47 тема на ЕЛП - ароматна, начетена, пролетна

През лятото ние живеем във Внуково. Това е много удобно, защото дотам има монорелс, а от него до вилата се стига само за пет минути. В гората, от другата страна на пътя, растат брезови и червени манатарки, но те са по-малко от гъбарите.

Аз отивах на вилата направо от зоологическата градина и вместо почивка се гмурвах във водовъртежа на тамошния живот. Негов център беше съседското момче Коля, който се славеше из цялото Внуково с това, че взимаше на децата играчките. От Ленинград даже дойде психолог, който след това написа дисертация за момченцето Коля. Психологът изучаваше Коля, а Коля ядеше сладко и денонощно хленчеше. Аз му донесох фотонна ракета от града, та да не хленчи толкова.

Там живееха още бабата на Коля, която обичаше да си поговори за генетика и пишеше роман за Мендел, бабата на Алиса, момченцето Юра и майка му Карма, три близначета от съседната улица, които в хор пееха под прозореца ми, и накрая привидението.

Привидението обитаваше някъде под ябълката и се бе появило сравнително отскоро. В съществуването на това привидение вярваха само Алиса и бабата на Коля. Никой друг не вярваше.

Ние с Алиса седяхме на терасата и чакахме новия робот, производство на Шчелковската фабрика, да приготви кашата от грис. Роботът вече два пъти изгаряше, ние с Алиса ругаехме фабриката, но никак не ни се готвеше, а нашата баба беше в театъра.

Алиса каза:

— Днес той ще дойде.

— Кой той?

— Моят привидений.

— Привидение-то — автоматично я поправих, без да свалям очи от работа.

— Добре — съгласи се Алиса. — Нека бъде моят привидение. А Коля взе орехите на близнаците. Не е ли чудно това?

— Чудно е. Та какво казваше за привидението?

— Той е добър.

— За тебе всички са добри.

— Освен Коля.

— Добре, освен Коля… Струва ми се, че дори да бях донесъл огнедишаща змия, ти и с нея щеше да се сприятелиш.

— Сигурно. А тя добра ли е?

— Все още никой не е могъл да поговори с нея за това. Тя живее на Марс и плюе кипяща отрова.

— Сигурно са я обидили. Защо сте я взели от Марс?

Не можех нищо да възразя. Това си беше чистата истина. Никой не се сети да попита змията, когато я открадваха от Марс. А тя по пътя изяде любимото куче на кораба „Калуга“, заради което я намразиха всички космонавти.

— Е, та какво е привидението? На какво прилича? — смених аз темата.

— То ходи само когато е тъмно.

— Разбира се. Това от край време си е така. Наслушала си се на приказките на Колината баба…

— Бабата на Коля ми разказва само за историята на генетиката. Как са гонели Мендел.

— А как реагира твоето привидение на пеенето на петел?

— Никак. Защо?

— Разбираш ли, всяко порядъчно привидение трябва да изчезва със страшни проклятия, щом на разсъмване чуе пеенето на петел.

— Днес ще го попитам за петела.

— Добре.

— И днес ще си легна по-късно. Трябва да поговоря с привидението.

— Добре. Хайде, пошегувахме се, стига толкова. Роботът вече превари кашата.

Алиса седна да яде каша, а аз — да чета научните записки на Гвианската зоологическа градина. Там имаше изключително интересна статия за укусамите. Революция в зоологията. Успели са да накарат укусамите да се размножават в клетка. Децата се раждали тъмнозелени, независимо че броните на родителите са небесносини.

Стъмни се. Алиса каза:

— Аз тръгвам.

— Къде?

— При привидението. Нали ми обеща.

— Аз мислех, че се шегуваш. Но като толкова искаш да се поразходиш в градината, излез, само си облечи жилетката, защото е хладно. И не по-далеч от ябълката.

— Къде по-далеч? Той ме чака там.

Алиса изтича в градината. С крайчеца на окото си я следях. Не ми се искаше да нахълтвам в света на фантазиите й. Нека я обкръжават и привидения, и вълшебници, и смели рицари, и добри великани от приказната небесносиня планета… Разбира се, при условие, че си ляга навреме и се храни добре.

Изгасих лампата на терасата, за да не ми пречи да гледам Алиса. Ето я, приближава се до ябълката, стара и разклонена, и застава под нея.

