Как превъзмогнахте страха си от шофиране? Полезни съвети....

Аз изпитвах голям страх от карането.
В крайна сметка, след голям натиск от страна на мъжа ми, записах курсовете. Бях на приливи и отливи, за 5 месеца ми смениха 3-ма инструктори .
Имам книжка от 2 месеца.
На 4-и февруари си я взех, на 5-и покарах мъничко с мм и на 6-и той замина командировка. Навън студ, вятър.... трябваше да водя детето на градина с градския (по принцип той води малкия на градина, че е през 3 квартала). Викам си "така няма да стане, нали за това взех книжка".
Започнах да излизам сутрин в 7 от нас да избегна трафика, в резултат отивах на работа почти час по-рано . После малко по малко започнах да свиквам да се оправям в трафика. Избягвам разни тесни и неясни улички, но това, което ми е по маршрута си го знам, вече и дупките научих
Сега ми е притеснено всеки път, но само докато седна на шофьорското място.
Карам винаги внимателно, спазвам ограниченията и псувам всички останали , на които им преча. Когато е малкия е с мен издавам нечленоразделни звуци, но аз си знам какво значат

Според мен, основното е да имаш желание. Когато аз взех книжка на преклонната възраст от 30 г. бях сънувала години наред как карам, буквално ми беше мечта, едва ли не . Взех си книжката от раз и още на следващия ден се качих на една стара очукана Корса, която си бях взела точно за целта - да се уча на нея. Няма да забравя първия ден, когато отидох с колата от вкъщи до работата (прекосих целия град) и когато слязох, краката ми трепереха като преварени макарони , и бях карала през целия път...на ръчна спирачка .

Важно е да започнеш с по-стара и малка кола, защото в началото човек няма усещане за габарити, за пространство....такива неща и ще е по-неприятно да очука скъпа и нова кола.

Хмм разбира се че някой трябва да остане трезвен за да кара колата , а в повечето случаи съм аз.

Хаха, аз директно спирам, дърпам ръчната и слизам. И колкото повече опит имам, толкова повече се дразня на забележки. Последния път разговорът тръгна в насока, че трябвало да слушам, понеже сега съм се учела. Даже детето се учуди и каза, че мама може да кара, защо да се учи. Заблежките бяха не спирай тук, има локва и ще ни пръскат, ама защо тук - тясно е, далече е... И ми видя гърба на слизане, с кола по средата на пътя. Но пък си го връщам и вече и аз му правя забележки.  

Кафе с мед и аз съм карала на ръчна и то с малка корса от тези с две врати. И се чудех защо не върви колата?! 

И ние с мм все спорим по този въпрос,че според него щом не искам да карам,значи нямам желание.Ама викам си,ако нямах желание,1000лв за книжка нямаше да дам,а и аз си чувствам,че много искам да мога да шофирам.Аз също постоянно сънувам,че карам.Докато пътувам в ГТ и гледам колите наоколо също си представям,че съм с колата.

Да не говорим,колко по-удобно би ми било да си ходя по магазините сама.Сега,когато трябва да се пазарува,все трябва да го карам да ме закара или да ходим заедно.А,той като не е на кеф ми казва "Имаш книжка,ето ти колата,тръгвай".Е,да,ама аз не тръгвам,а с подвита опашка се прибирам или излизам с автобуса.

еееми колата е виновна, защо не и работи ръчната,  по стечение на обстоятелствата други проблеми съм имала, но ръчната ми /говоря за няколко различни автомобили/ винаги е държала до толкова, че да не мога да тръгна на ръчна 

Грешката ви, момичета е , че ВИЕ слизате!
Аз дърпам една лекция как АЗ Така карам и като не му харесва мога да оставя на спирката на метрото или автобуса.
След 2 такива разговора много внимава за какво ми прави забележка.

Ами не, моята си вървеше и на ръчна . Виждах там, че нещо свети на таблото, ама на кого му пука...

Аз никога не съм могла да карам с "помагачи" в колата. Дори и в самото начало, винаги предпочитах да карам сама, някакси се съсредоточавах повече.

