Как превъзмогнахте страха си от шофиране? Полезни съвети....

В смисъл, че ти не трябва да пиеш?

Един единствен съвет ти трябва - да не ти пука! И като ти изгасне по срадата на улицата, кво? Голям праз! Ти гледай да не катастрофираш!!!

Инструкторът ни винаги казваше, че като ни угасне колата трябва да помним само една негова дуа - Пали.    Всеки започва да се оправдава, ама то така, то не знам си какво. Той без никаква емоция само казваше - "Хубаво де, пали."

Имах огромен страх преди да запиша курсовете. Баща ми не беше особено разумен шофьор и отдавна бях спряла да му броя катастрофите. Обаче като бях на 5 някъде се оказах в колата при една от неговите такива случки. Още имам малко белезчета по ръцете. Та бях заявила, че аз шофьор няма да ставам.
Като заживяхме с мъжа ми, пробва да подметне да взема книжка. Отрязах го. Но когато детето тръгна на градина и то в другия край на града и ми се наложи да давам по 10 лв на таксита всеки ден/при условие че на паркинга навън си стои колата/ и бързо си преобмислих страховете. Записах курсовете, макар и без особено голям мерак. На няколко пъти бях и на ръба да се откажа. Криво - ляво взех книжката.
От първия ден ми се наложи да шофирам сама. Няма начин, качих се на колата и я запалих. За седмица - две забравих че съм имала страхове и шофирането почна да ми носи едно успокояващо въздействие дори. Попадала съм във всякакви ситуации, приревавало ми се е, слава Богу, бели не са ставали, но на всяка случка съм гледала като натрупан опит. Иначе угаснала колата /това в началато/, ми угаснала, паля я наново и тръгвам. Някой ми свирил отзад - негов си проблем, даже не го чувам.
С мъжа ми гледам да не карам, обаче. Налагало ми се някъде в началото, няма такова нервничене, мърморене и физиономии. Той по принцип на никой шофирането не харесва /ще рече че според него само той може да кара, тъй като се е родил научен/. При едно от поредните мрънкания като ми казваше, крещеше, да направя еди какво си, което всъщност в момента го правих, му заявих, че от този момент нататък той като е в колата си я кара, аз само ще се возя.  И тъпо и упорито го спазвам, в негово присъствие шофирам в редки, наложителни моменти. И все ще намери за какво да мрънка.
От друга страна съм усетила, че като има някой друг до мен /шофьор/, аз не карам толкова спокойно колкото си карам по принцип. Затова обикновено връчвам ключовете на колата и оставям да карат. Иначе вътрешно ми е едно неспокойно. А уж съм уверена в шофирането.
Затова и предпочитам да си карам основно сама.

И моят беше така..все казваше "е и кво като ти изгасна колата, газ и тръгвай"   
обаче като никой почти не спазва дистанция и те джасне отзад 

Това си е негов проблем. То и без да ти угасне колата пак може да те ударят. Нас спрели на светофар ни тряскат вече 2 пъти. При това на отдавна светнал червено, не за рязко спиране.
Ти си гледаш дистанцията за този отпред, тези отзад да му мислят 

И аз така се успокоявам - дистанцията е отговорност на този зад теб.
Обаче това, което казваш, че "В сравнение с другите градове в София най-много се спазват правилата като цяло." направо не искам да си представям другаде как е.  Още преди да имам книжка, знаех правилника, и съм се изумявала какви некадърници има. Как може да изпреварваш от дясно, на кръстовище да се изгъзариш да минеш най-отпред и да объркаш всичко живо..да завиваш без да изчакаш пешеходците. Инструктура ми веднъж щеше да бие един 
Аз все още си карам лекичко, като има знак 50 карам с 50, обаче всички ме изпреварват и псуват..

да няма големи поражения, иначе си е негов проблем, той плаща в такъв случай  / в кръга на шегата/

Пффф, като ми загасне колата и ако не може да запали после - слизат разни мъже, бутат ме, палят ми колата и ме изпращат по живо, по здраво. 

Това и аз ще го запомня.   

по този повод - един смешен случай -
задръстване час пик на пиково място, колата загасва, чудя се сега аз ли съм виновна колата ли - пускам авариини, слизам оглеждам за видими причини   излиза един господин от съседна кола поглежда и пита какво става - отвогора ми не знам загасна отговора му ААА от електрониката е   кола 90та година нямаща грам електроника като изключим часовника на таблото   качи се в неговата кола, аз помахах за помощ избутахме е настрани и така, после извиках подкрепление  

Мразех моя инструктор, затова и бях толкова амбицирана да си взема книжката от раз.
Беше коцкар като от "Дами канят" , ама не толкова чаровен за жалост   .
Та по мое време още имаше полигон, паркирането ставаше по следния начин: като се скрие тази колонка на колата свиваш наляво, тази като се скрие изправяш....и т.н. Попитах на всички коли колонките по един и същ начин ли са, той се ядоса, излезе от колата и ме остави сама    

