Здравейте мами,
Имаме проблеми с жена ми, та реших да разкажа историята си и дано общата форумна мъдрост роди някоя умна идея. Всъщност едва ли могат да се измислят нови варианти, за които да не съм се сещал и сам, но поне да споделя, та да ми олекне. С близките си трудно мога да споделя цялата истина, защото някак си ме е срам да призная, че съм на път да се проваля в най-важното нещо - да имам стабилно семейство.
С жена ми сме заедно 7-8 години, аз съм на 30 и нещо, тя на 30. Имаме две деца, голямото е на 5, а малкото няма още годинка. Нещата взеха да вървят на зле преди около 2-3 години и то без някакви сериозни причини, просто на жена ми май съм ѝ омръзнал. Споменавала ми е, че не я привличам вече сексуално, правила ми е коментари, че не съм се бил обличал добре, че ѝ било скучно, че живота ѝ бил станал еднообразен... Аз поддържам добра форма и хигиена, не съм дебел или занемарен, спортувам, обличам се нормално, не като макенен, а както другите мъже, които гледам по улиците. Имам си хобита и интереси, които обаче са доста различни от нейните. Нещата, които правим заедно са предимно да излизаме по ресторанти и да пътуваме уикендите или ваканциите на море или планина. На барове и дискотеки или пък културни мероприятия много не ходим, но не съм я спрял да ходи сама ако иска (то не че има кога де, с две малки деца).
Та така, преди 2-3 години тя ми каза, че не е много щастлива вече с мен, но "ще се помъчи още малко" пък дано се оправят нещата. Тогава решихме да имаме и второ дете, може би с идеята, че то ще заздрави брака. Да, но когато се роди то не знам дали я налегна следродилна депресия или какво, обаче тя стана още по-кисела, все нещо не е доволна, все ѝ е криво още като стане сутрин. Вярно, че детето плаче и я буди нощем (още го кърми), но аз помагам колкото мога. Каже "вземи го" - вземам го. Разходи го - разхождам го. Обърши го - обърсвам го. Никога не съм отказал нищо. А пък голямото предимно аз се занимавам с него сега. Е, разбира се, тя се грижи за дрехите и храната му, но да го водя на детска, на площадки или кино и театър го правя почти само аз, някак си негласно сме си разделили така грижите за двете.
Секс не сме правили много от 2-3 години, само малко повече като искаше да забременее. Иначе историята е като в много други семейства - боли ме главата, уморена съм, хайде не сега... Откак се роди второто дете, даже не помня правили ли сме секс, май един-два пъти опитахме, но беше мъка - оф, боли ме, недей така, остави ме... Е, оставил съм я, спрял съм да си искам - то защо ли да си искам, като трябва 5 пъти да поискам, за да получа един път, а и тогава ще има да слушам "оф, давай по-леко" и "хайде свършвай по-бързо". Да не кажете сега, че не ме бива в секса - на жена ми преди си ѝ харесваше, правехме секс редовно, а и другите преди нея никога не са се оплаквали. Просто явно е изстинала към мен.
Наскоро имахме разговор тип "дай да си изясним отношенията" и тя ми каза, че май вече не ме обичала и ме пита какво искам да правим. Аз отвърнах, че чувствата са взаимни, но сме длъжни да мислим за децата си вместо само за себе си, затова да си живеем така в някакви нормални приятелски отношения, да си ги гледаме, и това е. Знам, че не е оптималния вариант, но какво да се прави. Засега децата не са забелязали някаква промяна, но предполагам с времето ще видят, че мама и тати си говорят делово, вместо с обич и нежност, че не се целуват и гушкат и че спят в различни легла. Иначе не се караме, не си викаме, не сме си правили никога скандали, то е нямало и за какво.
Финанси: аз изкарвам около 2-3 пъти повече пари от нея и плащам всички сметки в къщи, както и съм купил самото жилище още преди брака (с пари, изкарани с дълги години труд и спестяване, а не по наследство). Също така съм купил и поддържам колата, наливам бензин, всички мебели и уреди в къщи пак са моя отговорност да ги купувам, пренасям, и поправям. Тя също изкарва нелоша заплата, от която една част харчи за децата (дрешки, храни, подаръци), една част за нея си за обувки и козметика, и една част си спестява в нейна си сметка, като е казвала, че иска да си има пари, за да е независима, и че трябва да има някой лев спестен, за да може да започне нов живот ако се разделим.