Здравейте!
Аз имам книжка от 2013 година, но до сега много рядко съм карала. Когато карах курса, бях леко притеснена, но знаех, че инструктура е до мен и има педали и ако стане нещо, той ще реагира веднага. На изпита просто бях неузнаваема, дори и за себе си. Много добре се справих. След като взех книжка, нямахме кола и нямаше какво да карам.
Една година по-късно, т.е. през 2014 се престраших да запаля колата на приятелят ми. Имах голямо желание да карам, но и също толкова голям страх, че съм забравила всичко. Карах няколко месеца и то само през уикендите за много кратко разстояние в селото на приятеля ми. Беше голям шок за мен, не исках да приказваме докато карам, радиото не трябваше да работи, гробна тишина. След това по пътя от морето , по-точно от отбивката за Сливен до Чирпан карах аз, по магистралата. Като слезнах от колата, ръцете ми бяха мокри и ме болеше бицепсът, защото здраво бях държала волана. След това съм карала от селото му до Чирпан и обратно. Все още не съм се решила да карам из Пловдив, но и това ще стане рано или късно.
Спомням си един случай, когато приятелят ми ме изработи да карам сама без него. Трябваше да отида от едни приятели в селото му, до тях, после през магазина и пак до приятелите, сама! Голям шок! Ама сега как ще се справя, всичко дали ще е наред. В момента, в който тръгнах минах на един косъм от една паркирана кола и за малко не и отнесох страничното огледало. Най - интересното беше, че като отидох до магазина да му взема цигари, се оказа, че няма от неговите и аз реших с колата да мина 300 м до другия магазин. Бях спряла малко кофти и трябваше да направя почти обратен завой от паркинга, за да се включа в пътя, но ме беше страх, а и нямах добра видимост. Тогава за първи път включих на задна и започнах да правя едни маневри, едни чудесии, но успях да обърна и се включих без проблем в движението. Бях много горда от себе си! След това съм карала още няколко пъти и вече си говорим, радиото работи, аз не гледам само напред и малко взех да се отпускам. А и съм много щастлива, че приятелят ми не ми се кара, не вика, а чак като направя нещо или вече пристигнем, тогава ми казва какво не е трябвало да правя. Спокоен е, но въпреки всичко се усещам, че когато е в колата аз не съм много уверена, защото си мисля, че трябва да карам като него. Но с повече практика всичко се научава и се свиква.

Това се случи и веднъж на мен  
Изкарах колата от гаража и трябваше да отида до аптеката, а бе чувам сякаш нещо стърже и дето викаш колата не върви ама си карам де  
Чак като стигнах до аптеката забелязах добре че карах бавно
И после след известно време ръчната отказа и ММ води колата на майстор че я оправиха.
Разбира се нищо не казах на ММ за да не ме обвинява  

абе срам ме е да кажа след колко години, но и аз предпочитам да съм сама без софльори

mimsim, благодаря. Хуморът е важен - помогна ми да преодолея страха от шофиране.
При мене е в 2 серии - биборана взема книжка (отне ми почти 2 години и късане на градско, заради пустия  му страх) и епизод 2 много години по-късно, когато си купихме наша кола - биборана вече шофира  градско, извънградско и т.н.

Детето твърди, че първото й возене в колата с мене е по-страшно от влакче на ужасите. Беше си страшно и за двете. Неделя сутрин и трябваше да я закарам на състезание по математика, защото се успахме.  Разстоянието е към 2 км с 1 светофар. Разминахме се с 2 коли, естествено и двете пищяхме. Но истинският ужас настана при училището - кой да се сети, че и другите родители ще закарат децата с коли. Под духова музика от клаксони, успях да паркирам на едно празно място. Казах на детето бягай, запалих цигара и ревнах. После се  справих на принципа "обади се на приятел".
С друга мама се бяхме уговорили да пием кафе по време на състезанието. Викнах я да изкара колата. Пихме кафе. И преди края на състезанието с  нея из-тренирахме пътя до нас и обратно (нали са само 2 км). Абе, неволята учи.

Махам розовите очила и си признавам - първата кола трябва да е евтина, за да се паркира по слух.
Е това паркиране най-много ме измъчи (още имам леки проблеми). Веднъж след 20-30-та маневра една "колежка" ми предложи да паркира вместо мене. Случвало се е да моля минаващи мъже да ми помагат - всички момчета разбират от шофиране.  