И изведнъж… От стъблото на ябълката се отдели небесносиня сянка и тръгна към нея. Сянката сякаш плуваше по въздуха, без да докосва тревата.

В следващата секунда хванах нещо тежко и вече тичах по стълбата надолу, като прескачах през три стъпала. Това никак не ми харесваше. Или е нечия не особено умна шега, или… Какво „или“, не можах да измисля.

— Внимателно, татко! — високо зашепна Алиса, като чу стъпките ми. — Ще го изплашиш.

Хванах Алиса за ръката. Небесносиният силует се разтваряше във въздуха пред мен.

— Татко, какво направи? Аз почти го бях спасила.

Алиса позорно ревеше, докато я носех към терасата.

Какво беше това под ябълката? Халюцинации?…

— Защо направи това? — плачеше Алиса. — Нали ми обеща…

— Нищо не съм направил — отвърнах аз, — привидения не съществуват.

— Нали сам го видя. Защо не казваш истината? А той не може да понася движението на въздуха. Нима не разбираш, че до него трябва да се приближаваш бавно, за да не го издуха вятърът?

Не знаех какво да отговоря. Но в едно бях сигурен — щом Алиса заспи, ще изляза в градината с един фенер и ще я претърся.

— А той предаде писмо за тебе. Само че сега няма да ти го дам.

— Какво писмо?

— Няма да ти го дам.

Едва сега забелязах, че стиска в ръката си лист хартия. Алиса погледна мене, аз — нея и все пак ми даде листчето.

Върху него с моя почерк беше написано разписанието за храненето на червените крумси. Вече от три дена търсех това листче.

— Алиса, къде намери бележката ми?

— Обърни я. Привидението нямаше хартия и аз му дадох твоя.

На обратната страна с непознат почерк беше написано на английски:

    „Уважаеми професоре,

    Осмелявам се да се обърна към Вас, тъй като се намирам в неприятно положение, от което не мога да изляза без чужда помощ. За съжаление, не мога също така да напусна кръга с радиус един метър, център на който се явява ябълката. В моето жалко положение мога да бъда забелязан само на тъмно.

    Благодарение на Вашата дъщеря, чувствително и отзивчиво същество, успях най-после да осъществя връзка с външния свят.

    Аз съм професор Кураги и съм жертва на неуспешен експеримент.

    Поставях опити по транспортирането на вещества на далечни разстояния. Успях да прехвърля от Токио в Париж две пуйки и една котка. Те благополучно бяха приети от моите колеги. Но в деня, когато реших да проверя експеримента върху себе си, бушоните в лабораторията ми изгоряха точно в момента на провеждане на опита и енергията за транспортировката се оказа недостатъчна. Аз се разсеях в пространството, а най-концентрираната ми част се намира в района на Вашата уважаема вила. В това незавидно положение се намирам вече втора седмица и, без съмнение, вече ме смятат за загинал.

    Умолявам Ви, незабавно след получаването на писмото ми изпратете телеграма в Токио. Нека някой поправи бушоните в лабораторията ми. Тогава ще мога да се материализирам.

    Предварително Ви благодаря

    Кураги“

Дълго се вглеждах в тъмнината под ябълката. След това слязох от терасата и се приближих. Бледонебесносиньо, почти незабележимо сияние се разклащаше до стъблото. Като се вгледах, различих очертанията на човек. „Привидението“ умолително, както ми се стори, вдигаше ръце към небето.

Без да губя повече време, дотичах до монорелса и от гарата видеофонирах в Токио.

Цялата операция отне десет минути.

Като се прибирах към къщи, си спомних, че не сложих Алиса да спи. Забързах.

На терасата светеше.

Там Алиса демонстрираше хербария и колекцията си от пеперуди пред един нисък, изнемощял японец. Японецът държеше в ръце тенджерката и без да сваля очи от съкровищата на Алиса, деликатно ядеше кашата.

Като ме видя, гостът ниско се поклони и каза:

— Аз съм професор Кураги, ваш вечен слуга. Вие и вашата дъщеря ми спасихте живота.

— Да, татко, това е моят привидение — каза Алиса. — Сега вече вярваш ли в тях?

— Вярвам — отвърнах аз. — Много ми е приятно да се запознаем.