възрастните, които имат проблем с тях, просто имат твърде високи очаквания и ниска толерантност. Аз лично винаги допускам възможността на плажа да бъде опесъчена и намокрена (не казвам, че ми е приятно!), съответно ако това ме притеснява в даден момент (защото например си храня бебето или си чета електронната книга), внимавам това да не се случи. Ако държа да плажувам, без да трябва да съм нащрек за преминаващи деца, просто избирам по-ненатоварено време (от деня или от годината), не толкова посещаван плаж, ВИП зона и т.н., има си начини.

Мда, всички тези мерки ги взимам, че и отгоре, но пак се случва. Нормално е да се случи!  Обаче очаквам адекватна реакция от родителя - т.е. корекция на поведението на детето и извинение след това, а не свиване на рамене и смутолевяне на "Ми тя е дете...".

Разбира се, ще се получиш извинение... ако в момента съм наблизо и ситуацията се е развила пред очите ми. В противен случай поведението ми ще зависи от конкретните обстоятелства и от това доколко детето ми е излязло от границите на разумното. Признавам си, че няма да се надигна да мина 50 метра, за да се извинявам, ако случайно детето ми мине по-близо до кърпата ти и хвърли пясък върху теб. Особено пък ако има много народ и няма голям избор откъде да се минава. Ако при такива обстоятелства очакваш да дойда да се извиня и пред теб да се скарам на детето, това
1) ми се струва много повече стремеж да възпитаваш останалите, отколкото би било сама да се обърнеш към детето и да му кажеш "Моля те, внимавай като минаваш покрай кърпата ми, защото целия пясък идва в мен и не ми е приятно".
2) ми се струва нереалистично (от позицията на родител). По същия начин, макар страшно много да се вбесявам,  когато някой разсеян шофьор ме окъпе, докато вървя по тротоара, не очаквам от всеки да спре и да се извини - наясно съм (от позицията на шофьор), че по една или друга причина в повечето случаи няма как да стане. Гледам да се пазя, доколкото може, и толкова.

Честно казано обаче, колкото повече мисля, толкова повече се чудя дали си говорим за едни и същи ситуации. Аз не съм имала на плажа неприятни преживявания от такъв характер (или не съм запомнила => не съм го приела за нещо кой знае какво). Не правя нищо по-особено от това, което вече описах.

Приемам, че си говорим или за различни неща, или чувствителността на хората се притъпява, след като проимат деца - собствени или в обкръжението си. Което и да е, няма значение, аз дори да съм права, не бих могла да убедя точно тази порода родители, за която говоря, че 5 годишното им дете, ако и да ходи на балет от 2 месеца, няма място на сцената при балерината, ако и балетът да е в парка. Силно предполагам, че списващите в темата не са от тях, или поне осъзнават, че този модел не е правилен.

Един момент, моля. Аз имам 2 деца - грижим се сами за тях, няма как да идем на ресторант без тях, т.е. не можем да посетим ресторант, който очевидно предполага, че не е подходящ за деца. В същото време търсим спокойствие, щото от сума ти години сме заедно с децата си - намираме кръчма, в която те ще се забавляват сами и отиваме там, предполагайки, че когато те се забавляват, и ние ще успеем да си чуем приказката. И какво се оказва - че точно в този момент, щото ресторантът бил приятелски настроен към децата /щото ние с 2 деца няма как да посетим друг/, ние трябва да забавляваме децата на околните.

Не, не съм съгласна. Вярвам, че за всяка майка нейните деца са най- ... най от всички - и моите са най, обаче не бих си позволила да ги оставя да се показват, колко най- са на околните - ами не са най. И на мен някои деца ми харесват, други - определено не ми харесват. Моите са върха... но за мен, едва ли са върха за целия свят. А и не е полезно да са върха за целия свят, щото целия свят не е само рози и приятен аромат.

ПП Децата ми са артистични, готини и върховни - дали обаче това мисли и Пешо от съседната маса, дето след 12 часов работен ден, моите върховни деца са толкова артистични? Е, едва ли...

ППП И не на последно място - в моя случай - детето изприпка при майка си и повтори думите на ММ, а именно - да напомня - че това е некултурно и да отиде при майка си. Майката каза, че този човек е простак, т.е. посланието към детето е - продължавай да обикаляш по масите, мамо, този е простак, не му обръщай внимание 

Едва ли от родителска възхита и възторг децата са покачени на сцената при балерината или обикалят масите из заведенията; едва ли е и от неглижиране. Явно толкова и такова е възпитанието на самите родители.
Много хора смятат, че децата им са мили и сладки, артистични и забавни за околните. А околните вероятно показват добро възпитание и толеранс, нищо повече. Това че не казвам на някое 5-годишно директно да спре да рецитира стихче, да пее или да ми говори за мекиците на баба си, а му се усмихвам любезно и кимам с интерес, както и казвам, че няма проблем, не е повод да не си дръпнете детето настрана. На дете не мога да кажа дори и културно да си гледа чашата със сок, а мен да остави на мира.
 Първо, не вярвам някой да се възхищава на деца повече от пет минути, и то ако са красиви, няма нужда да рецитират и пеят, второ, съдейки по себе си, рядко успявам да се впечатля от дете, до толкова доколкото да зарежа вечерята си и от тук трето, същото важи и за 90% от другите.

