Реших да пусна тази тема, за да споделя. Да споделя с непознати за болката да нямаш приятел до себе си. Живота ме събра и раздели с много хора, добри и не толкова добри. По стечение на обстоятелствата се наложи да замина на другия край на страната. Не съжалявам, разбира се. Имам семейство и съм щастлива.Но ми липсва онзи човек с когото да споделя, с когото просто да поклюкаря, просто приятел. Е и мъжът ми ми е приятел, но не всичко можеш да му кажеш, най малкото не мога просто да се облегна на рамото му и да си поплача. Няма да го разбере. И не само той, но това е друга тема.
А имах приятели, имах и приятелка с която бяхме като сестри/не че сега не ме плюе в същия този форум/. Объркано стана. Не си мислете, че съм някакво асоциално животно. Напротив. Хора много, познати, колеги, колежки, но го няма онзи който да е до мен. Няма го онзи когото да нарека приятел. Понякога наистина ми е адски трудно, когато няма кой да ме разбере. Когато няма с кого да поговоря чисто по женски.Предполагам, че има и други като мен. Те ще ме разберат.
Исках просто да ви споделя. Защото на моменти се чувствам като кукувица, а това дотежава.