Взех книжка, но нищо не научих от този чешит.
Определено ми се ще да изкарам опреснителни, мъжът ме ни става за инструктор, той кара чудесно, но по усет и практика, не може да обяснява  

Така е, не трябва да се притесняваш, ако колата ти угасне.
Аз, на пример в началото, при първите си опити гаснах с колата 5 пъти баш на телевизионната кула, който е от София знае, там имаше наклон на светофара/Преди да направят сега новото кръгово и път от долу/. Ама, 5 пъти в един ден, в рамките на няколко минути...смениха се няколко светофара със зелено, умрях от притеснение, сигурно съм ги отнесла разни нецензурни...Но, това не ме отказа. На против, амбицирах се, че следващ път няма да гасна в наклон и ще внимавам.
Винаги съм внимавала повече, въпреки, че за 9 годишният си стаж, като шофьор имам една лека катастрофа и то преди няма и 20 дена. От деня на взимане на книжка тръгнах с колата, до магазин, до пазар, после до работа.
Не мога да кажа, че се свиква бързо и, че е лесно, но е необходимост.
Нужно и търпение, и много внимание, както и добри рефлекси. Нужно е да се гледа цялата обстановка /тоест, ако това те затруднява, би било тежко шофирането/.
Хубавото е, че всичко се учи, никой не е предварително научен.
Но, преди всичко нещата опират до желанието. После вече, лека полека идва и справянето. Отчитането на грешките и избягването им в бъдеще и така....
Не мога да си представя живота без кола, сраснала съм се. Въпреки, че сега си налагам при топло време да не я ползвам на къси разстояния, за да се раздвижвам

С аварийките е най-доброто, но аз в началото не го знаех.
Да споделя малко опит.
Как преодолях проблема с клаксоните: В началото леко се панирах, но на принципа на НСЧ - треперя и паля. После спря да ми пука и си казвах "кат ми пееш Пенке ле, кой ли ми те слуша".
В началото се наложи няколко пъти да мина пътя Банкя-Младост в час-пик (17,30 -18,30). Броях клаксоните. Първият път - точно 6 пъти. Като стигнах до 4, си казах явно имам напредък. 

Колкото и внимателно да караш, все се случва някой друг да ме изправи на нокти. В началото просто треперех. После реших да ползвам изпитания метод за изпускане на парата - епитети към шофьора. Не твърдя, че е правилно и не се гордея, обаче при мене работеше. Разкрещя се на затворен прозорец за 5-10 секунди, успокоя се и продължа. В много случаи детето ставаше свидетел. Затова като пристигнем й си извинявах и й обяснявах, че мама е постъпила много лошо, но се е наложило.

Относно съветите, мърморенето и говореното на пътниците - има желязно правило "Не дразнете водача на МПС, от това зависят живота и здравето ни, както и целостта на колата"
.
Ще споделя 2 случки.
В началото карах колата на родителите си и баща ми все даваше съвети, мърмореше, абе ужас. Затова майка ми не е станала шофьор, но пък ме подкрепяше, в смисъл казваше мълчи и се започваха едни спорове. Издържах 15 минути и спрях до автобусна спирка. Казах на тати, ако не можеш да спреш да даваш съвети един от нас слиза тук и се прибира с автобуса, избери аз или ти. Ако останеш и проговориш отново, набивам спирачки и един от нас се прибира на стоп (естествено нямаше да съм аз - не биха оставили младо момиче да се прибира "на стоп"). Пристигнахме в пълно мълчание.

Втората случка от миналото лято е със Свеки и е по-забавна. Понаучих се вече да шофирам, но този ден колата ми правеше проблеми (по-късно разбрах причината), имаше ремонти по пътя и свеки беше в настроение да дава съвети и да мърмори, нищо, че дори не знае, че съществува правилник за движение. Още в началото Свеки реши да ме навигира. Два пъти игнорирах съвета й да вляза срещу знак еднопосочна улица, тя се нацупи, а ММ й обясни този знак. По същата схема научи и знака за ремонт, но продължи да мърмори и съветва. Усетих, че се нервирам. Спрях до пътя, изгасих колата и й казах - в колата не сме снаха и свекърва + ММ, а водач на МПС и пътници. Пътниците, особено без книжка мълчат, за да НЕ дразнят водача на МПС. Щом слезем от колата - пак сме снаха и свекърва и можем да се изясняваме. Тогава ще е твоята воля -  ако съм те обидила, ще се извиня. Ако искаш съветвай, мърмори, крещи, удари ми шамар и т.н.  Разбира се, след слизането се извиних.

biborana   много ме развесели със случва две.
аз имам подобна с баща ми преди доста години - голямо мрънкане през целия път, ама сега спри тук да купя еди кво си "ама по-близо до сергията де няма да слизам"  после в следващото населено място спри сега тук "не на слънце деее на шарена сянка"  в един момент не издържах нестига му че млад шофьор се притеснявам ами и капризи постоянно, спрях под едно дърво - "ей ти сянка ей ти ключовете на колата аз ще се прибирам на стоп" млъкна /за извесно време/ и стигнахме до където бяхме тръгнали