Ако все пак опрем до раздяла има два варианта, като за мен и двата са лоши и просто не знам кое е по-малкото зло. Дали да ѝ кажа да върви където знае, аз да остана да се ширя в тристаен апартамент сам, пък децата ми да се врат по някакви квартири... не ми го позволява съвестта. Ако пък река аз да се махна (а доколкото знам ако работата стане със съд могат и така да ме принудят, като оставят жилището за ползване на майката и децата, нищо че е мое) - че то така тя може да реши след време и друг мъж да доведе в моята къща, и той да ми се шири там! Или пък дори и сама да си е, какво ще стане ако след време се събера с друга - ще има вероятно големи разправии защо аз имам голямо хубаво жилище, но в него живее бившата, пък новата трябва да вре по квартири или да плаща ипотека?
При евентуална раздяла хич не си представям и как тя ще се справи чисто практически с нещата. Иначе е много добра майка, грижи се за децата, но сама с две? Просто не я виждам как ще свърши дори най-рутинно нещо като наприимер седмичното пазаруване в Била с 2-3 торби по 10 килограма, или други такива неща, които сега върша аз. И да ги води и взема на градина, училище, да ги пере, облича, храни, като ходи на работа през това време и няма роднини наблизо (техните са в друг град, а моите са от същия). Не ми се иска хич да поставям децата си в такива трудности, докато аз примерно си ходя отново да ергенувам или си ходя на риба или на мачове. Против мъжкия ми инстинкт на закрилник и осигурител е. Иначе честно казано на мен лично ще ми е много по-лесен и спокоен живота без жена ми. Имам предвид - такава, каквато е станала сега. Ако по някакъв начин може да си стане пак такава, каквато си беше допреди 3-4 години, с най-голямо щастие и радост бих си живял с нея. Знаете обаче, че една стомна счупи ли се, трудно се залепя, а и да се залепи не е вече същата. От друга страна, щом е може да се промени за няколко години така, защо пък да не може да се промени в следващите пък в обратната посока, тоест да си стане пак весела, щастлива, мила... Аз самият не мисля, че съм се променил, но може би гледам от своята камбанария.
Та така я караме засега, живеем си както знаем, но ми е криво, че е без топлота и нежност в къщи. Все пак предпочитам да съм си заедно с децата - аз ги обичам както всеки баща, а и те мен. И предполагам, че ще ме обичат до живот, а не както женската любов, която явно е ден до пладне.
Виж целия пост
Имаме проблеми с жена ми, та реших да разкажа историята си и дано общата форумна мъдрост роди някоя умна идея. Всъщност едва ли могат да се измислят нови варианти, за които да не съм се сещал и сам, но поне да споделя, та да ми олекне. С близките си трудно мога да споделя цялата истина, защото някак си ме е срам да призная, че съм на път да се проваля в най-важното нещо - да имам стабилно семейство.
С жена ми сме заедно 7-8 години, аз съм на 30 и нещо, тя на 30. Имаме две деца, голямото е на 5, а малкото няма още годинка. Нещата взеха да вървят на зле преди около 2-3 години и то без някакви сериозни причини, просто на жена ми май съм ѝ омръзнал. Споменавала ми е, че не я привличам вече сексуално, правила ми е коментари, че не съм се бил обличал добре, че ѝ било скучно, че живота ѝ бил станал еднообразен... Аз поддържам добра форма и хигиена, не съм дебел или занемарен, спортувам, обличам се нормално, не като макенен, а както другите мъже, които гледам по улиците. Имам си хобита и интереси, които обаче са доста различни от нейните. Нещата, които правим заедно са предимно да излизаме по ресторанти и да пътуваме уикендите или ваканциите на море или планина. На барове и дискотеки или пък културни мероприятия много не ходим, но не съм я спрял да ходи сама ако иска (то не че има кога де, с две малки деца).
Та така, преди 2-3 години тя ми каза, че не е много щастлива вече с мен, но "ще се помъчи още малко" пък дано се оправят нещата. Тогава решихме да имаме и второ дете, може би с идеята, че то ще заздрави брака. Да, но когато се роди то не знам дали я налегна следродилна депресия или какво, обаче тя стана още по-кисела, все нещо не е доволна, все ѝ е криво още като стане сутрин. Вярно, че детето плаче и я буди нощем (още го кърми), но аз помагам колкото мога. Каже "вземи го" - вземам го. Разходи го - разхождам го. Обърши го - обърсвам го. Никога не съм отказал нищо. А пък голямото предимно аз се занимавам с него сега. Е, разбира се, тя се грижи за дрехите и храната му, но да го водя на детска, на площадки или кино и театър го правя почти само аз, някак си негласно сме си разделили така грижите за двете.
