"Дамите пийнаха и второ кафе, всичко отново стана тихо и приятно. И както понякога в такива случаи, дамите взеха да обсъждат домашните си помощнички. Стана ясно, че не им е провървяло с тях, че не са доволни от тях и в края на краищата стигнаха единодушно до мнението, че те изобщо не са им нужни, защото много по-добре е да си вършат всичко сами, така поне ще са сигурни, че работата е направена, както трябва.
От дивана Пипи чуваше какво си говорят и след известно време се обади:
— Някога баба ми имаше прислужница на име Малин. На краката си имаше кокоши тръни, но инак другото й беше наред. Единствената й лоша черта беше, че когато в къщата влизаха непознати, тя се спускаше към тях и ги захапваше за краката. При това лаейки! Ой, ой, какъв лай само! Чуваше се из целия квартал. А пък Малин просто си играеше. Макар че на онези, които нападаше, това не винаги им ставаше ясно. Веднъж при баба ми дошла на гости стара попадия, Малин тъкмо била постъпила на работа в къщата и когато се хвърлила срещу възрастната жена и впила зъби в глезена й, попадията надала рев, който така стреснал Малин, че от страх тя забила зъбите си още по-надълбоко. После така и не можала да пусне крака й. Чак до петък останала така — със зъби, впити в глезена на попадията. И баба трябвало сама да бели картофи, но пък много добре се справила. Когато привършила, нямало нито един картоф. Само обелки! След оня петък обаче попадията повече не дошла в дома й. Не разбирала от шега. А пък Малин обичаше да се шегува, толкова весела беше. Макар че понякога и тя се засягала от нищо, това не може да се отрече. Когато баба ми напъха в ухото й вилица, тя например се мусеше цял ден.
Пипи се озърна наоколо и любезно се усмихна.
— Да, да. Такава си беше нашата Малин — и завъртя палци един върху друг.
Дамите се правеха, че не са чули нищо. Продължиха да разговарят.
— Ах, поне да беше чистоплътна моята Роза — каза госпожа Бергрен. — Тогава надали щях да се разделя с нея. Но тя си беше истинско прасе.
— Трябваше да видите Малин — вмъкна се в разговора им Пипи. — Беше до мозъка на костите си мръсна и на човек направо му ставаше драго да я гледа, така поне обичаше да казва баба. А баба дори дълго я мислеше за негърка, защото кожата й беше направо черна. То обаче било от мръсотията. На една разпродажба с благотворителна цел в Градския хотел й дадоха първа награда за черните ивици под ноктите — кикотеше се Пипи.
Госпожа Сетергрен й хвърли поглед, пълен с укор.
— Можете ли да си представите — подхвана на свой ред госпожа Гранберг. — Онази вечер, когато моята Брита щеше да излиза, тя облякла, без да ме пита, синята ми копринена рокля. Това не е ли върхът на всичко?
— Наистина — обади се пак Пипи. — Те с Малин явно са от един дол дренки, така мисля. Баба имаше една розова вълнена блуза, която много си харесваше. Най-лошото обаче беше това, че и Малин я харесваше. И всяка сутрин те двете, баба и Малин, се дърлеха коя да я облече. Накрая стигнаха до споразумение един ден да я слага баба, на другия — Малин, така щеше наистина да е справедливо. Представете си нахалството на Малин, която без да й мигне окото се втурваше при баба в стаята и въпреки че не бил нейният ред, заявявала: «Няма да има никакво пюре днес, ако не ми бъде дадена розовата блуза!» И баба, горката, какво да прави! Пюрето беше любимото й ястие. Отстъпвала, Малин получавала блузата и толкоз. Щом я навличала обаче, хуквала в кухнята да бърка пюрето и то така, че то хвърчало и по стените.
Възцари се мълчание. После се обади госпожа Александерсон:
— Не съм съвсем сигурна, но силно подозирам, че моята Хулда крадеше. Да, бях забелязала, че някои неща ми липсват.
— Малин… — започна пак Пипи, но госпожа Сетергрен отсече с тон, нетърпящ възражения:
— Децата да идат незабавно в детската стая!"


след това се върнах и аз да си го купя, ама нъцки. И в склада няма, та ме е яд и до ден днешен.
Щом те е досрамяло и си я върнала... иначе дяволчето на всеки говори.