ааа и на мен ми се е случвало, един път голям наклон - успях да паркирам, на излизане обаче ме запушили отпред и отзад с по една педя гледах се, чудих се, гледам едно "момче" тъкмо да се качи в неговата кола, аз скачам отивам при него успихвам се, обяснявам ситуацията и моля да ми изкара колата   той ме гледа учудено и ме пита ама тази кола твоя ли е еми погомна изкара е, да не става много само споменавам и други подобни случай имам

Това все едно аз съм го писала..
Ето и моят случай.Взех книжка още като студентка, през далечната 1994 г, не от първия път, но карах добре..
Веднага като си взех свидетелството от КАТ, татко ме качи на семейния Москвич + ремарке, натоварено с дълги петметрови тръби за локалното парно.Валеше и спирачките на Москвича бяха доста твърди ( сега като се замисля .. грешка след грешка) .Тръгнахме от Пловдив и аз трябваше да карам до вилата, през едни села..На едно място имаше пресечка и една кола чакаше да мина аз ( по централния път),за да си направи ляв завой..Чака ,чака и в последния момент реши да тръгне ( после се оказа,че съм си забравила включен десния мигач и те са решили,че ще завивам,т.е. грешката е била моя)..Набивам аз спирачки, карах бавно, но колата не спира, баща ми ми завъртя волана, успяхме да се разминем, но аз бях жълто-зелена,треперех..Майка ми ( също шофьор) вика: "отбивай и слизай", баща ми-"карай"..Спрях и повече не се качих на колата, а фамилията дружно обяви,че от мен шофьор няма да стане..
Омъжих се.Съпругът ми нямаше книжка и нямаше никакво желание да кара, но някой трябваше да вози семейството. Майка му подари шофьорски курс, а татко му даде да кара злополучния москвич..Мъжът ми също не взе книжка от първия път, караше много по-зле от мен,но ИМАШЕ СТРАХОТНО САМОЧУВСТВИЕ,ЧЕ МОЖЕ..Честно казано,караше като джигит и всички в къщи си казвахме,че него само господ го пази..удря леко няколко пъти колата и пак грам не му пукаше, плащаше щетите и това е..
Докато аз все мислех, какво ще стане, ами ако ударя някоя кола,как ще я платя и т.н.
Дойде време да си купуваме наша кола..
Помолих мъжа ми да вземе малка кола,за да се науча. Но, той си хареса огромна- " Рено 21 " Невада комби..Не можех да я карам,още повече,че живеем в центъра на Пловдив, на ужасно тясна уличка и ако трябва да я прибера между две коли,за да се размина с някой не мога да се справя..
Преди 4-5 години бях решила, че няма да се оставя така,мъжът ми за рождения ми ден ми подари 10 опреснителни часа при инструктор.Но, той пък като ме видя какъв съм шашкалник- 8 часа ме въртя из "Тракия" - сравнително нов квартал на Пловдив, с широки улици и булеварди..Явно беше решил да си изкара цял курс с мен.. После се качих на семейното "Рено" Лагуна, пак комби, пак голяма кола..Карах с него, основно извънградско, по тъмно, когато е пил той..Веднъж отиваме на едно гости.Аз ще връщам колата,пътя ми е непознат, неосветено е.. пак имах една стресова ситуация и пак от доста време не съм се качвала да карам..Още повече,че мъжът ми не си поддържа колите и те все се карат "с чалъм"..Е, да де..ама той защото е опитен и не му прави впечатление,а аз като се шашна..стой та гледай.Например на тази кола, на едно кръстовище, не мога да включа на втора, колата ми загасна,разбибиткаха се, той се развика,че не съм натиснала добре съединителя...След време баща ми ходи с нашата кола до едно място и на него се случва това..и се оказва,че лоста заяждал, но мъжът ми си е оправя при тази ситуация..минава на трета, оттам на втора..някакви такива..Обаче нали се сещате,че аз нямам такива умения..
Покрай мен жени доста по-възрастни от мен или тепърва взимат книжка и започват да карат, или си купуват малки коли и пак започват да шофират след дъъълго нешофиране.
Сега най-новото, което съм решила..към края на годината ще си тегля кредит и ще си купя една малка кола, да не е скъпа-2-3 хил. лева и ако трябва ще си предвидя и 20 часа опреснителни и се качвам да карам..Всички ме бъзикат,че след висшето три магистратури съм изкарала,а не мога да карам..А как ми се налага да мога да шофирам няма да ви разправям..и за да ходя на работа и покрай двете ми деца..Голяма мъка ми е..