Секс не сме правили много от 2-3 години, само малко повече като искаше да забременее. Иначе историята е като в много други семейства - боли ме главата, уморена съм, хайде не сега... Откак се роди второто дете, даже не помня правили ли сме секс, май един-два пъти опитахме, но беше мъка - оф, боли ме, недей така, остави ме... Е, оставил съм я, спрял съм да си искам - то защо ли да си искам, като трябва 5 пъти да поискам, за да получа един път, а и тогава ще има да слушам "оф, давай по-леко" и "хайде свършвай по-бързо". Да не кажете сега, че не ме бива в секса - на жена ми преди си ѝ харесваше, правехме секс редовно, а и другите преди нея никога не са се оплаквали. Просто явно е изстинала към мен.
Наскоро имахме разговор тип "дай да си изясним отношенията" и тя ми каза, че май вече не ме обичала и ме пита какво искам да правим. Аз отвърнах, че чувствата са взаимни, но сме длъжни да мислим за децата си вместо само за себе си, затова да си живеем така в някакви нормални приятелски отношения, да си ги гледаме, и това е. Знам, че не е оптималния вариант, но какво да се прави. Засега децата не са забелязали някаква промяна, но предполагам с времето ще видят, че мама и тати си говорят делово, вместо с обич и нежност, че не се целуват и гушкат и че спят в различни легла. Иначе не се караме, не си викаме, не сме си правили никога скандали, то е нямало и за какво.
Финанси: аз изкарвам около 2-3 пъти повече пари от нея и плащам всички сметки в къщи, както и съм купил самото жилище още преди брака (с пари, изкарани с дълги години труд и спестяване, а не по наследство). Също така съм купил и поддържам колата, наливам бензин, всички мебели и уреди в къщи пак са моя отговорност да ги купувам, пренасям, и поправям. Тя също изкарва нелоша заплата, от която една част харчи за децата (дрешки, храни, подаръци), една част за нея си за обувки и козметика, и една част си спестява в нейна си сметка, като е казвала, че иска да си има пари, за да е независима, и че трябва да има някой лев спестен, за да може да започне нов живот ако се разделим.
Ако все пак опрем до раздяла има два варианта, като за мен и двата са лоши и просто не знам кое е по-малкото зло. Дали да ѝ кажа да върви където знае, аз да остана да се ширя в тристаен апартамент сам, пък децата ми да се врат по някакви квартири... не ми го позволява съвестта. Ако пък река аз да се махна (а доколкото знам ако работата стане със съд могат и така да ме принудят, като оставят жилището за ползване на майката и децата, нищо че е мое) - че то така тя може да реши след време и друг мъж да доведе в моята къща, и той да ми се шири там! Или пък дори и сама да си е, какво ще стане ако след време се събера с друга - ще има вероятно големи разправии защо аз имам голямо хубаво жилище, но в него живее бившата, пък новата трябва да вре по квартири или да плаща ипотека?
При евентуална раздяла хич не си представям и как тя ще се справи чисто практически с нещата. Иначе е много добра майка, грижи се за децата, но сама с две? Просто не я виждам как ще свърши дори най-рутинно нещо като наприимер седмичното пазаруване в Била с 2-3 торби по 10 килограма, или други такива неща, които сега върша аз. И да ги води и взема на градина, училище, да ги пере, облича, храни, като ходи на работа през това време и няма роднини наблизо (техните са в друг град, а моите са от същия). Не ми се иска хич да поставям децата си в такива трудности, докато аз примерно си ходя отново да ергенувам или си ходя на риба или на мачове. Против мъжкия ми инстинкт на закрилник и осигурител е. Иначе честно казано на мен лично ще ми е много по-лесен и спокоен живота без жена ми. Имам предвид - такава, каквато е станала сега. Ако по някакъв начин може да си стане пак такава, каквато си беше допреди 3-4 години, с най-голямо щастие и радост бих си живял с нея. Знаете обаче, че една стомна счупи ли се, трудно се залепя, а и да се залепи не е вече същата. От друга страна, щом е може да се промени за няколко години така, защо пък да не може да се промени в следващите пък в обратната посока, тоест да си стане пак весела, щастлива, мила... Аз самият не мисля, че съм се променил, но може би гледам от своята камбанария.
Та така я караме засега, живеем си както знаем, но ми е криво, че е без топлота и нежност в къщи. Все пак предпочитам да съм си заедно с децата - аз ги обичам както всеки баща, а и те мен. И предполагам, че ще ме обичат до живот, а не както женската любов, която явно е ден до пладне.