 Ей това лицемерие не го разбирам, още повече от човек, който има деца и отгоре на това работи с деца! И какво излиза - аз да си дръпна децата да им обясня как на какичката вероятно не и е приятно да и пеят/ рецитират/ танцуват и иска да се храни на спокойствие, докато тази същата какичка мило им се усмихва и им ръкопляска на изпълненията. Така моите възпитателни методи ще претърпят пълно фиаско и просто ще изглеждам като идиот, който разваля рахата на компанията. Ами и аз съм човек и си имам достойнство в крайна сметка.
 Не е нужно да сте груби, децата (по-голямата част от тях, надявам се) също не са идиоти и разбират от дума. Вече се каза, но и аз да повторя - едно "Моля те остави ни, говорим си нещо важно." или "Върви да си играеш с другите деца" примерно е напълно достатъчно и би дало зелена светлина на майката да се намеси подобаващо.
 Относно артистичността на децата - ами аз не съм от тези дето се прехласват особено нито по мои, нито по чужди такива, които търсят поле за изява на всяка цена. Имам си особено мнение и то е че в общи линии тези прояви в толкова ранна възраст не означават, че детето има някакви заложби. Рано или късно тази детска спонтанност ще бъде пречупена, а тези които наистина успяват на това поприще трябва да притежават и доста други качества.

Това не е лицемерие, това е възпитание и усещане, че детето има чувства, доста по-нежни от тези на възрастен, както и това че, децата от намеци не разбират, а директното пращане при мама, може да доведе до трайни, неприятни спомени, водещи до изобщо не дребни проблеми.
Ако собственият родител не може да се сети, че мястото на сценките и сказките е място за хранене и отмора, то аз търпя децата, сърце не ми дава, писах вече, да ги натиря.
А и аз просто не вярвам, че винаги и навсякъде се радват на момчетата ти, просто рядко посещавате ресторанти, както сама писа.

  Касита, децата са толкова различни... Един жокер от мен - дете, което без срам и свян се изтъпанва пред напълно непознати и започва да се изявява едва ли е толкова чувствително, че да не може да понесе  някоя дума на въпреки от насрещния възрастен. Не казвам, че няма безкрайно чувствителни деца, но те и не поемат такива рискове.

Жокер и от мен- аз бях от тези безсрамни рецитаторки, докато на шест без малко един мил господин така ми сви сърмите, че вероятността изборът на първото ми образование и професия с цел да преодолея едно особено чувство, че винаги досаждам, да са в следствие на неговото добронамерено показвате къде ми е мястото, е повече от сигурна.

Независимо дали съм с деца или не навън, чужди не ми трябват. И хич не се замислям детето колко е чувствително. Щом има акъла да ходи по чужди маси/рита седалки/каквото друго прави, и да притеснява непознати, рано или късно трябва да бъде светнато че така не се прави.
И независимо какво е сгрешило детето, приемам за редно в такъв случай родителят да обясни на хлапето какво е сгрешило, защо, и да го прати да се извини. Същото правя и аз - привиквам виновника, обяснявам какво не трябва и защо, и пращам да се извини.
А пък родител, дето да дойде да ми каже "Ама то е просто дете" определено ще ми е забавление  

Втората предложена реплика ми звучи откровено обидно, независимо от тона. Първата също не бих си обърнала езика да я кажа, като едно бившо свито дете, на мен би ми прозвучала като "не те харесвам, не си желана при нас". Въобще, усмихвам се мило и търпеливо на детето (без да прекрачвам границата на активно окуражаване), и щом ми писне, се обръщам към родителя (към когото, според ситуацията, не бих имала скрупули да бъда по-рязка).

Виждам, че не си съгласна, разбирам и от къде идва недоволството ти, но именно това очаквам от родителя, да. Негова работа е да поставя граници на детето си (което ти условно по-горе нарече "да излезе лошия"), не на случайния посетител в ресторанта.

Извинявай, но кое е толкова различното в двете ситуации, освен преживяването ти с въпросния чичко? Защо за вещите може, пък като застане до масата - не може?

Не знам дали е точно лицемерие, но е доста близичко. Значи усмихваш са на детето, държиш се сякаш ти е супер приятно да е там и после отиваш да се оплакваш на майка му. Айде, за 3-4 годишно пак (с доста усилия) мога да видя някаква логика, но след тази възраст, мисля, че много по-неприятно и (най-малкото) объркващо за детето би било да си лафи сладко сладко с теб и после майка му да му обясни, че всъщност на хората това им е неприятно.

родителите блеят, а останалите клиенти в заведението излязоха виновни! Ми, който си има деца - да си ги гледа! Като му е скучно на детето и тръгне да обикаля масите, да си го приберат!

  Какво и е на втората реплика. Ето например аз също не обичам да ме заговарят чужди деца и последния път, когато това се случи в един парк - една 6 годишна госпожица много държеше да се запознае с мен и да си говорим. Най-умното, което ми хрумна, за да я разкарам без да я обидя беше да извикам един от моите, който беше по-близо в момента и да я запозная с него. Решението ми в случая беше направо гениално - хем тя си намери кой да и обръща внимание, хем и моето дете нямаше нищо против да си поиграе с нея.