С приятелката ми бяхме в гимназията, когато тя ми сподели, че е научила, че има сестра. Имаше двама братя, тя беше средното дете. От клюки и слухове научила, че майка ѝ има още едно дете, момиче, преди тях.
На 16-17 да сме били. Много не ни трябваше. Цялата информация, с която разполагахме, беше, че сестра ѝ работи в магазин в центъра на близък, средноголям град. Взехме си билети за най-ранния влак и отидохме да я търсим.
(Във влака срещнахме една циганка, която пожела да ни гледа. Ние двете - културни момичета от езикова гимназия, я отсвирихме. Жената каза, че за каквото сме тръгнали, ще намерим, пари не ѝ дадохме ).
Цял ден се щурахме из този град. Във всеки магазин в центъра влязохме, по няколко пъти, обиколихме и пресечките, във всяко младо женско лице се вгледахме. Смрачаваше се вече, последния влак наближаваше и решихме да се ориентираме към гарата, да не го изпуснем. И тогава една млада жена спусна щората на една барака за ядки пред нас. На главната улица. С гръб към нас беше, а когато се обърна, видях приятелката ми, с няколко години по-възрастна и с няколко килограма в повече. Те също се познаха. По-голямата каза: "Ти ли си моята сестричка?" По-малката каза: "Аз съм."
Много близки не станаха, но поддържат връзка и сега, когато сме над петдесет с приятелката ми. А дъщерята на голямата сестра е кръстена на моята приятелка.
А историята с майка им е следната. Момиче от село забременява на 17 години от първата си любов. Той отива войник. Тя му пише, но отговор не получава. Родителите й "помагат" да даде детето за осиновяване. Детето, за щастие, е осиновено от добри хора. Прозаична, простичка, съвсем тривиална история. Като много други.